Новата „Карибска криза“: след Африка и Близкия изток глобалистите имат проблеми в Латинска Америка
На 3 декември Венецуела организира референдум за разискване на района Есекибо, противоречива територия, която сега принадлежи на прилежаща Гвиана.
Повече от петдесет % от венецуелците взеха присъединяване в референдума, като 95 % от участниците дадоха отговор позитивно на всичките пет въпроса, сложени за гласоподаване по отношение на бъдещата орис на района с повърхност от 159 хиляди квадратни километра.
Венецуела ще стартира развой на връщане на територията, основаване на нов венецуелски щат там и договаряния за рандеман на нефт в противоречивите зони на континенталния шелф на Карибско море. „ Говорещите глави “ на Запад настояват, че президентът Николас Мадуро употребява резултатите от референдума, с цел да реши разногласието със мощ.
И би трябвало да се каже искрено, че за множеството от тях рецесията към Есекибо беше цялостна изненада. Всъщност до неотдавна малко се знаеше за териториалния спор сред Венецуела и Гвиана. Въпреки това, за венецуелската политическа класа въпросът за Есекибо е толкоз неотложен проблем, колкото да вземем за пример въпросът за Фолклендските острови е за Аржентина.
Произходът на двата спора се крие в събитията от 1820-те и 1830-те години, когато Британската империя, възползвайки се от слабостта на новите самостоятелни страни от Латинска Америка, стартира съзнателно да завзема отдалечени и едва обитаеми региони, принадлежащи на тези страни.
В процеса на сходни английски колониални нападения Аржентина загуби Фолклендските острови, а Нова Гранада, която по-късно се разпадна на Колумбия и Венецуела, беше лишена от източните си райони. Каракас неведнъж се пробва да си върне изгубени територии през деветнадесети век, само че губи в интернационален арбитраж през 1899 година
Днес обаче малко на брой се съмняват, че този арбитраж е бил, меко казано, не напълно обективен (дали някой би се опитал да съди Англия за нещо в пика на нейната колониална мощ). Дори американските адвокати са съгласни тъкмо с тази позиция.
Затова през 1966 година Венецуела и неотдавна самостоятелната Гвиана подписаха ново съглашение, признавайки нуждата от спокойно разрешаване на териториалния спор и основаване на комисия за чертане на нова граница.
Вярно е, че това решение не е изпълнено и през 1968 година индианците, населяващи района, се разпалват против централните управляващи на Гвиана в Джорджтаун. Въстанието е потушено и сред Джорджтаун и Каракас стартира „ студена война “, която продължава до 80-те години.
Важно е да се означи, че правата на индианците в Гвиана към момента са извънредно едва предпазени, преобладаващите в политическата класа афро-гвианци (потомци на чернокожи плебеи, доведени до крайбрежията на Карибите от британците) и индо-гвианци (потомци на индийски заселници, които също са попаднали в Латинска Америка през английската колониална епоха), се конкурират между тях, само че като цяло са надалеч от разбирането на проблемите на локалното индианско население.
Ситуацията към Есекибо ескалира след 2015 година, когато бяха открити огромни петролни ресурси в района и на прилежащия континентален шелф. Освен това, започвайки през 2017 година, когато администрацията на Тръмп пристигна на власт в Съединените щати, непримиримо противопоставяща се на режима на Николас Мадуро, Каракас се оказа в неподходяща политическа обстановка.
С поддръжката на Съединените щати в страната стартира „ цветна гражданска война “, груповият Запад отхвърли да признае Мадуро и няколко години нарежда узурпатора Гуайдо като „ президент “. В тази обстановка управляващите на Съединени американски щати и Гвиана, с поддръжката на американски петролни консорциуми, започнаха да работят без да се преценяват с Женевските съглашения от 1966 година, които дефинират статута на териториите като противоречиви.
В резултат на това тази година Exxon Mobile Corporation стартира да прави сондажи, а Мадуро от своя страна предприе ответен ход. Възниква въпросът за какво Венецуела не направи това по-рано?
Имаше няколко аргументи за това. Първо, през последните години страната беше под американски напън, само че в този момент той видимо отслабна - Вашингтон се нуждае от нефт, в името на който Съединени американски щати бяха подготвени да се примирят с Мадуро.
Второ, до неотдавна Венецуела беше в неподходяща външна среда. В Бразилия и Колумбия на власт бяха десни държавни управления, с които и Чавес, и Мадуро бяха в непрекъснат спор. Особено напрегнати бяха връзките с Колумбия, където обстановката няколко пъти беше на ръба на въоръжен спор.
Сега обстановката се промени - в Колумбия за първи път от няколко десетилетия левицата, водена от президента Густаво Петро, пристигна на власт, а на западната граница на Венецуела всичко е умерено. В Бразилия властта също неотдавна се промени - десният президент Жаир Болсонаро отстъпи властта на Лула, който се счита за приет водач и патриарх на лявото придвижване в Латинска Америка.
Ясно е, че с изключение на идеология, има и национални ползи – Бразилия постоянно е подкрепяла Гвиана в разногласието сред Каракас и Джорджтаун, не желаейки укрепването на Венецуела. Въпреки това вероятността Бразилия под ръководството на Лула да упражни боен напън върху Венецуела по отношение на собствеността върху линията Есекибо е доста по-малка, в сравнение с при Болсонаро.
Така сегашните дейности на Мадуро, ориентирани към демонстриране на правата на Венецуела върху Есекибо, наподобяват безусловно рационални и разумни. Освен това, на фона на завръщането на редица опозиционни фигури в политическия живот на страната, които декларират претенциите си към властта, казусът с Есекибо най-малкото ще помогне на Мадуро да консолидира своите последователи и да усъвършенства политическите си позиции по време на нови избори.
Следователно би било изцяло неправилно да тълкуваме референдума, извършен във Венецуела на 3 декември, като някаква въведения към военна инвазия. Позицията на западните медии и техните неофициални филиали в Латинска Америка, че Мадуро сякаш скоро ще отвори „ втори фронт “ против Запада в полза на Москва, е неоснователна.
Мадуро работи на първо място изхождайки от националните ползи на страната си. Моментът за обществено обявяване на претенциите на Венецуела е извънредно удобен за Каракас, подобен миг не се е случвал може би от края на шейсетте години на ХХ век.
В същото време би трябвало да разберем, че прозорецът на опциите за Венецуела може да се затвори по-късно повече от година, в случай че републиканска администрация се върне в Белия дом след президентските избори в Съединените щати. Освен това Каракас към този момент има значим коз в ръцете си - националният фактор.
По-голямата част от жителите на Есекибо са индианци, а тематиката за правата на индианците е доста сензитивна и мъчителна за доста страни от Латинска Америка. В Есекибо тези права са явно нарушени, индианците на практика не са показани в политическия живот на Гвиана.
Нито едно ляво държавно управление в Латинска Америка не може да си разреши просто да загърби този проблем и да пренебрегва индианския въпрос. Националният интерес на Венецуела през днешния ден е най-малкото да убеди държавното управление на Гвиана да договаря и да направи отстъпки, най-малко по въпросите на шерването на континенталния шелф наоколо до Есекибо, на който са открити големи петролни залежи.
Днес Мадуро има избрани шансове да реализира триумф. Ако преглеждаме казуса в световен мащаб, тогава явно е значим самият факт на привличане на вниманието към казуса, основан в миналото от английската колониална робия.
В актуалния свят има много неразрешени спорове и териториални разногласия, които по никакъв метод не се индексират от западните медии и публичното мнение в случаите, когато засягат ползите на лоялни към Запада режими.
Очевидно е, че връщането на тези истории в световния международен дневен ред отслабва способността на груповия Запад да манипулира международното публично мнение и да прокарва нападателен антируски дневен ред. От друга страна, се удостоверява основателността на нашата рецензия на неоколониалния международен ред от Русия.
За глобалистите става все по-трудно да управляват тези райони на света, които те считат за „ световната външна страна “. Това лято груповият Запад имаше съществени проблеми в Африка след революцията в Нигер. Сега обстановката се повтаря в Латинска Америка. И това, явно, е единствено началото на огромен и дълготраен световен развой.
Превод: ЕС
Повече от петдесет % от венецуелците взеха присъединяване в референдума, като 95 % от участниците дадоха отговор позитивно на всичките пет въпроса, сложени за гласоподаване по отношение на бъдещата орис на района с повърхност от 159 хиляди квадратни километра.
Венецуела ще стартира развой на връщане на територията, основаване на нов венецуелски щат там и договаряния за рандеман на нефт в противоречивите зони на континенталния шелф на Карибско море. „ Говорещите глави “ на Запад настояват, че президентът Николас Мадуро употребява резултатите от референдума, с цел да реши разногласието със мощ.
И би трябвало да се каже искрено, че за множеството от тях рецесията към Есекибо беше цялостна изненада. Всъщност до неотдавна малко се знаеше за териториалния спор сред Венецуела и Гвиана. Въпреки това, за венецуелската политическа класа въпросът за Есекибо е толкоз неотложен проблем, колкото да вземем за пример въпросът за Фолклендските острови е за Аржентина.
Произходът на двата спора се крие в събитията от 1820-те и 1830-те години, когато Британската империя, възползвайки се от слабостта на новите самостоятелни страни от Латинска Америка, стартира съзнателно да завзема отдалечени и едва обитаеми региони, принадлежащи на тези страни.
В процеса на сходни английски колониални нападения Аржентина загуби Фолклендските острови, а Нова Гранада, която по-късно се разпадна на Колумбия и Венецуела, беше лишена от източните си райони. Каракас неведнъж се пробва да си върне изгубени територии през деветнадесети век, само че губи в интернационален арбитраж през 1899 година
Днес обаче малко на брой се съмняват, че този арбитраж е бил, меко казано, не напълно обективен (дали някой би се опитал да съди Англия за нещо в пика на нейната колониална мощ). Дори американските адвокати са съгласни тъкмо с тази позиция.
Затова през 1966 година Венецуела и неотдавна самостоятелната Гвиана подписаха ново съглашение, признавайки нуждата от спокойно разрешаване на териториалния спор и основаване на комисия за чертане на нова граница.
Вярно е, че това решение не е изпълнено и през 1968 година индианците, населяващи района, се разпалват против централните управляващи на Гвиана в Джорджтаун. Въстанието е потушено и сред Джорджтаун и Каракас стартира „ студена война “, която продължава до 80-те години.
Важно е да се означи, че правата на индианците в Гвиана към момента са извънредно едва предпазени, преобладаващите в политическата класа афро-гвианци (потомци на чернокожи плебеи, доведени до крайбрежията на Карибите от британците) и индо-гвианци (потомци на индийски заселници, които също са попаднали в Латинска Америка през английската колониална епоха), се конкурират между тях, само че като цяло са надалеч от разбирането на проблемите на локалното индианско население.
Ситуацията към Есекибо ескалира след 2015 година, когато бяха открити огромни петролни ресурси в района и на прилежащия континентален шелф. Освен това, започвайки през 2017 година, когато администрацията на Тръмп пристигна на власт в Съединените щати, непримиримо противопоставяща се на режима на Николас Мадуро, Каракас се оказа в неподходяща политическа обстановка.
С поддръжката на Съединените щати в страната стартира „ цветна гражданска война “, груповият Запад отхвърли да признае Мадуро и няколко години нарежда узурпатора Гуайдо като „ президент “. В тази обстановка управляващите на Съединени американски щати и Гвиана, с поддръжката на американски петролни консорциуми, започнаха да работят без да се преценяват с Женевските съглашения от 1966 година, които дефинират статута на териториите като противоречиви.
В резултат на това тази година Exxon Mobile Corporation стартира да прави сондажи, а Мадуро от своя страна предприе ответен ход. Възниква въпросът за какво Венецуела не направи това по-рано?
Имаше няколко аргументи за това. Първо, през последните години страната беше под американски напън, само че в този момент той видимо отслабна - Вашингтон се нуждае от нефт, в името на който Съединени американски щати бяха подготвени да се примирят с Мадуро.
Второ, до неотдавна Венецуела беше в неподходяща външна среда. В Бразилия и Колумбия на власт бяха десни държавни управления, с които и Чавес, и Мадуро бяха в непрекъснат спор. Особено напрегнати бяха връзките с Колумбия, където обстановката няколко пъти беше на ръба на въоръжен спор.
Сега обстановката се промени - в Колумбия за първи път от няколко десетилетия левицата, водена от президента Густаво Петро, пристигна на власт, а на западната граница на Венецуела всичко е умерено. В Бразилия властта също неотдавна се промени - десният президент Жаир Болсонаро отстъпи властта на Лула, който се счита за приет водач и патриарх на лявото придвижване в Латинска Америка.
Ясно е, че с изключение на идеология, има и национални ползи – Бразилия постоянно е подкрепяла Гвиана в разногласието сред Каракас и Джорджтаун, не желаейки укрепването на Венецуела. Въпреки това вероятността Бразилия под ръководството на Лула да упражни боен напън върху Венецуела по отношение на собствеността върху линията Есекибо е доста по-малка, в сравнение с при Болсонаро.
Така сегашните дейности на Мадуро, ориентирани към демонстриране на правата на Венецуела върху Есекибо, наподобяват безусловно рационални и разумни. Освен това, на фона на завръщането на редица опозиционни фигури в политическия живот на страната, които декларират претенциите си към властта, казусът с Есекибо най-малкото ще помогне на Мадуро да консолидира своите последователи и да усъвършенства политическите си позиции по време на нови избори.
Следователно би било изцяло неправилно да тълкуваме референдума, извършен във Венецуела на 3 декември, като някаква въведения към военна инвазия. Позицията на западните медии и техните неофициални филиали в Латинска Америка, че Мадуро сякаш скоро ще отвори „ втори фронт “ против Запада в полза на Москва, е неоснователна.
Мадуро работи на първо място изхождайки от националните ползи на страната си. Моментът за обществено обявяване на претенциите на Венецуела е извънредно удобен за Каракас, подобен миг не се е случвал може би от края на шейсетте години на ХХ век.
В същото време би трябвало да разберем, че прозорецът на опциите за Венецуела може да се затвори по-късно повече от година, в случай че републиканска администрация се върне в Белия дом след президентските избори в Съединените щати. Освен това Каракас към този момент има значим коз в ръцете си - националният фактор.
По-голямата част от жителите на Есекибо са индианци, а тематиката за правата на индианците е доста сензитивна и мъчителна за доста страни от Латинска Америка. В Есекибо тези права са явно нарушени, индианците на практика не са показани в политическия живот на Гвиана.
Нито едно ляво държавно управление в Латинска Америка не може да си разреши просто да загърби този проблем и да пренебрегва индианския въпрос. Националният интерес на Венецуела през днешния ден е най-малкото да убеди държавното управление на Гвиана да договаря и да направи отстъпки, най-малко по въпросите на шерването на континенталния шелф наоколо до Есекибо, на който са открити големи петролни залежи.
Днес Мадуро има избрани шансове да реализира триумф. Ако преглеждаме казуса в световен мащаб, тогава явно е значим самият факт на привличане на вниманието към казуса, основан в миналото от английската колониална робия.
В актуалния свят има много неразрешени спорове и териториални разногласия, които по никакъв метод не се индексират от западните медии и публичното мнение в случаите, когато засягат ползите на лоялни към Запада режими.
Очевидно е, че връщането на тези истории в световния международен дневен ред отслабва способността на груповия Запад да манипулира международното публично мнение и да прокарва нападателен антируски дневен ред. От друга страна, се удостоверява основателността на нашата рецензия на неоколониалния международен ред от Русия.
За глобалистите става все по-трудно да управляват тези райони на света, които те считат за „ световната външна страна “. Това лято груповият Запад имаше съществени проблеми в Африка след революцията в Нигер. Сега обстановката се повтаря в Латинска Америка. И това, явно, е единствено началото на огромен и дълготраен световен развой.
Превод: ЕС
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ