Защо се разширява Вселената? И докога?
Нашата Вселена се уголемява. С ускоряване. С всяка последваща секунда пространството сред галактиките в Космоса се усилва все по-бързо и по-бързо.
Каква ще бъде крайната орис на Вселената – постоянно уголемение или Голям срив? Ключът към този въпрос е разбирането на „ тъмната сила “ - най-голямата мистерия за актуалната астрофизика, която е и причина за ускорението, почнало ненадейно преди 4-5 милиарда години.
Чак в края на двадесети век учените откриват, че Вселената се уголемява с ускоряване. Началото му е преди единствено към 5 милиарда година, относително скоро по отношение на възрастта на Вселената, която е на съвсем 14 милиарда години. Това е голяма изненада за всички учени, защото съгласно тогавашните теории Вселената би трябвало да забавя, а не да форсира своето уголемение.
Всъщност самият Айнщайн е срещнал проблеми с концепцията за Вселена, която се трансформира, а не е статична. Почти до самия завършек на живота си великият академик има вяра, че Вселената би трябвало да бъде статична и неизменима – тя нито следва да се уголемява, нито да се свива. Именно по тази причина той трансформира своите уравнения, които приказват за противоположното, и прибавя в тях така наречен космологична константа, която не разрешава на пространството да се уголемява.
Когато през 1929 година американският астроном Едуин Хъбъл открива така наречен алено отместване на галактиките, излиза наяве, че
всички останали галактики в Космоса като че ли „ бягат “ от нас.
Както когато лек автомобил се движи към нас, звукът му се трансформира, по този начин и когато дадена вселена се движи, нейния „ цвят “ се променя и можем да определим дали тя се приближава или отдалечава от Земята.
Хъбъл следи изместване на забележимата светлина на галактиките към аления набор, което значи, че обектът се отдалечава и можем да измерим скоростта му. Това е така наречен закон на Хъбъл, а скоростта на уголемение през днешния ден е известна като константа на Хъбъл (около 72 км в секунда на мегапарсек, като 1 парсек=31 трилиона километра или 206 265 пъти дистанцията сред Земята и Слънцето, а 1 мегапарсек=1 млн. парсека).
При това състояние единственото допустимо пояснение е, че пространството на Вселената се уголемява и не може да е статично. И въпреки опитите на Хъбъл да са емпирично доказателство, математическото извеждане на този факт прави даже още по-рано белгийският математик Жорж Льометр през 1927 г. Пред силата на тези доказателства Айнщайн се отхвърля от космологичната константа и даже я назовава „ най-голямата неточност в своята кариера “.
Днес обаче напълно ненадейно се оказва, че ние още веднъж имаме потребност от космологична константа, въпреки и по малко по-различен метод.
Теорията за Големия гърмеж и еволюцията на Вселената
След като излиза наяве, че галактиките се разбягват една по отношение на друга, разумно е да се допусна, че първоначално те всички са били струпани на едно и също място. Нещо повече, можем да предположим, че в самото си начало Вселената е била компресирана в една-единствена точка, която е избухнала. Така се ражда теорията за Големия гърмеж.
Днес тя е една от необятно признатите и потвърдени теории за развиването на Вселената. Причината е в нейната голяма обяснителна мощ. Наистина, в случай че всичко в миналото е било събрано в една точка, то това положение би трябвало да е с голяма температура и невероятна компактност. Симулацията точно на такива условия е една от дилемите пред актуалните ускорители на частици като Големия адронен ускорител в ЦЕРН. Разгадаването на появяването на химичните детайли в резултат на Големия гърмеж, така наречен примитивен нуклеосинтез, е също един от огромните триумфи на теоретичната нуклеарна физика.
