Мара Врачанка - Историята, легендата и песента
На 12 октомври във Враца ще се организира ХХ Фестивал на остарялата градска ария „ Мара Врачанка “. Устойчивата традиция е поддържана през годините, само че малко на брой знаят от кое място идва историята, дала името на тази истинска демонстрация.
Калина Тодорова
Мара Врачанка ломчанин любеше…
Люби го Мара, лъже го Мара,
ала брат й не дава ломчанин да земе…
Така стартира един от многочислените разновидности на известната в цяла Северозападна България ария.
„ А знаеш ли по какъв начин свършва?” – пита ме побеляла медковчанка и лукаво поглежда букетчето теменужки в ръцете ми.
Мекият здрач рисува облика на красива млада жена, застанала пред огледалото.
Стаята се изпълва с горест, с блян, с неразбираемите трепети на белите пръсти, с учестените удари на сърцето…, с очакване… В мислите ми се редят картина след картина: тя го вика плачеща, объркана…, теменужките в косите й се разпиляват, ухаят в шепите му…
Тръгва след своя обичан, загърбила разсъдък и забрани… Проблясва лунен лъч…, още един – нежен…, гали… Стъпки по теменужни пътеки…, незнайни, далеки…
Не, може би не е тъкмо по този начин. Не зная… Поклащам глава. Медковчанката припява:
Остро си ножче Мара извади
и се в сърцето Мара прободе…
Появявя се още една картина…
…Не за приказка – за ария била любовта сред двамата, затуй и до през днешния ден се пее за нея… Разказват, че живяла в миналото в нашия град Мара – красавица била „ с бялото лице, черните очи”, със „ снага хубава”. Обикнала ломчанин.
Къде се срещнали, къде са се видяли и познали?! Как я е спрял?! Какви думи си споделили, скрити погледи разменили?!
Картини, картини… Как така станало, че майка и татко подкрепяли Мара, само че брат й бил срещу тази обич?
Дали тъй като злите езици разправяли, че „ ломчани са върли пияници, а врачани са кротки агънца” или и той, като мнозина по това време, не е желал да задоми сестра си в различен град, желанието му било тя да вземе брачен партньор от Враца, с цел да е по-близо до своите. Можем единствено да гадаем …
Развръзката, отново съгласно песента, не е по никакъв начин ясна: в едни разновидности тя е щастлива – Мара пред огледалото освен „ дребни сълзи ронеше”, само че:
…ситно си писмо Мара пишеше,
на ломчанин го Мара пращаше.
В писмото Мара, в писмото пишеше:
„ Я ела, ела в неделя вечер – ще ти пристана!”
В други, обаче, е от трагична по-трагична: приключва със самоубийството на девойката…
Такава е тя и в многочислените предания за хубавицата, в които истината и легендата се преплитат и повеждат слушателя по теменужни пътеки, незнайни, далеки… към вълшебния свят на любовта.
І
За песента и любовната конспирация, дала мотив за написването й, ми споделя Ивайло Найденов, племенник на друга врачанка – Гица, близка другарка на Мара.
Той твърди, че тази история се е случила към 1910 година и истинността й не предстои на подозрение.
Къщата на Мара се намирала на мястото, където е в този момент Градската концертна зала. С ломчанина се залюбила тук, в града – той идвал постоянно на търговия във Враца.
Тя разкрила възприятията си пред своята приятелка Гица. Често й говорела за него – за високото чело и мустаците, за положителния му и радостен манталитет.
Кършела ръце и въздишала… Брат й бил пехливанин, пикантен – носел кама в пояса си.
Забранил на сестра си да се вижда със своя фаворит и заплашил Гица, че ще и строши пенджерите, в случай че урежда среща на двамата влюбени.
Трудна била любовта им, само че „ сърца, що се любят, не знаят раздяла”.
Щастливо приключва тази история – младите се оженили. Навярно в някоя тиха вечер Мара Врачанка пристанала на обичания си… Повел я той по теменужни пътеки, незнайни, далеки…
А песента?! Песен им извадил някой си Цеко и не след дълго из цяло Врачанско момите по седенки и вечеринки запели:
Мара Врачанка, Мара Врачанка
ломчанин любеше…
Не единствено старите врачани, само че и всички, които ми пряха „ Мара Врачанка”, твърдяха, че това, за което се пее в песента е истина, в действителност имало такива млади, които се обичали – „ затава и сеги са пее таа песен”…
ІІ
Случайно в Държавен списък попаднах на ария, изпята, съгласно думите на Димитър Бучински, през 1940 година от баба Тодора Кьосова от Враца, която се назовава „ Мара Табашка”, поправено на „ Мара Врачанска”.
Тя има същия сюжет, само че „ надълтго и нашироко” (съдържа 25 куплета!) споделя историята на Мара Табашка, като не пропуща мелодраматичните моменти, нито пък детайлностите към държанието на двамата герои (които и тук са Мара и „ ломченин”), както и развръзката на любовта им, сплотяваща всичките известни ми разновидности на известната „ Мара Врачанка”.
Моето персонално съмнение е, че тя е авторски текст на господин Бучински.
Запленен от любовната сага на локалната красавица, той ни оставя един лиричен роман за събития, оставили трайна следа в паметта на врачани.
Началото на песента „ съобщава”, че „ Мара Табашка, мома от Враца залюби ломченин”. Веднага по-късно добиваме визия за героя на нашата драма:
А този ломченин
тъй беше гален,
тъй беше подъл…
Глезен и лицемерен, само че „ богат ергенин”. Него девойката заобичала „ от сърце и душа”, макар че „ майка не дава, татко не дава” да люби този паралия. Но тя „ горката” майка, татко и всички близки „ по никакъв начин ги не слуша”, изобщо „ никой тя не слуша”…
Нали за любовта във Врачанско споделят, че „ севда е по-лошо от болест”, та по какъв начин да има Мара очи за истината, когато „ любовта е сляпа”?! Пристанала му и отишла с него в Лом. Отново се акцентират всички непристойни качества на жениха, като се прибавят и нови:
Със този ломченин,
със този думбаз,
със този гален
и лицемерен господин.
От идващия текст излиза наяве за какво създателят го „ кичи” с тези епитети… Едва доведена в Лом, Мара е излъгана – той залюбва друга… Но освен това:
..друга докара той –
Мара остави…
Неверен се оказва, и в действителност лицемерен, богатият гален господин, а „ невинната” врачанка е изоставена да „ гине в тъга”.
Сега към този момент е ред артистът да опише и характера на Мара – тя е освен хубава, освен почтена, само че „ горда и смела”. За да си отмъсти, ослепява погрешния обичан и проклинайки го, му напомня по какъв начин е измамил нея, преди нея – друга, а в този момент мами трета…
Тя е напусната надалеч от роден дом, без причина, а друга почтена „ с пари, благосъстояния и подли думи” е впримчил в своите неистини и прищевки… Тъжният й монолог приключва с думите:
Аз през днешния ден взех решение по този начин
тука ще умра…
Нещастана излъгана врачанка се хвърля в Дунав…
Песента приключва със следната картина: на дунавския бряг, уединен, кьорав „ от всички намразен” се скита въпросният ломченин, „ този лицемерен ергенин”, дето „ измами Мара Табашка, та почине младичка”.
Това са събитията, за които научаваме от песента (по-скоро баладата) „ Мара Табашка”. Без коментар за художествените достолепия на текста, считам, че тя споделя, въпреки и мощно драматизирана и „ напудрена” историята на любовта сред врачанката и ломченина…
ІІІ
Николай Дойнов е фамозен сладкодумец…
Кой ли не го е слушал замечтан да реди своите „ бивалици” за врачанските теферичи, за шегите на бае Пеле, за Коло Патицата, за номерата на Петър Мърцината, за Ванчо Бобошевеца и Милчо Свраката – цяла изложба врачански зевзеци…
Подхваща историята на нашата героиня отдалеко… Като историк-етнограф и същински ценител на врачанските нрави при започване на предишния век се пробва да разтълкува събитията.
Твърди, че фамозната врачанка се е наричала Мара Търбашка и фамилното й име е обвързвано с специалността на татко й, който бил глашатай във врачанската казарма. В тези години това била много уважавана и влиятелна работа.
Мара в действителност била ненадмината хубавица – всички се обръщали подире й, щом тръгнела напета към казармите при своя татко.
Навярно тук се срещнала с ломчанина и по този начин се завъртяла известната от песента любовна драма…
Какъв бил този ломчанин и за какво при толкоз доста ухажори хубавицата него избрала – никой не може да каже…
Можем още веднъж единствено да гадаем и за развръзката на тази тяхна обич – дали в действителност Мара умира, пробождайки се от обич в сърцето или е прободена от личния й брат, дали скрито не е пристанала и избягала със своя обичан, с който след това дълго и щастливо живяла, дали по-късно бягство не е била изоставена, самотна и отчаяна…
Нека остане краят подобен, какъвто е в многочислените песенни разновидности – ту благополучен, ту драматичен, ту незнаен… Нека историята остане недовършена…
ІV
За песента ми е думата, читателю… Закичила букетче теменуги на дантелената си шапка, застанала пред огледалото, преди да излезе на сцената, ми я запява млада врачанка…
Певицата изтичва към страничната врата, крие се зад кулисите – очите и шарят, търсят в публиката някого… Пламналото й лице, меките черти, притворените очи…
Бих могла да отмина това, бих могла да не рисувам още една картина… Но вечерта е приказна: проблясва лунен лъч…, още един – нежен…, гали… Стъпки по теменужни пътеки…, незнаини, далеки…
Мара Врачанка ломчанин залюби.
Люби го Мара, лъже го Мара,
ала брат й не дава ламчанин да земе.
Мара си стои пред огледалото –
руса си коса Мара решеше,
тънка си снага Мара кършеше,
дребни си сълзи Мара ронеше,
че брат й не дава ломчанин да люби.
Х. 1993г. Зап. Калина Тодорова от Рила Георгиева Вълкова, с. Баурене, Врачанско.
Мара Врачанка ломчанин любеше.
Майка й дава, брат й не дава,
че ломчани са върли пияници.
Мара стоеше пред огледалото –
руса си коса Мара решеше,
дребни си сълзи Мара ронеше,
ситно си писмо Мара пишеше,
на ломчанин го Мара пращаше.
В писмото Мара, в писмото пишеше:
„ Я ела, ела в неделя вечер – ще ти пристана!”
Зап. Марин Ботунски от Янка Маринова Радулова, р.1913, с. Краводер, Врачанско.
Мара Врачанка ломчанин любеше.
Майка й дава, брат й не дава
ломчанин да люби.
Че ломчани са върли пияници,
а врачани са кротки агънца.
Зап. Анета Харалампиева от Йорданка Колева – Данчето, с.Паволче, Врачанско.
Калина Тодорова
Мара Врачанка ломчанин любеше…
Люби го Мара, лъже го Мара,
ала брат й не дава ломчанин да земе…
Така стартира един от многочислените разновидности на известната в цяла Северозападна България ария.
„ А знаеш ли по какъв начин свършва?” – пита ме побеляла медковчанка и лукаво поглежда букетчето теменужки в ръцете ми.
Мекият здрач рисува облика на красива млада жена, застанала пред огледалото.
Стаята се изпълва с горест, с блян, с неразбираемите трепети на белите пръсти, с учестените удари на сърцето…, с очакване… В мислите ми се редят картина след картина: тя го вика плачеща, объркана…, теменужките в косите й се разпиляват, ухаят в шепите му…
Тръгва след своя обичан, загърбила разсъдък и забрани… Проблясва лунен лъч…, още един – нежен…, гали… Стъпки по теменужни пътеки…, незнайни, далеки…
Не, може би не е тъкмо по този начин. Не зная… Поклащам глава. Медковчанката припява:
Остро си ножче Мара извади
и се в сърцето Мара прободе…
Появявя се още една картина…
…Не за приказка – за ария била любовта сред двамата, затуй и до през днешния ден се пее за нея… Разказват, че живяла в миналото в нашия град Мара – красавица била „ с бялото лице, черните очи”, със „ снага хубава”. Обикнала ломчанин.
Къде се срещнали, къде са се видяли и познали?! Как я е спрял?! Какви думи си споделили, скрити погледи разменили?!
Картини, картини… Как така станало, че майка и татко подкрепяли Мара, само че брат й бил срещу тази обич?
Дали тъй като злите езици разправяли, че „ ломчани са върли пияници, а врачани са кротки агънца” или и той, като мнозина по това време, не е желал да задоми сестра си в различен град, желанието му било тя да вземе брачен партньор от Враца, с цел да е по-близо до своите. Можем единствено да гадаем …
Развръзката, отново съгласно песента, не е по никакъв начин ясна: в едни разновидности тя е щастлива – Мара пред огледалото освен „ дребни сълзи ронеше”, само че:
…ситно си писмо Мара пишеше,
на ломчанин го Мара пращаше.
В писмото Мара, в писмото пишеше:
„ Я ела, ела в неделя вечер – ще ти пристана!”
В други, обаче, е от трагична по-трагична: приключва със самоубийството на девойката…
Такава е тя и в многочислените предания за хубавицата, в които истината и легендата се преплитат и повеждат слушателя по теменужни пътеки, незнайни, далеки… към вълшебния свят на любовта.
І
За песента и любовната конспирация, дала мотив за написването й, ми споделя Ивайло Найденов, племенник на друга врачанка – Гица, близка другарка на Мара.
Той твърди, че тази история се е случила към 1910 година и истинността й не предстои на подозрение.
Къщата на Мара се намирала на мястото, където е в този момент Градската концертна зала. С ломчанина се залюбила тук, в града – той идвал постоянно на търговия във Враца.
Тя разкрила възприятията си пред своята приятелка Гица. Често й говорела за него – за високото чело и мустаците, за положителния му и радостен манталитет.
Кършела ръце и въздишала… Брат й бил пехливанин, пикантен – носел кама в пояса си.
Забранил на сестра си да се вижда със своя фаворит и заплашил Гица, че ще и строши пенджерите, в случай че урежда среща на двамата влюбени.
Трудна била любовта им, само че „ сърца, що се любят, не знаят раздяла”.
Щастливо приключва тази история – младите се оженили. Навярно в някоя тиха вечер Мара Врачанка пристанала на обичания си… Повел я той по теменужни пътеки, незнайни, далеки…
А песента?! Песен им извадил някой си Цеко и не след дълго из цяло Врачанско момите по седенки и вечеринки запели:
Мара Врачанка, Мара Врачанка
ломчанин любеше…
Не единствено старите врачани, само че и всички, които ми пряха „ Мара Врачанка”, твърдяха, че това, за което се пее в песента е истина, в действителност имало такива млади, които се обичали – „ затава и сеги са пее таа песен”…
ІІ
Случайно в Държавен списък попаднах на ария, изпята, съгласно думите на Димитър Бучински, през 1940 година от баба Тодора Кьосова от Враца, която се назовава „ Мара Табашка”, поправено на „ Мара Врачанска”.
Тя има същия сюжет, само че „ надълтго и нашироко” (съдържа 25 куплета!) споделя историята на Мара Табашка, като не пропуща мелодраматичните моменти, нито пък детайлностите към държанието на двамата герои (които и тук са Мара и „ ломченин”), както и развръзката на любовта им, сплотяваща всичките известни ми разновидности на известната „ Мара Врачанка”.
Моето персонално съмнение е, че тя е авторски текст на господин Бучински.
Запленен от любовната сага на локалната красавица, той ни оставя един лиричен роман за събития, оставили трайна следа в паметта на врачани.
Началото на песента „ съобщава”, че „ Мара Табашка, мома от Враца залюби ломченин”. Веднага по-късно добиваме визия за героя на нашата драма:
А този ломченин
тъй беше гален,
тъй беше подъл…
Глезен и лицемерен, само че „ богат ергенин”. Него девойката заобичала „ от сърце и душа”, макар че „ майка не дава, татко не дава” да люби този паралия. Но тя „ горката” майка, татко и всички близки „ по никакъв начин ги не слуша”, изобщо „ никой тя не слуша”…
Нали за любовта във Врачанско споделят, че „ севда е по-лошо от болест”, та по какъв начин да има Мара очи за истината, когато „ любовта е сляпа”?! Пристанала му и отишла с него в Лом. Отново се акцентират всички непристойни качества на жениха, като се прибавят и нови:
Със този ломченин,
със този думбаз,
със този гален
и лицемерен господин.
От идващия текст излиза наяве за какво създателят го „ кичи” с тези епитети… Едва доведена в Лом, Мара е излъгана – той залюбва друга… Но освен това:
..друга докара той –
Мара остави…
Неверен се оказва, и в действителност лицемерен, богатият гален господин, а „ невинната” врачанка е изоставена да „ гине в тъга”.
Сега към този момент е ред артистът да опише и характера на Мара – тя е освен хубава, освен почтена, само че „ горда и смела”. За да си отмъсти, ослепява погрешния обичан и проклинайки го, му напомня по какъв начин е измамил нея, преди нея – друга, а в този момент мами трета…
Тя е напусната надалеч от роден дом, без причина, а друга почтена „ с пари, благосъстояния и подли думи” е впримчил в своите неистини и прищевки… Тъжният й монолог приключва с думите:
Аз през днешния ден взех решение по този начин
тука ще умра…
Нещастана излъгана врачанка се хвърля в Дунав…
Песента приключва със следната картина: на дунавския бряг, уединен, кьорав „ от всички намразен” се скита въпросният ломченин, „ този лицемерен ергенин”, дето „ измами Мара Табашка, та почине младичка”.
Това са събитията, за които научаваме от песента (по-скоро баладата) „ Мара Табашка”. Без коментар за художествените достолепия на текста, считам, че тя споделя, въпреки и мощно драматизирана и „ напудрена” историята на любовта сред врачанката и ломченина…
ІІІ
Николай Дойнов е фамозен сладкодумец…
Кой ли не го е слушал замечтан да реди своите „ бивалици” за врачанските теферичи, за шегите на бае Пеле, за Коло Патицата, за номерата на Петър Мърцината, за Ванчо Бобошевеца и Милчо Свраката – цяла изложба врачански зевзеци…
Подхваща историята на нашата героиня отдалеко… Като историк-етнограф и същински ценител на врачанските нрави при започване на предишния век се пробва да разтълкува събитията.
Твърди, че фамозната врачанка се е наричала Мара Търбашка и фамилното й име е обвързвано с специалността на татко й, който бил глашатай във врачанската казарма. В тези години това била много уважавана и влиятелна работа.
Мара в действителност била ненадмината хубавица – всички се обръщали подире й, щом тръгнела напета към казармите при своя татко.
Навярно тук се срещнала с ломчанина и по този начин се завъртяла известната от песента любовна драма…
Какъв бил този ломчанин и за какво при толкоз доста ухажори хубавицата него избрала – никой не може да каже…
Можем още веднъж единствено да гадаем и за развръзката на тази тяхна обич – дали в действителност Мара умира, пробождайки се от обич в сърцето или е прободена от личния й брат, дали скрито не е пристанала и избягала със своя обичан, с който след това дълго и щастливо живяла, дали по-късно бягство не е била изоставена, самотна и отчаяна…
Нека остане краят подобен, какъвто е в многочислените песенни разновидности – ту благополучен, ту драматичен, ту незнаен… Нека историята остане недовършена…
ІV
За песента ми е думата, читателю… Закичила букетче теменуги на дантелената си шапка, застанала пред огледалото, преди да излезе на сцената, ми я запява млада врачанка…
Певицата изтичва към страничната врата, крие се зад кулисите – очите и шарят, търсят в публиката някого… Пламналото й лице, меките черти, притворените очи…
Бих могла да отмина това, бих могла да не рисувам още една картина… Но вечерта е приказна: проблясва лунен лъч…, още един – нежен…, гали… Стъпки по теменужни пътеки…, незнаини, далеки…
Мара Врачанка ломчанин залюби.
Люби го Мара, лъже го Мара,
ала брат й не дава ламчанин да земе.
Мара си стои пред огледалото –
руса си коса Мара решеше,
тънка си снага Мара кършеше,
дребни си сълзи Мара ронеше,
че брат й не дава ломчанин да люби.
Х. 1993г. Зап. Калина Тодорова от Рила Георгиева Вълкова, с. Баурене, Врачанско.
Мара Врачанка ломчанин любеше.
Майка й дава, брат й не дава,
че ломчани са върли пияници.
Мара стоеше пред огледалото –
руса си коса Мара решеше,
дребни си сълзи Мара ронеше,
ситно си писмо Мара пишеше,
на ломчанин го Мара пращаше.
В писмото Мара, в писмото пишеше:
„ Я ела, ела в неделя вечер – ще ти пристана!”
Зап. Марин Ботунски от Янка Маринова Радулова, р.1913, с. Краводер, Врачанско.
Мара Врачанка ломчанин любеше.
Майка й дава, брат й не дава
ломчанин да люби.
Че ломчани са върли пияници,
а врачани са кротки агънца.
Зап. Анета Харалампиева от Йорданка Колева – Данчето, с.Паволче, Врачанско.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ