На 27 юли се навършиха 90 години от рождението на

На 27 юли се навършиха 90 години от рождението на огромния български артист Наум Шопов. Още като възпитаник той се качва на театралната сцена в родната Стара Загора и остава лоялен на актьорското си предопределение до самия край. В енциклопедията „ Актьори на международното кино ” (1964-1980), изтъкнат съветски критик слага гения му на висотата на именитите Лорънс Оливие и Жан Габен. Нарича го „ Брехтов артист “, изпитващ увлечение към изкуството на „ представянето “ - характерност, рядко срещана в българската актьорска школа. Нарича го още и „ звукопоглъщащ “ артист, към който в никакъв случай не поражда световна шумотевица. В съкровищницата на родното театрално изкуство остават паметните превъплъщения на Наум Шопов в „ Крал Лир “, „ Вишнева градина “, „ Животът е сън “, „ Коварство и обич “, „ На дъното “. В киното той изиграва повече от 60 функции, а емблематичният му облик като цар Борис III в „ Цар и Генерал “ е почетен с най-високото актьорско отличие на Международния кинофестивал в Карлови Вари (1966). Талантът му остава постоянно жив с филмите „ Крадецът на праскови “, „ Иконостасът “, „ Инспекторът и нощта “, „ Няма нищо по-хубаво от неприятното време “, „ Топло “, „ Вилна зона “ и още и още…

Журналистът Георги Тошев събра в книгата „ Наум Шопов. Бележки от един живот “ (Изд. Книгомания) спомените на аристократа на българската сцена, неговите последни размишления и послания, записани в болничната стая преди да си отиде от този свят на 81-годишна възраст. Споделяме част от тях. 

♥ Аз съм

Аз съм на 80 години и към момента играя в театъра. Какво друго е това с изключение на благословия. Благодарен съм, че толкоз дълго време се задържах на сцената. Това е подарък, подарък от Бога… Мисля умерено за живота, който съм имал. Харесва ми. С всичките му компликации по пътя! Дори да не беше моята болест, знам, че един ден ще би трябвало да сляза от сцената. Дано бъде по-късно! Господи! Аз съм се появил на тази сцена. И все в миналото ще сляза от нея. Ще помоля да не отварят капака на ковчега ми. Слагат артистите във фоайето и хората минават, с цел да им се поклонят. Сигурно и с мен един ден ще стане по този начин. Много обичам репликата на Фирс от финала на „ Вишнева градина “: „ Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш към този момент. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк... “ И Фирс пада и умира на сцената. Оказва се, че е заключен. Другите са отпътували. Забравили са го…

♥ Не съм ядосан поради това, което съм претърпял. С яд не можеш да се противопоставиш… Гневът не е средство. Средството е да издържиш. Да работиш колкото се може повече за себе си и върху себе си. В театъра разбираш, че работейки за себе си, ти изпращаш посредством сцената послания до хората. Слава Богу, че към момента съществува това духовно пространство, този празник на човешката душа. Чудесно е, че го има театъра – това прелестно събитие в духовния живот на индивида. Той е едно ярко, блестящо пространство. Едно извънредно платно, което съдържа в себе си културата от епохи обратно. Чудесно е, че го има.

♥ Моите демони

Театърът ме избави, тъй като имах нещо, на което мога да се апелирам. Театърът за мен е Бог. Той ме избави от личните ми демони. От всичко към мен, което като че ли искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това би трябвало да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има спектакъл. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът би трябвало да бъде необходим на хората. Те би трябвало да отиват в него, с цел да открият парченце от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И по тази причина споделям, че театърът е Бог. Той ме избави. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек с помощта на него.

♥ Пазя се

Не съм имал същински другари. Пазя се от другарството. Страхувам се от другарството. Ще се опитам да обясня за какво. Ние бяхме петима неразделни другари в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и другари. Заедно изживявахме първите полови чувства и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се споделяше. И един от моите другари на един жур (така викахме на днешните купони) я извел някъде настрани, качил я на различен етаж и я взел, т.е. любили са се. Няколко дни по-късно той ми се похвали. Това беше срив за мен. Категоричен срив. Огромно оскърбление, което не преставам да нося в себе си. Тогава разбрах, че във всеки човек има нещо подло. И в случай че не успееш да я смачкаш тази мъничка доста любопитна измама, в случай че позволиш да пръкне сред взаимоотношенията на същинското другарство, ти не си човек. Ти не можеш да носиш кръста на другарството. Тогава се срина нещо в мен. И аз повече в никакъв случай не позволих до себе си хора, от които се опасявах, че още веднъж ще ме излъжат в другарството. Пазел съм се от такива хора. И не преставам да се вардя. Това сякаш към този момент е генетично заложено в мен. Ако допуснеш някого до себе си – може да те излъже. Може би ще го направи несъзнателно. Но ще те излъже. Аз не желая край себе си хора, които лъжат. Не, не мога да ги понасям. Скъсах. И не давам опция на тези, за които мисля, че ще ме наранят, да се приближат толкоз до мен, че да желая да се вардя от това. От всяка измама.

Фрагменти и фотоси от: „ Наум Шопов. Бележки от един живот “, Георги Тошев, изд. Книгомания