28 ноември 1907 г. Убит е Борис Сарафов
На 28 ноември 1907 година Борис Сарафов е прострелян на прага на дома си от Тодор Паница, изпратен от групата на Яне Сандански да се сприятели с него и да приспи бдителността му. Заедно със Сарафов е погубен и Иван Гарванов, някогашният ръководител на Централен комитет на ВМОРО. Това злочинство до тогава няма казус. След време ще се трансформира в рутина, обобщава проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров за „ Българска армия”.
Борис Сарафов е роден на 12 юли 1872 година в с. Либяхово, Неврокопско (днес с. Илинден, Гоцеделчевско), където ориста му се усмихва още от първия момент. Той се ражда и израства в едно от най-известните, богати и уважавани български фамилии в Серския санджак. Фамилната му история е история на българщината в този завършек на Македония.
Дядото на Борис по майчина линия, архимандрит Харитон, е лидер на битката против гръцкото духовенство и пръв ръководител на Българската църковна община в Сяр. Баща му Петър Сарафов стои отпред на битката за българска култура като учебен контрольор. Чичо му Коста Сарафов е пратеник в Първия църковно-народен събор в Цариград и един от ръководителите на Кресненско-Разложкото въстание. През 1885 година по оскърбителен свидетелства на локални гъркомани архимандрит Харитон и Петър Сарафов са заточени в Мала Азия.
Двамата корави българи съумяват да избягат в България. Тук Петър Сарафов е дълготраен преводач към Министерството на външните работи и изповеданията, по-късно преподавател по турски език във Военното учебно заведение.
Съпругата му Сирма, сама възпитана в духа на същинските възрожденски полезности, е другият стожер, който крепи здравия български дух в фамилията. От техния брак се раждат 10 деца. Осемте, които оцеляват, поемат по разнообразни пътища, само че еднообразно радват родителите си.
Офицери, лекари и учители, инженери и служители – със своите специалности те са същински чиновници на Нова България.
При великодушното фамилно завещание бъдещето на Борис Сарафов е предопределено – от селското учебно заведение, през Солунската българска мъжка гимназия „ Св. Св. Кирил и Методий”, до Военното учебно заведение в София.
През 1893 година, още ненавършил 21-годишна възраст, Борис Сарафов облича офицерския мундир и стартира военната си кариера в 15-и пехотен Ломски полк в Белоградчик. От началото на 1895 година към този момент е на работа в влиятелния 1-и пехотен Софийски полк в столицата. Младият офицер обаче знае, че е роден за друго, още по-велико занятие. Такава опция му дава Четническата акция на Македонския комитет.
През лятото на 1895 година четири огромни отряда и няколко по-малки чети нахлуват в Македония. Сред тях се откроява група младши офицери от българската войска, чиито имена оттук нататък ще се преплитат с всяко събитие от историята на освободителната битка. Някои от четите са отблъснати на границата, други се лутат напразно из планините. Революционният дебют на Сарафов обаче е победоносен.
На 12 юли 1895 година с ненадейно и изненадващо нахлуване четата на Борис Сарафов, наброяваща единствено 65 души, разрушава превъзхождащия по бройка турски войник и завладява Мелник. Телеграфните организации мълниеносно разнасят новината из Европа, вестниците се надпреварват да оповестяват детайлности за дръзката акция. Сарафов връща четата в България единствено с двама ранени. На 23 години той към този момент е народен воин, а името му се прочува в Европа и дълго няма да слезе от страниците на вестниците и тайните дипломатически рапорти.
В Четническата акция се преплитат доста политически ползи. Някои печелят, други губят. Правителството на доктор Константин Стоилов усъвършенства дипломатическите си връзки с Русия, княз Фердинанд печели интернационално самопризнание. Офицерите и четниците, които съумяват да се върнат живи, не печелят нищо. Мнозина от тях ще опознаят несгодите на хъшовския живот в свободна България. Но не и Сарафов.
Със фамилни подкрепи и роднински връзки Борис Сарафов се подвизава из Европа. През септември 1895 година отпътува за Петербург, където единият му брат следва инженерство, и постъпва като слушател в генералщабната академия.
Непожелал да одобри съветско гражданство и да размени българската униформа с съветска, през Берлин той отива във Виена, където пък другият му брат следва медицина. Една среща с Гоце Делчев напролет на 1896 година в София му дава опция да се превъплъти в нова роля. С непознато име и непознат паспорт, представяйки се ту за съветски поддръжник, ту за пътуващ сценичен артист, Сарафов се озовава в Атон.
Светогорските манастири са прелестен фон за грандиозните проекти, които крои. Обир на ризницата на Зографския манастир, похищение за откуп на сръбския крал, който тогава гостува в Хилендарския манастир, фиктивно похищение даже на самия себе си като привиден съветски гражданин – това са единствено част от концепциите на Сарафов. Зад тези фантастични планове, които по този начин и не се реализират, стои по-прозаично, само че прецизно изпълнено обвързване към Военното министерство в София – да събере подробни разследващи сведения за турската войска.
След време всички офицери от Четническата акция отново се завръщат на работа в армията. Борис Сарафов е назначен в 5-и пех. Дунавски полк в Русе.
Тук става съизвършител в едно дело, което преобразява освободителната битка. На 14 юни 1897 година неколцина младши офицери от Великотърновския гарнизон поставят основите на Българските освободителни братства – свръхсекретната организация, която ще стои зад всяко по-значително събитие в освободителната битка.
Скоро нейната мрежа прониква във всички гарнизони в страната и сплотява половината от офицерите от българската войска. Сарафов бързо се подрежда измежду най-активните дейци на братствата.
Отстранен от кормилото на ВМОК, Сарафов намира нова, още по-просторна и осветена сцена за своите изяви. В идващите две години той кръстосва европейските столици в търсене на пари за освободителната битка и състрадание за българската идея. Виена, Париж, Берлин, Женева, Будапеща, Белград – това са единствено част от спирките на Сарафов, който в дипломатическия фрак се усеща толкоз убеден, колкото в офицерския мундир или войводския ямурлук. Или най-малко той по този начин си мисли.
През 1903 година звездата на Сарафов засиява в зенита.
В края на януари, отпред на огромна и чудесно екипирана и въоръжена до зъби чета, с 10 коня, натоварени с 300 кг динамит и стотици бомби, той потегля на най-славния си поход. В продължение на шест месеца преброжда отвъдвардарска Македония и персонално надзирава последните мерки за въстанието. Смилевският конгрес през април го избира дружно с Дамян Груев и Анастас Лозанчев за член на Главния щаб на Битолски окръг.
На 20 юли 1903 година в Смилево пуква първата пушка на Илинденско-Преображенското въстание. Сарафов е на всички места, където се водят решителни борби – в Охридско, Битолско, Демирхисарско. В продължение на два месеца щабното знаме го следва неразделно. На 17 септември дружно с към 1000 въстаника той е обкръжен от цяла дивизия в планината Бигла.
Тук се разиграва един от най-ожесточените боеве на въстаническата епопея. Благодарение на самообладанието и дързостта на своя пълководец, въстаниците респектират съперника, нанасят му огромни провали и съумяват да раздерат обръча. Два дни по-късно Главният щаб приключва въстанието.
Сарафов още веднъж обикаля Македония, с цел да окуражава хората и да резервира оръжието за нови битки. Чак към средата на септември, след безчет инциденти, той се връща в България.
Борис Сарафов е роден на 12 юли 1872 година в с. Либяхово, Неврокопско (днес с. Илинден, Гоцеделчевско), където ориста му се усмихва още от първия момент. Той се ражда и израства в едно от най-известните, богати и уважавани български фамилии в Серския санджак. Фамилната му история е история на българщината в този завършек на Македония.
Дядото на Борис по майчина линия, архимандрит Харитон, е лидер на битката против гръцкото духовенство и пръв ръководител на Българската църковна община в Сяр. Баща му Петър Сарафов стои отпред на битката за българска култура като учебен контрольор. Чичо му Коста Сарафов е пратеник в Първия църковно-народен събор в Цариград и един от ръководителите на Кресненско-Разложкото въстание. През 1885 година по оскърбителен свидетелства на локални гъркомани архимандрит Харитон и Петър Сарафов са заточени в Мала Азия.
Двамата корави българи съумяват да избягат в България. Тук Петър Сарафов е дълготраен преводач към Министерството на външните работи и изповеданията, по-късно преподавател по турски език във Военното учебно заведение.
Съпругата му Сирма, сама възпитана в духа на същинските възрожденски полезности, е другият стожер, който крепи здравия български дух в фамилията. От техния брак се раждат 10 деца. Осемте, които оцеляват, поемат по разнообразни пътища, само че еднообразно радват родителите си.
Офицери, лекари и учители, инженери и служители – със своите специалности те са същински чиновници на Нова България.
При великодушното фамилно завещание бъдещето на Борис Сарафов е предопределено – от селското учебно заведение, през Солунската българска мъжка гимназия „ Св. Св. Кирил и Методий”, до Военното учебно заведение в София.
През 1893 година, още ненавършил 21-годишна възраст, Борис Сарафов облича офицерския мундир и стартира военната си кариера в 15-и пехотен Ломски полк в Белоградчик. От началото на 1895 година към този момент е на работа в влиятелния 1-и пехотен Софийски полк в столицата. Младият офицер обаче знае, че е роден за друго, още по-велико занятие. Такава опция му дава Четническата акция на Македонския комитет.
През лятото на 1895 година четири огромни отряда и няколко по-малки чети нахлуват в Македония. Сред тях се откроява група младши офицери от българската войска, чиито имена оттук нататък ще се преплитат с всяко събитие от историята на освободителната битка. Някои от четите са отблъснати на границата, други се лутат напразно из планините. Революционният дебют на Сарафов обаче е победоносен.
На 12 юли 1895 година с ненадейно и изненадващо нахлуване четата на Борис Сарафов, наброяваща единствено 65 души, разрушава превъзхождащия по бройка турски войник и завладява Мелник. Телеграфните организации мълниеносно разнасят новината из Европа, вестниците се надпреварват да оповестяват детайлности за дръзката акция. Сарафов връща четата в България единствено с двама ранени. На 23 години той към този момент е народен воин, а името му се прочува в Европа и дълго няма да слезе от страниците на вестниците и тайните дипломатически рапорти.
В Четническата акция се преплитат доста политически ползи. Някои печелят, други губят. Правителството на доктор Константин Стоилов усъвършенства дипломатическите си връзки с Русия, княз Фердинанд печели интернационално самопризнание. Офицерите и четниците, които съумяват да се върнат живи, не печелят нищо. Мнозина от тях ще опознаят несгодите на хъшовския живот в свободна България. Но не и Сарафов.
Със фамилни подкрепи и роднински връзки Борис Сарафов се подвизава из Европа. През септември 1895 година отпътува за Петербург, където единият му брат следва инженерство, и постъпва като слушател в генералщабната академия.
Непожелал да одобри съветско гражданство и да размени българската униформа с съветска, през Берлин той отива във Виена, където пък другият му брат следва медицина. Една среща с Гоце Делчев напролет на 1896 година в София му дава опция да се превъплъти в нова роля. С непознато име и непознат паспорт, представяйки се ту за съветски поддръжник, ту за пътуващ сценичен артист, Сарафов се озовава в Атон.
Светогорските манастири са прелестен фон за грандиозните проекти, които крои. Обир на ризницата на Зографския манастир, похищение за откуп на сръбския крал, който тогава гостува в Хилендарския манастир, фиктивно похищение даже на самия себе си като привиден съветски гражданин – това са единствено част от концепциите на Сарафов. Зад тези фантастични планове, които по този начин и не се реализират, стои по-прозаично, само че прецизно изпълнено обвързване към Военното министерство в София – да събере подробни разследващи сведения за турската войска.
След време всички офицери от Четническата акция отново се завръщат на работа в армията. Борис Сарафов е назначен в 5-и пех. Дунавски полк в Русе.
Тук става съизвършител в едно дело, което преобразява освободителната битка. На 14 юни 1897 година неколцина младши офицери от Великотърновския гарнизон поставят основите на Българските освободителни братства – свръхсекретната организация, която ще стои зад всяко по-значително събитие в освободителната битка.
Скоро нейната мрежа прониква във всички гарнизони в страната и сплотява половината от офицерите от българската войска. Сарафов бързо се подрежда измежду най-активните дейци на братствата.
Отстранен от кормилото на ВМОК, Сарафов намира нова, още по-просторна и осветена сцена за своите изяви. В идващите две години той кръстосва европейските столици в търсене на пари за освободителната битка и състрадание за българската идея. Виена, Париж, Берлин, Женева, Будапеща, Белград – това са единствено част от спирките на Сарафов, който в дипломатическия фрак се усеща толкоз убеден, колкото в офицерския мундир или войводския ямурлук. Или най-малко той по този начин си мисли.
През 1903 година звездата на Сарафов засиява в зенита.
В края на януари, отпред на огромна и чудесно екипирана и въоръжена до зъби чета, с 10 коня, натоварени с 300 кг динамит и стотици бомби, той потегля на най-славния си поход. В продължение на шест месеца преброжда отвъдвардарска Македония и персонално надзирава последните мерки за въстанието. Смилевският конгрес през април го избира дружно с Дамян Груев и Анастас Лозанчев за член на Главния щаб на Битолски окръг.
На 20 юли 1903 година в Смилево пуква първата пушка на Илинденско-Преображенското въстание. Сарафов е на всички места, където се водят решителни борби – в Охридско, Битолско, Демирхисарско. В продължение на два месеца щабното знаме го следва неразделно. На 17 септември дружно с към 1000 въстаника той е обкръжен от цяла дивизия в планината Бигла.
Тук се разиграва един от най-ожесточените боеве на въстаническата епопея. Благодарение на самообладанието и дързостта на своя пълководец, въстаниците респектират съперника, нанасят му огромни провали и съумяват да раздерат обръча. Два дни по-късно Главният щаб приключва въстанието.
Сарафов още веднъж обикаля Македония, с цел да окуражава хората и да резервира оръжието за нови битки. Чак към средата на септември, след безчет инциденти, той се връща в България.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ