Семейството като аксесоар
Напоследък е доста съвременно да имаме. И да го демонстрираме в обществените мрежи. Показваме си новите чанти, новите обувки… въобще демонстрираме се – модерни, верни, чистички, набутани в стандарти от главата до петите.
Кога обаче дружно с целия си дрешник започнахме да демонстрираме и фамилията си? Имаме концепция по какъв начин желаеме да изглеждаме в очите на другите и я следваме неразделно. Обличаме мъжете си както ни харесва и ги водим при приятелите си да се похвалим. Ето я новата ми облага! Е, преди да излезем сме го излъскали, усърдно сме му обяснили по какъв начин да се облече. И след това се фукаме гордо като че ли е най–новата ни движимост!
И с децата си по този начин се хвалим. И даже не се запитваме дали вместо с следващата скъпа рокля на дъщеричката ни ще ѝ е по–удобно в случай че е облечена с нещо, с което ще може да се цапа цялата без да подвикваме на всеки трийсет секунди „ Не тичай – ще се изцапаш! “. И по този начин я караме да пораства, крадем ѝ от времето да е дете! Да е палава, мръсна и щастлива в някой пясъчник! Набутваме децата си още от бебетата в разпоредбите на обществото. И всичко това в името на това да изглеждаме.
Знаем ли въобще какво крием под всичките тези облекла? Обградени от съвършените ни другари, в съвършените ни домове, с съвършените ни фамилии. Познаваме ли се? Харесваме ли се въобще? Защо ни е да се крием другояче? И в случай че си махнем всичките аксесоари какво ще забележим в огледалото? Не знам… Знам обаче че ще е някой, който не сме виждали от дълго време… само че той е там и ни чака. Някъде там на дъното на кутията с обувки стои и чака едно сополиво и мръсно, само че абсoлютно Прекрасно Аз. Изгонено, забравено, недообичано. Кого лъжем в действителност когато се обкръжаваме със движимости? Себе си… не хората. Себе си заблуждаваме, че тъй като ни харесват и ние се харесваме.
Има разлика сред това по какъв начин Виргиния Захариева (психотерапевт и писател) си носи новата чанта Gucci и по какъв начин би стояла същата чанта на някой различен. Тя оживява, когато Вержи я носи, тъй като двете си наподобяват. Скъпите движимости имат история, наличие. Както е и Виргиния – цялостна, осъзната, открита. Тя е тъкмо такава каквато е и без всичките аксесоари и облекла по себе си.
Не спирам да се чудя обаче къде е мястото на обичта в цялото това good looking показване? Дали се стопираме за малко да забележим какъв брой безусловно прелестни сме заран – рошави и сънени? Или бързаме да наденем още веднъж маските си грижливо подбирани от предния ден съгласно мястото и хората… Защото май най-после оказва се че обичаме концепцията за себе си.
