Словото Божие отваря Царството небесно
На какво ни учи притчата за сеяча? Евангелието е живот в Господа, към който ние сме приобщени още от зачатието
“Който има уши да слуша, дано слуша! ” (Лк.8:15)
Вярата се поражда от слушането. Затова Христос сее на всички места словото Божие – по села, градове, в пустини, в морето. Той избира апостоли, с цел да сеят словото Божие. Те оставят свои приемници – епископите и презвитерите, които правят и до ден сегашен мисионерския труд на разпространяване на словото Божие. Църквата продължава делото на Христос – да сее в нашите сърца словото Божие.
-->
Днешната алегория за сеяча ни разкрива тайната, над която всеки от нас се замисля: за какво
едни хора имат вяра в Бога и възприемат с наслада
словото на Евангелието, а за други то остава вечно затворена книга и към всичко свято те са безразлични. Притчата ни учи, че семето или словото Божие се възприема по друг метод от всяко сърце. То е център на живота и събира в себе си всичко: делата, мислите, стремежите и желанията на индивида. У нас съществува памет на разсъдъка и памет на сърцето. Паметта на разсъдъка бързо изтрива предишното, а в паметта на сърцето то остава вечно. Има връзка сред метода на живот и сърцето.
Притчата за сеяча е роман за Евангелското благовестие на човечеството. В нея се изобразяват разнообразни способи на разбиране на словото Божие. Тя не е сложна за схващане, тъй като Сам Иисус Христос я пояснява. Сеячът в тази алегория е Иисус Христос, семето е словото Божие, земята – човешкото сърце.
Доброто сърце е плодородната земя
а злото, задушено от грехове сърце, е негодната земя. Когато се посява живото слово Божие в греховната природа на падналия човек, стартира нов живот. На всички хора без изключение е дадена опция да одобряват словото Божие и всички в идентична степен имат шанса да получат новия живот от слушането на Божието слово. Главната цел в живота на всеки християнин е да работи непрекъснато за ликвидиране на сърцето си, с цел да приготви почвата за семето /словото/ Божие. Някои хора са невнимателни, разсеяни и не благоговеят пред словото Божие. Сърцето на тези хора е като утъпкан път, където не може да израсте никакъв добър плод. Семената на Божественото слово хвърлени в почвата на нравствено загрубялото от пристрастености и похоти сърце погиват. Душата на тези хора е като път отворен за всевъзможни усещания и намерения. Те са постоянно жадни за нови увлечения и забави. Всяка добра мисъл е заглушена от прилива на нови усещания. По време на слушането на словото Божие при тях идва врага на спасението и отнася посятото в сърцата им, с цел да не повярват и да не се спасят. Скоро словото изчезва от паметта, като че в никакъв случай не е било слушано.
“Семето паднало на камениста почва ”
изобразява тези хора, които драговолно и с внимание слушат словото Божие. Тази група хора даже е сензитивна към всяко положително, само че приема словото с незадълбочено внимание и не му дава опция да проникне надълбоко в сърцето.
Тези хора са лекомислени, нетърпеливи и непостоянни. Готови са да одобряват словото Божие единствено тогава, когато то не изисква от тях жертви. При удобни условия те имат вяра, а при усложнения променят на вярата. Не желаят да трансформират метода си на живот, с цел да станат почтени за Царството Небесно. Те не желаят да водят духовна битка – “невидимата бран ”, по израза на светите Отци на Църквата и заобикалят тесния път. В случай, че ги сполетят скърби, не желаят да търпят, хвърлят кръста си и след това изпадат в отчаяние и ропот. Така семето на словото Божие посято в тяхното незадълбочено сърце погива. Иисус Христос споделя: “Но който претърпи до дъно, ще бъде избавен ” /Мат. 10:22/. “Семето попаднало сред тръни ” е облик на хората, които избират земното пред небесното самодоволство. Те слушат словото Божие,
схващат и одобряват със сърцата си
и живеят съгласно него. Но скоро ги връхлитат житейски стихии, увлечения и пристрастености, които задушават словото Божие. Така те се лишават от небесни съкровища. И най-после семето паднало на добра почва са тези хора, които чули един път словото Божие го одобряват и съхраняват твърдо решени да принасят плодове на положителни каузи. Те получават от слушането и четенето на словото Божие цялостно познание за Божествената истина, познават я и й служат. Тези хора непроменяемо следват завета на св. ап. Павел: “Не слушателите на закона са праведни пред Бога, а изпълнителите на закона ще бъдат оправдани ” /Рим. 2:13/.
Притчата за сеяча се отнася за
тайната на Царството Божие
За разбирането на тази загадка би трябвало да има уместно разположение на сърцето и изпитание на волята. Евангелието не е книга, която се чете и се учи незадълбочено. Евангелието е живот в Бога, към който ние сме приобщени още от зачатието. В Евангелието човешката душа научава не някакви събития записани от апостолите, а познава себе си и схваща родството и причастността си с Бога, познава гласа на своя Творец, на своя Отец Небесен, звучащ в сърцето. Словото Божие е иманентно в нас, т.е. то е вътре, а не вън от нас и не ни е непознато, макар че надвишава разсъдъка ни. Семето на Царството Божие се сее, произраства по неразбираем, загадъчен за нас метод. Плодовете на посятото порастват незабележимо за нас и по превъзходен метод, както семето от притчата. Сам Господ развързва мозъка ни, с цел да разбираме Писанието. На Бога би трябвало да отдадем чисти мисли и усеща,чиста обич и религия, чист живот и непорочно сърце. Трябва да можем като псалмопевеца да кажем: “Готово е сърцето ми, Боже; готово е сърцето ми ” /Пс. 56:8/.
Но по какъв начин да приготвим сърцето си
с цел да бъде готово да одобри семето, словото Божие? Притчата за сеяча приключва с думите: “Който има уши да слуша, дано слуша! ” Христос чука на сърцето на всеки от нас, като ни приканва деликатно да погледнем в своята душа, да разберем себе си, да определим към коя категория хора показани в притчата принадлежим.
В притчата за сеяча Христос слага пред всеки една и съща цел: да одобри словото Божие с цялото си създание, с чисто и положително сърце. Чистото сърце не може да бъде разказано с по-силни думи от тези на св. ап.Павел, който споделя: ” Вече не аз пребивавам, а Христос живее в мене. ” За да пусне словото Божие дълбоки корени в душата ни, би трябвало да приготвим почвата на сърцето си, както умния земеделец, който очиства земята от тръни и бурени. Злото ще бъде изтръгнато от сърцето единствено тогава, когато оставим словото Божие да работи вътре в нас, с цел да може то, по израза на св. Григорий Богослов,
да прероди самата ни природа
Притчата за сеяча демонстрира, че Бог избавя индивида единствено с негово присъединяване. Господ влага в сърцето на всеки един Своето животворящо слово, а той би трябвало да се приготви да одобри словото и да принесе плод. Обработката на душата, съдействаща за израстването на словото Божие може да стане благодарение на едно остаряло аскетично предписание: ори с плуга на покаянието, подобрявай с молитва, оросявай със сълзи на смирение и непрекъснато изгаряй плевелите на пристрастеностите.
“Който има уши да слуша, дано слуша! ” (Лк.8:15)
Вярата се поражда от слушането. Затова Христос сее на всички места словото Божие – по села, градове, в пустини, в морето. Той избира апостоли, с цел да сеят словото Божие. Те оставят свои приемници – епископите и презвитерите, които правят и до ден сегашен мисионерския труд на разпространяване на словото Божие. Църквата продължава делото на Христос – да сее в нашите сърца словото Божие.
-->
Днешната алегория за сеяча ни разкрива тайната, над която всеки от нас се замисля: за какво
едни хора имат вяра в Бога и възприемат с наслада
словото на Евангелието, а за други то остава вечно затворена книга и към всичко свято те са безразлични. Притчата ни учи, че семето или словото Божие се възприема по друг метод от всяко сърце. То е център на живота и събира в себе си всичко: делата, мислите, стремежите и желанията на индивида. У нас съществува памет на разсъдъка и памет на сърцето. Паметта на разсъдъка бързо изтрива предишното, а в паметта на сърцето то остава вечно. Има връзка сред метода на живот и сърцето.
Притчата за сеяча е роман за Евангелското благовестие на човечеството. В нея се изобразяват разнообразни способи на разбиране на словото Божие. Тя не е сложна за схващане, тъй като Сам Иисус Христос я пояснява. Сеячът в тази алегория е Иисус Христос, семето е словото Божие, земята – човешкото сърце.
Доброто сърце е плодородната земя
а злото, задушено от грехове сърце, е негодната земя. Когато се посява живото слово Божие в греховната природа на падналия човек, стартира нов живот. На всички хора без изключение е дадена опция да одобряват словото Божие и всички в идентична степен имат шанса да получат новия живот от слушането на Божието слово. Главната цел в живота на всеки християнин е да работи непрекъснато за ликвидиране на сърцето си, с цел да приготви почвата за семето /словото/ Божие. Някои хора са невнимателни, разсеяни и не благоговеят пред словото Божие. Сърцето на тези хора е като утъпкан път, където не може да израсте никакъв добър плод. Семената на Божественото слово хвърлени в почвата на нравствено загрубялото от пристрастености и похоти сърце погиват. Душата на тези хора е като път отворен за всевъзможни усещания и намерения. Те са постоянно жадни за нови увлечения и забави. Всяка добра мисъл е заглушена от прилива на нови усещания. По време на слушането на словото Божие при тях идва врага на спасението и отнася посятото в сърцата им, с цел да не повярват и да не се спасят. Скоро словото изчезва от паметта, като че в никакъв случай не е било слушано.
“Семето паднало на камениста почва ”
изобразява тези хора, които драговолно и с внимание слушат словото Божие. Тази група хора даже е сензитивна към всяко положително, само че приема словото с незадълбочено внимание и не му дава опция да проникне надълбоко в сърцето.
Тези хора са лекомислени, нетърпеливи и непостоянни. Готови са да одобряват словото Божие единствено тогава, когато то не изисква от тях жертви. При удобни условия те имат вяра, а при усложнения променят на вярата. Не желаят да трансформират метода си на живот, с цел да станат почтени за Царството Небесно. Те не желаят да водят духовна битка – “невидимата бран ”, по израза на светите Отци на Църквата и заобикалят тесния път. В случай, че ги сполетят скърби, не желаят да търпят, хвърлят кръста си и след това изпадат в отчаяние и ропот. Така семето на словото Божие посято в тяхното незадълбочено сърце погива. Иисус Христос споделя: “Но който претърпи до дъно, ще бъде избавен ” /Мат. 10:22/. “Семето попаднало сред тръни ” е облик на хората, които избират земното пред небесното самодоволство. Те слушат словото Божие,
схващат и одобряват със сърцата си
и живеят съгласно него. Но скоро ги връхлитат житейски стихии, увлечения и пристрастености, които задушават словото Божие. Така те се лишават от небесни съкровища. И най-после семето паднало на добра почва са тези хора, които чули един път словото Божие го одобряват и съхраняват твърдо решени да принасят плодове на положителни каузи. Те получават от слушането и четенето на словото Божие цялостно познание за Божествената истина, познават я и й служат. Тези хора непроменяемо следват завета на св. ап. Павел: “Не слушателите на закона са праведни пред Бога, а изпълнителите на закона ще бъдат оправдани ” /Рим. 2:13/.
Притчата за сеяча се отнася за
тайната на Царството Божие
За разбирането на тази загадка би трябвало да има уместно разположение на сърцето и изпитание на волята. Евангелието не е книга, която се чете и се учи незадълбочено. Евангелието е живот в Бога, към който ние сме приобщени още от зачатието. В Евангелието човешката душа научава не някакви събития записани от апостолите, а познава себе си и схваща родството и причастността си с Бога, познава гласа на своя Творец, на своя Отец Небесен, звучащ в сърцето. Словото Божие е иманентно в нас, т.е. то е вътре, а не вън от нас и не ни е непознато, макар че надвишава разсъдъка ни. Семето на Царството Божие се сее, произраства по неразбираем, загадъчен за нас метод. Плодовете на посятото порастват незабележимо за нас и по превъзходен метод, както семето от притчата. Сам Господ развързва мозъка ни, с цел да разбираме Писанието. На Бога би трябвало да отдадем чисти мисли и усеща,чиста обич и религия, чист живот и непорочно сърце. Трябва да можем като псалмопевеца да кажем: “Готово е сърцето ми, Боже; готово е сърцето ми ” /Пс. 56:8/.
Но по какъв начин да приготвим сърцето си
с цел да бъде готово да одобри семето, словото Божие? Притчата за сеяча приключва с думите: “Който има уши да слуша, дано слуша! ” Христос чука на сърцето на всеки от нас, като ни приканва деликатно да погледнем в своята душа, да разберем себе си, да определим към коя категория хора показани в притчата принадлежим.
В притчата за сеяча Христос слага пред всеки една и съща цел: да одобри словото Божие с цялото си създание, с чисто и положително сърце. Чистото сърце не може да бъде разказано с по-силни думи от тези на св. ап.Павел, който споделя: ” Вече не аз пребивавам, а Христос живее в мене. ” За да пусне словото Божие дълбоки корени в душата ни, би трябвало да приготвим почвата на сърцето си, както умния земеделец, който очиства земята от тръни и бурени. Злото ще бъде изтръгнато от сърцето единствено тогава, когато оставим словото Божие да работи вътре в нас, с цел да може то, по израза на св. Григорий Богослов,
да прероди самата ни природа
Притчата за сеяча демонстрира, че Бог избавя индивида единствено с негово присъединяване. Господ влага в сърцето на всеки един Своето животворящо слово, а той би трябвало да се приготви да одобри словото и да принесе плод. Обработката на душата, съдействаща за израстването на словото Божие може да стане благодарение на едно остаряло аскетично предписание: ори с плуга на покаянието, подобрявай с молитва, оросявай със сълзи на смирение и непрекъснато изгаряй плевелите на пристрастеностите.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ