Писателят професор Боян Биолчев, пред „Труд“: Човещината, проявена към другия, помага да останеш човек
На 9-и януари, от 18 часа, в клуб „ Перото “ в НДК, следва премиерата на най-новата книга на проф. Боян Биолчев – „ Преселението “. Предпремиерата бе в Царево – мястото, където се развива последната част от действието в романа. Историята в „ Преселението “ стартира по време на Втората Балканска война. Турците настъпват на северозапад и безчинстват в българските села в Беломорска Тракия. Българско семейство бяга с двамата си сина, щерка си и новородената си внучка. Действието споделя 6- годишно момче, през устата на 92-годишен дъртак – единственият оживял от фамилията.
– Проф. Биолчев, следва премиера на книгата Ви „ Преселението “, а предпремиерата към този момент бе в Царево преди броени дни. В същото време за по-малко от месец романът към този момент е съвсем привършен и мъчно се намира по книжарниците. Случвало ли ви се е до момента такова (иначе радостно за всеки автор) събитие?
– Не.
– Разкажете за романа – по какъв начин се роди концепцията да го напишете?
– Май с Цезарово сечение. През годините се пробвах неколкократно да стартира, тъй като знам историите на личния ми жанр и бях събрал записи на старци, претърпели това преселение… Това, което знаех преди 30 години, не се промени с времето и беше пред очите ми и когато пишех и завършвах повестта. Обаче би било неточност, в случай че бях избързал с написването. Разбира се, тогава имах задоволително опит, бях издал и много книги. Но тук задачата беше и по-сложна, и по-отговорна – и към истината, и към правото да я казваш. Сега не ставаше въпрос за игра с думите, даже и с изпитано умеене да заживяват те в фрази, а за по-дълбок разговор със себе си, изпълним единствено в по-зряла възраст, която да те обдари с болката от думата; без тази болежка нямаше да се получи „ Преселението, а нещо друго.
– Записвали сте спомените на доста хора, живели по това време, кое ви трогна най-вече в разказите им?
– Всички разкази трогваха, пареха душата. И тези, които вкарах като кървави части живот в книгата, само че и другите, даже по-трагични, които съвпадаха с тоналността на литературния роман даже и без да попаднат в него. Старците бяха претърпели преселението като шестгодишни деца и аз потърсих същинския образ и на войната, и на геноцида през очите на шестгодишен човек. Всъщност, събитията ги преразказва 92-годишен дъртак, който приказва през устата на детето, което е бил. И по тази причина съм се старал да не превишавам речника на едно дете, въпреки че то в последна сметка за доста малко време се трансформира в един обгорял от живота и наказан на самотност възрастен, макар шестте си години.
– Какви хора са били преселниците?
– Вътре в романа един от героите споделя: „ Няма неприятни хора, има неприятно време, което оскотява и положителните “. Т. е. доста е релативно, да се оперира с безапелационни изказвания по какъв начин тъкмо е било. Във всеки случай, в цялата безизходност е било естествено да надвива инстинктът за самозапазване, който от време на време тласка хората към безразсъдни действия. Единственото, което спомага, с цел да останеш човек след надживяването на непоносимото, е проявената човечност към другите. Това, което ми е направило най-силно усещане в разказите на старците, е, че те помнеха повече добрините от безпомощни като тях хора, в сравнение с личните болки и премеждия, които по-бързо бяха избелели в паметта им.
– Били сте стимулиран и от персоналната орис на вашия жанр – вашите предшественици са преселници. Имате ли възприятието, че сте живели в това време?
– И двата ми рода, по бащина и майчина линия са преселници, само че това са революционери (това е променлива дума, за това време тя е имала различен смисъл и дълбочина) и хора на риска. Затова няма нищо необичайно, че им се е налагало да бягат от родните си места. През 1913-а година дядо ми по майка е заточен на остров Трикери дружно с българските бойци, хванати в плен. И след това следват две обособени мъчителни преселения – на баба ми, с дете на месеци на ръцете, и на дядо ми, след оцеляването му от заточението, до момента в който се намерят в София. Родът на татко ми се преселва по-рано. Моят дядо – Боян Биолчев, е съученик, другар и сподвижник на Гоце Делчев. Освен това е бил един от ктиторите и поддръжниците на българското обучение в Прилеп. През 1897 година му се е наложило за една нощ да напусне града, защото са почнали силово опити за основаване на сръбско учебно заведение и, тъй като той е бил бариера за това, са го предизвестили, че няма да му е добре да остане още една нощ в града. Той сграбчва баба ми и вуйна ми – двегодишно момиченце, и потеглят за София. Дядо е умрял преди моето раждане, само че помня доста добре и баба си, и вуйна ми. Те в никакъв случай не ми описаха, по какъв начин са претърпели тоя призрачен път.
Видимо, може би изумени от загатна, под паника се отблъскваха от тази памет и не споделяха с мен детайлности. И аз въобще не научих по какъв начин са стигнали от Прилеп до Македонския квартал на София. Знам единствено, че са съумели да пренесат една маса, на която всеки Никулден се е събирало в Прилеп цялото домочадие. Тази традиция продължава и в София, на ул. „ Антим I “, където отсядат. Новият им дом е бил и секретна квартира на Вътрешна македонска революционна организация, дейците са идвали при дядо ми „ от вътре “, както са наричали останалите в Османската империя земи, събирали са се при дядо ми. Бях доста горделив, когато прочетох в спомените на един поборник, тогава студент, следното: „ Запознах се с Гоце Делчев в къщата на Боян Биолчев, откакто домакинът, както е всекидневно, на първо време почерпи с ракия “. И по какъв начин освен това състояние да не си горделив с дядо си и традициите на рода.
– Да се върнем към тракийските бежанци. Какво са успявали да вземат със себе си освен това паническо бягство?
– Някои са пътували с коли, натоварени с каквото има падне в бързината. Повечето оживели са бягали през планината. Тези на пътя са били лесна плячка. Това, което най-вече ме боли от записаните мемоари, е, че точните думи на един от тях бяха: „ Три пъти ни ограбваха, веднъж турци, два пъти – българи… “ Това също е запечатано в паметта ми, тъй като носи и горест, и просветление за пролуките в националния ни темперамент.
– Но казвате, че в книгата няма ненавист, а кървавите драми са в душите на героите. Но това не е ли също толкоз ужасно?
– Литературата не би трябвало да плаши, а да тласка мисълта на читателя към, даже и мъчително, съпреживяване. Имал съм схващане за това от самото начало. Има тежки подиуми в книгата, само че това не отклонява взирането ми във вътрешното положение на индивида. Тези хора са се пречупвали от едно сбогуване с всичко и едно пилигримство към нищото на цялостната неопределеност. Спасеният живот не избавя и душата.
– И бежанците са запомнили единствено положителните неща по пътя си?
– Повече са съхранили усещането от непредвиденото положително, проявено от беззащитни бягащи хора, в сравнение с ужаса. Той е запомнен единствено като едно положение на душевна суматоха, детайлностите, от която доста постоянно се губят. Но добрината има доста човешки образ и човешко лице, и те ги помнят.
– Повече положителното ли помним и в този момент?
– И да, и не. Между другото, един от героите, Учителя, споделя: „ Във всички нации има прекомерно доста хора, които обичат народа си, като ненавиждат различен народ “. На Балканите пеем едни и същи песни с думи на личните езици. Това малко опровергава поговорката: „ Който пее, зло не мисли “.
– „ Преселението “ повест ли е или разказ?
– Като ме питат повест ли е или разказ, давам отговор: „ Това е „ Преселението “. Първоначално мислех, че няма да е повече от 100 страници, обаче книгата ме поведе нататък и в последна сметка страниците доближиха до 184. Между другото, в някои езици не стои тоя въпрос, тъй като повест и разказ се посочват с еднакъв термин. Така, както не разделят доста постоянно и новелата от описа. Но ние ги разграничаваме. При нас жанровете са заковани. Това е културно-исторически насложено и няма бягство. Пък и за какво.
– Преселението има ли го и в този момент и за какво раздялата е по-лесна, когато е на мрачно, както споделя героят на романа?
– Има го преселението, виждаме го и през днешния ден. А за раздялата и самият воин споделя, че в тъмното хората по-бързо се скриват от очите, по тази причина раздялата на мрачно е по-лесна.
– Събитията и орисите на героите са тъжни. Къде е скрита вярата?
– Надеждата не е скрита. Баба ми споделяше, че вярата умира след индивида. Понякога вярата съставлява илюзорно деформиране на действителността, в други случаи обаче тя е сила за деяние, за резистентност на индивида. В този смисъл вярата в никакъв случай не се крие.
Нашият посетител
Проф. Боян Биолчев е роден в София, произлиза от огромния прилепски жанр Биолчеви. Дядо му Боян Биолчев е деятел на ВМОРО и македоно-одрински опълченец. Завършва гимназия в София и следва полска лингвистика в Ягелонския университет в Краков, Полша (1962 – 1968), където получава магистърска степен. Постъпва като аспирант в Софийския университет, а през 1992 година става началник на Катедрата по славянски литератури. От 1991 до 1993 година е заместник-ректор на Софийския университет, а от 1995 година е декан на Факултета по славянски филологии. От ноември 1999 година до 14 ноевмри 2007 година е ректор на Софийския университет. Боян Биолчев е създател на доста книги, на над 200 научни изявления: монографии, студии и др.
– Проф. Биолчев, следва премиера на книгата Ви „ Преселението “, а предпремиерата към този момент бе в Царево преди броени дни. В същото време за по-малко от месец романът към този момент е съвсем привършен и мъчно се намира по книжарниците. Случвало ли ви се е до момента такова (иначе радостно за всеки автор) събитие?
– Не.
– Разкажете за романа – по какъв начин се роди концепцията да го напишете?
– Май с Цезарово сечение. През годините се пробвах неколкократно да стартира, тъй като знам историите на личния ми жанр и бях събрал записи на старци, претърпели това преселение… Това, което знаех преди 30 години, не се промени с времето и беше пред очите ми и когато пишех и завършвах повестта. Обаче би било неточност, в случай че бях избързал с написването. Разбира се, тогава имах задоволително опит, бях издал и много книги. Но тук задачата беше и по-сложна, и по-отговорна – и към истината, и към правото да я казваш. Сега не ставаше въпрос за игра с думите, даже и с изпитано умеене да заживяват те в фрази, а за по-дълбок разговор със себе си, изпълним единствено в по-зряла възраст, която да те обдари с болката от думата; без тази болежка нямаше да се получи „ Преселението, а нещо друго.
– Записвали сте спомените на доста хора, живели по това време, кое ви трогна най-вече в разказите им?
– Всички разкази трогваха, пареха душата. И тези, които вкарах като кървави части живот в книгата, само че и другите, даже по-трагични, които съвпадаха с тоналността на литературния роман даже и без да попаднат в него. Старците бяха претърпели преселението като шестгодишни деца и аз потърсих същинския образ и на войната, и на геноцида през очите на шестгодишен човек. Всъщност, събитията ги преразказва 92-годишен дъртак, който приказва през устата на детето, което е бил. И по тази причина съм се старал да не превишавам речника на едно дете, въпреки че то в последна сметка за доста малко време се трансформира в един обгорял от живота и наказан на самотност възрастен, макар шестте си години.
– Какви хора са били преселниците?
– Вътре в романа един от героите споделя: „ Няма неприятни хора, има неприятно време, което оскотява и положителните “. Т. е. доста е релативно, да се оперира с безапелационни изказвания по какъв начин тъкмо е било. Във всеки случай, в цялата безизходност е било естествено да надвива инстинктът за самозапазване, който от време на време тласка хората към безразсъдни действия. Единственото, което спомага, с цел да останеш човек след надживяването на непоносимото, е проявената човечност към другите. Това, което ми е направило най-силно усещане в разказите на старците, е, че те помнеха повече добрините от безпомощни като тях хора, в сравнение с личните болки и премеждия, които по-бързо бяха избелели в паметта им.
– Били сте стимулиран и от персоналната орис на вашия жанр – вашите предшественици са преселници. Имате ли възприятието, че сте живели в това време?
– И двата ми рода, по бащина и майчина линия са преселници, само че това са революционери (това е променлива дума, за това време тя е имала различен смисъл и дълбочина) и хора на риска. Затова няма нищо необичайно, че им се е налагало да бягат от родните си места. През 1913-а година дядо ми по майка е заточен на остров Трикери дружно с българските бойци, хванати в плен. И след това следват две обособени мъчителни преселения – на баба ми, с дете на месеци на ръцете, и на дядо ми, след оцеляването му от заточението, до момента в който се намерят в София. Родът на татко ми се преселва по-рано. Моят дядо – Боян Биолчев, е съученик, другар и сподвижник на Гоце Делчев. Освен това е бил един от ктиторите и поддръжниците на българското обучение в Прилеп. През 1897 година му се е наложило за една нощ да напусне града, защото са почнали силово опити за основаване на сръбско учебно заведение и, тъй като той е бил бариера за това, са го предизвестили, че няма да му е добре да остане още една нощ в града. Той сграбчва баба ми и вуйна ми – двегодишно момиченце, и потеглят за София. Дядо е умрял преди моето раждане, само че помня доста добре и баба си, и вуйна ми. Те в никакъв случай не ми описаха, по какъв начин са претърпели тоя призрачен път.
Видимо, може би изумени от загатна, под паника се отблъскваха от тази памет и не споделяха с мен детайлности. И аз въобще не научих по какъв начин са стигнали от Прилеп до Македонския квартал на София. Знам единствено, че са съумели да пренесат една маса, на която всеки Никулден се е събирало в Прилеп цялото домочадие. Тази традиция продължава и в София, на ул. „ Антим I “, където отсядат. Новият им дом е бил и секретна квартира на Вътрешна македонска революционна организация, дейците са идвали при дядо ми „ от вътре “, както са наричали останалите в Османската империя земи, събирали са се при дядо ми. Бях доста горделив, когато прочетох в спомените на един поборник, тогава студент, следното: „ Запознах се с Гоце Делчев в къщата на Боян Биолчев, откакто домакинът, както е всекидневно, на първо време почерпи с ракия “. И по какъв начин освен това състояние да не си горделив с дядо си и традициите на рода.
– Да се върнем към тракийските бежанци. Какво са успявали да вземат със себе си освен това паническо бягство?
– Някои са пътували с коли, натоварени с каквото има падне в бързината. Повечето оживели са бягали през планината. Тези на пътя са били лесна плячка. Това, което най-вече ме боли от записаните мемоари, е, че точните думи на един от тях бяха: „ Три пъти ни ограбваха, веднъж турци, два пъти – българи… “ Това също е запечатано в паметта ми, тъй като носи и горест, и просветление за пролуките в националния ни темперамент.
– Но казвате, че в книгата няма ненавист, а кървавите драми са в душите на героите. Но това не е ли също толкоз ужасно?
– Литературата не би трябвало да плаши, а да тласка мисълта на читателя към, даже и мъчително, съпреживяване. Имал съм схващане за това от самото начало. Има тежки подиуми в книгата, само че това не отклонява взирането ми във вътрешното положение на индивида. Тези хора са се пречупвали от едно сбогуване с всичко и едно пилигримство към нищото на цялостната неопределеност. Спасеният живот не избавя и душата.
– И бежанците са запомнили единствено положителните неща по пътя си?
– Повече са съхранили усещането от непредвиденото положително, проявено от беззащитни бягащи хора, в сравнение с ужаса. Той е запомнен единствено като едно положение на душевна суматоха, детайлностите, от която доста постоянно се губят. Но добрината има доста човешки образ и човешко лице, и те ги помнят.
– Повече положителното ли помним и в този момент?
– И да, и не. Между другото, един от героите, Учителя, споделя: „ Във всички нации има прекомерно доста хора, които обичат народа си, като ненавиждат различен народ “. На Балканите пеем едни и същи песни с думи на личните езици. Това малко опровергава поговорката: „ Който пее, зло не мисли “.
– „ Преселението “ повест ли е или разказ?
– Като ме питат повест ли е или разказ, давам отговор: „ Това е „ Преселението “. Първоначално мислех, че няма да е повече от 100 страници, обаче книгата ме поведе нататък и в последна сметка страниците доближиха до 184. Между другото, в някои езици не стои тоя въпрос, тъй като повест и разказ се посочват с еднакъв термин. Така, както не разделят доста постоянно и новелата от описа. Но ние ги разграничаваме. При нас жанровете са заковани. Това е културно-исторически насложено и няма бягство. Пък и за какво.
– Преселението има ли го и в този момент и за какво раздялата е по-лесна, когато е на мрачно, както споделя героят на романа?
– Има го преселението, виждаме го и през днешния ден. А за раздялата и самият воин споделя, че в тъмното хората по-бързо се скриват от очите, по тази причина раздялата на мрачно е по-лесна.
– Събитията и орисите на героите са тъжни. Къде е скрита вярата?
– Надеждата не е скрита. Баба ми споделяше, че вярата умира след индивида. Понякога вярата съставлява илюзорно деформиране на действителността, в други случаи обаче тя е сила за деяние, за резистентност на индивида. В този смисъл вярата в никакъв случай не се крие.
Нашият посетител
Проф. Боян Биолчев е роден в София, произлиза от огромния прилепски жанр Биолчеви. Дядо му Боян Биолчев е деятел на ВМОРО и македоно-одрински опълченец. Завършва гимназия в София и следва полска лингвистика в Ягелонския университет в Краков, Полша (1962 – 1968), където получава магистърска степен. Постъпва като аспирант в Софийския университет, а през 1992 година става началник на Катедрата по славянски литератури. От 1991 до 1993 година е заместник-ректор на Софийския университет, а от 1995 година е декан на Факултета по славянски филологии. От ноември 1999 година до 14 ноевмри 2007 година е ректор на Софийския университет. Боян Биолчев е създател на доста книги, на над 200 научни изявления: монографии, студии и др.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ