За Спитакското земетресение, човешката благодарност и конспиративните теории
На 1 февруари 2019 година, в постройката на Българския червен кръст (БЧК) се състоя доста значима и знакова гала. Бяха маркирани миналите 30 години от опустошителното земетресение в Армения, изравнило със земята градовете Спитак и Ленинакан (бивш Александропол, сегашен Гюмри). Причината за церемонията беше желанието на арменската страна да засвидетелства благодарността си към България за проявената взаимност и оказаната действителна помощ по време на избавителните интервенции, провеждани директно след земетресението, както и за огромната по размер филантропична помощ, изпратена на бедстващите поданици на ударените от земетресението области в Армения. [1] [2]
Трябва да отдадем дължимото на арменското посолство и на посланика - Н. Пр. Армен Саргсян, които дадоха образец за почитание както към историческата памет, по този начин и към самите персони, взели участие в извънредно тежките издирвателно-спасителни интервенции, провеждани след Спитакското земетресение, както остава в историята обсъжданото пагубно естествено злополучие. Н. Пр. Армен Саргсян категорично акцентира ролята на 16-те български спасители, отпътували още на втория ден след земетресението. [1] [2] Както ще забележим по-нататък в текста, това може да се счита за съвсем " незабавно ", тъй като тъкмо първите два дни след земетресението, летището в Ленинакан не може да приема самолети заради невъзможните метеорологични условия. Можем да сме щастливи и горди от обстоятелството, че българските спасители, по думите на посланика на Република Армения, изваждат от руините 150 души, като по този метод избавят живота на шестима. [2]
Не всеки ден чуваме думи като казаното от арменския дипломат:
" Отдаваме респект на народа на България, на българското държавно управление, на всички неправителствени организации, които поставиха старания за провеждането на избавителни действия ". [1]
За всичко разказано нагоре, можем единствено да изразим своя почит към изявата и думите на посланика на Република Армения и да му благодарим за паметта и положителното отношение съм България.
Неизмеримите мащаби на човешкото злощастие
Спитакското земетресение е толкоз опустошително, напряко унищожително злополучие, че надали е допустимо да се напише за него нещо, което да даде действителна визия за мащаба на разрушенията, жертвите и вредите. Цитираните цифри не могат да предадат страданието на останалите живи хора. Фотографиите и филмовите фрагменти предават единствено част от истината за понесения удар от арменския народ. Щетите, нанесени на стопанската система на Армения, може би се поддават на пресмятане в известна степен, само че нанесените морални и психически вреди не могат да бъдат оценени с цифри. Обратното влияние на тези морални и психически контузии, също не могат да бъдат оценени.
Спитакското земетресение нанася убийствения си удар на 7 декември 1988 година в 10 часа и 41 минути по московско време, което дава отговор на 11 часа и 41 минути по локално време в северозападната част на тогавашната Арменска ССР. Само за половин минута трусовете унищожават цялата северна част на републиката, като става дума за територия с население от почти 1 милион души. Епицентърът на земетресението е в Спитак, където интензивността на трусовете надвишава 10-та степен по 12 степенната канара на Медведев-Шпонхойер-Карник (MSK-64). В тази канара, осмата степен се квалифицира като " разрушителна ", деветата - като " опустошителна ", а десетата като " унищожителна ".
Пак съгласно MSK-64, за земетресение от десета степен е присъща появяването на пукнатини в почвата с широчина до един метър, свличания и сривания по скатовете на планините, разрушение на каменните постройки и деформиране на железопътните релси. В Спитак, разрушенията надвишават това, което би могло да се чака за десета степен. Там разрушенията са цялостни. [3]
Не е по-добро ситуацията в Ленинакан, където земетресението е от 9-та степен и в Кировакан, където то е " единствено " от 8-ма степен. Сеизмичната вълна, подбудена от земетресението, съумява да обиколи земното кълбо два пъти и е зарегистрирана от сеизмолозите в Европа, Азия, Америка и Австралия. [3]
За разлика от българското комунистическо държавно управление, което при всички случаи на трусове в България (разбира се, несравнимо по-слаби от Спитакското), изрично отхвърля каквато и да е задгранична помощ, руското държавно управление работи тъкмо по противоположния метод. Михаил Горбачов прекъсва визитата си в Съединени американски щати (той се връща в Съюз на съветските социалистически републики и на 10 декември 1988 година, към този момент е в Ленинакан) и се обръща към международната общественост с молба за незабавна филантропична помощ.
Последвалите събития са един от най-светлите образци на човешка взаимност и интернационална помощ в неволя. Освен руските републики, още 111 страни от света оказват действителна помощ на потърпевшите. Смята се, че изключително огромна е помощта от Израел, Белгия, Обединеното кралство, Италия, Ливан, Норвегия, Франция, Федерална република Германия (по това време Германия към момента не е обединена), Япония, Китай и Швейцария. В Армения идват големи количества избавителна екипировка, всевъзможни експерти, снабдяване и медикаменти. Тук заема своето място и българската помощ.
На помощ се притича и прилежащата Азербайджанска ССР, без значение, че в този миг връзките сред двете руски република са на ръба на военния спор. Независимо от " центъра " (на 9 декември 1988 година с решение на Политбюро на Комунистическа партия на Съветския съюз се основава Оперативен щаб за разпродажба на последствията от земетресението), азербайджанските управляващи образуват строителен отряд за присъединяване в ликвидирането на следствията от земетресението. Начело на отряда е назначен доста уважаван строител и технолог - Емил Ахундов, притежател на званието " Заслужил строител на Азербайджан ". Според самия Ахундов, в неговия строителен отряд влизат към 200 души. За към седмица, в Армения са изпратени 25 железопътни товарни вагона, натоварени с багери, булдозери, кранове и обилни продоволствени ресурси. [4]
Според напълно публични данни, през първите три дни след земетресението " в градовете и регионите на Армения, потърпевши от земетресението, от страна на Държавния комитет по нефтопродуктите на Азербайджанската ССР ( " Госкомнефтопродуктов " ) са изпратени повече от 25 хиляди тона гориво, 880 тона корав и течен битум, към 40 хиляди тона мазут, 330 хиляди тона самазочни масла, 15 асфалто зарядни станции ". Също по този начин са изпратени " повече от 120 тежко товарни и специфични автомобила, 46 автокрана... булдозери, багери ". Към 9 декември 1988 година " от трудовите колективи и от обособени жители " в Азербайджан в интерес на потърпевшите от земетресението са " приведени повече от 50 хиляди рубли ". [5]
За страдание, актът на притичането на помощ на потърпевшите арменски региони от страна на азербайджанските строители и спасители не става мотив за помиряване и за намаляване на тона по въпроса за Нагорни Карабах. Напротив, спорът продължава да ескалира. Отношението към азербайджанските строители в Армения е извънредно разнопосочно. Едни се отнасят към тях сърдечно, а други - извънредно враждебно. Емил Ахундов споделя и за двата вида случаи, както и за бойкот на техниката на строителния отряд и за закани към членовете му. [4]
За това кои са били основателите на тези несъответстващи дейности, можем единствено да вършим догадки и това не е тематика на този текст. За сметка на това ще се спрем на нещо не по-малко извънредно - на въпроса по какъв начин Спитакската покруса ражда низ от тайни теории, ориентирани било против арменците, било против азербайджанците. Случаят със земетресението в Спитак, като мотив за генериране на извънредно враждебни тайни теории е доста печален и извънредно назидателен.
Конспиративните теории и техните родители
Казват, че триумфът имал ужасно доста татковци, до момента в който НЕуспехът НЕ познавал даже и майка си. Конспиративните теории в дословния смисъл на думата имат доста татковци и доста майки. Те се раждат било непринудено, било в инкубаторите на лабораториите за подправени вести. Случаят със Спитакско - Ленинаканското земетресение демонстрира доста образно, че тайните теории и подправените вести са се раждали и преди да бъде основана международната мрежа на интернет, доста преди времето и вниманието на хората да бъдат захласнати от обществените мрежи.
В случая със земетресението в Спитак, тайните теории и подправените вести потеглят в две направления. Едната посока е обвързвана с трагичните условия към разбиването на два самолета, които са едни от първите, които се пробват да докарат помощ. Другата посока е обвързвана с обясненията за аргументите на Спитакското земетресение.
Както постоянно става, една от майките на тайните теории е секретността. Съветските управляващи в типичния им жанр не дават ясни пояснения за аргументите за злополуките на двата самолета - изхвърчалият от територията на Азербайджанската ССР и идващият на помощ и изхвърчал от Скопие югославски аероплан.
Там, където има недомлъвки и недоизказани неща, неизбежно идва мястото на слуховете и на тайните теории. За единия аероплан многозначително събитие се оказва фактът, че е изхвърчал от Азербайджан и е носел на борда си азербайджански запасняци - строители и спасители.
За югославския аероплан съмненията са подбудени от изказванието, че самолетът е дошъл във въздушното пространство на Арменската ССР, откакто е презаредил в Анкара. Това събитие, съгласно създателите на тайни теории, е подвело локалните ръководители на въздушното придвижване и те са насочили " вражеския турски аероплан " в скалите.
По принцип, една от обичаните хранителни среди на тайните теории е лъженауката. В случая със Спитакското земетресение, лъженауката ражда няколко сродни чудовища - тайни теории за произхода на злополуката. " Естествено " той е неестествен и провокиран от човешката активност и от " злите сили ".
" По-меките " разновидности за изкуствения генезис на Спитакското земетресение, хвърлят виновността за него на " интензивно провеждани от Съюз на съветските социалистически републики подземни нуклеарни гърмежи на полигона в Семипалатинск ". " По-твърдите " разновидности отиват доста по-далече. Според тях против Спитак и Ленинакан е употребявано " руско сеизмично оръжие " под директното управление на изтъкнат азербайджански академик. Азербайджанците са провокирали Спитакското земетресение, съзнателно и злонамерено - ни повече, ни по-малко...
Но дано разгледаме полета на въображението на пълководците на осведомителните войни поредно.
Какво знаем за полета на самолета от Съветските Военновъздушни сили, изхвърчал от територията на Азербайджан на помощ на потърпевшите от земетресението?
Съветският аероплан е бил Ил-76 с номер СССР-86732 от състава на полк на военно-транспортната авиация, който по принцип е бил разквартируван в град Паневежис (тогава в Литовската ССР), само че излетява за Ленинакан от територията на Азербайджан. На 11 декември 1988 година по време на полета към Ленинакан самолетът Ил-76МД катастрофира.
Според формалната версия, самолетът се е врязал в планините към Ленинакан и е бил изцяло опустошен. Като причина на повредата се сочи неправилното конфигуриране на налягането на по този начин наречения " эшелон перехода ".
Въпросният " эшелон перехода " е откритата условна височина на полета на самолета (при общоприетоо атмосферно налягане - 760 милиметра живачен стълб), на която се прави пренастройване на цената на атмосферното налягане на барометричния висотомер (алтиметъра) на цената на атмосферното налягне на летището или на минималното налягане, приведено към морското ниво.
Това е едно от най-важните понятия в системата на по този начин нареченото " отвесно ешелониране ". В авиацията, " ешелонирането " (на съветски - " эшелонирование " ) бива отвесно и хоризонтално и значи разсредоточаването на самолетите във въздушното пространство на открити шпации за да се предотврати несъразмерното им доближаване и възникването на вероятни спешни обстановки. Вертикалното ешелониране обезпечава разсредоточаването на самолетите по височина.
На по този начин нречения " эшелон перехода " се прави преходът от условна към действителна височина на полета на съответния въздушен съд, която е нужна на екипажа за поддържане на височините при изпълняването на схемата на " захода " при кацане и за своевременното взимане на решение по отношение на опцията да се кацне.
Терминът " эшелон " значи условната височина, изчислена при общоприетоо атмосферно налягане (760 милиметра живачен дирек или 29,92 дюйма живачен стълб) и отстояща от другите височини в размер на откритите шпации. Височината на " эшелона ", напълно не е наложително да съответствува с действителната височина, на която лети самолетът. За изчисляването на тази височина би трябвало в приборите непрекъснато да се внасят данните за атмосферното налягане във всяка точка от маршрута, като се регистрира тяхната надморска височина. Затова е признато да се употребява общоприетото атмосферно налягане.
Ако на всички самолети бъде открита идентична стойност на атмосферното налягане на висотомера (алтиметъра), то и показанията за височината на прибора в дадената точка на въздушното пространство ще бъде идентична. Затова от избран миг при набирането на височина и до избран миг при снижаването (това е въпросният " эшелон перехода " височината на която се намира самолетът се пресмята по общоприетото атмисферно налягане.
Днес в Русия и в някои други страни, при достигането на въпросния " эшелон перехода " се настройва атмосферното налягане на равнището на летището (QFE), по-точно на котата на края на пистата. В множеството страни по света се настройва атмосферното налягане, приведено към морското ниво (QNH). Така нареченият " эшелон перехода " може да се променя за всяко летище според от атмосферното налягане, като тази големина нормално е разполагаем на екипажите посредством ATIS - службата за автоматизирано предаване на информация в региона на летищата. ATIS (Automatic Terminal Information Service) е работа " предопределена за това да се обезпечи на водача цялостният размер от нужната му информация за летището, с цел да може да вземе ясно решение за " заход " и за кацане, или за политане ". [8] [9]
Беше казано, че съгласно формалната версия, за злополуката на Ил-76МД, летящ към Ленинакан на 11 декември 1988 година, злополуката е станала заради човешка неточност - екипажът не бил отрегулирал висотомера (алтиметъра) - указателя за височината. Загиват 9 души от екипажа и 63 военнослужещи - запасняци, свикани за присъединяване в работите по ликвидирането на следствията от Спитакското земетресение. [6]
Тази версия обаче всеобщо не се приема, изключително в Азербайджан, където царува всеобща увереност, че става дума за злонамерено деяние на диспечерите, ръководещи " отвесното ешелониране ". Дори и по-сериозните коментатори, като известният теолог и журналист Теймур Атаев, които по принцип отхвърлят концепцията за преднамерена измама, довела до всеобщо ликвидиране, не се отхвърлят от подозрението, че грешката е направена от диспечерите на арменското летище. [10]
В Азербайджан не имат вяра на формалната експертиза
В по-крайните си форми тази увереност се артикулира най-ясно от единствения оживял при злополуката, срочно служещият по това време боец от Съветската войска, азербайджанецът Фахраддин Балаев:
" Единственото, което знам - това е, че нашият аероплан се разруши заради неточност на арменските диспечери - те погрешно са пресметнали височината при приземяването. А какво помня (замисля се), почтена дума, помня напълно малко. Ние правехме заход за приземяване и към този момент чувствахме, че се приземяваме, когато самолетът внезапно потегли нагоре. Аз усетих по какъв начин пространството се уголемява и внезапно... се оказах във въздуха. В този миг аз изключих. Дойдох на себе си вероятно, тъй като ръката ми безусловно се печеше на нажежения мотор. Ако не се бях свестил тогава, то щях да се взривя дружно с всички останали ". [12]
На въпрос на интервюиращия: " Имаше ли още един гърмеж? ", оживелият Балаев дава отговор:
" Да, на земята. Както към този момент споделих, арменските диспечери са дали на нашите водачи погрешни данни и самолетът потегли да се приземява по-рано, в сравнение с трябваше. Летците се пробваха да вдигнат лайнера, само че към този момент беше късно и той, откакто закачи с крилото си хълма, се вряза в земята, започнаха да се взривяват резервоарите с гориво... Но всичко това стана известно след следствието. А когато аз пристигнах на себе си, някакво шесто възприятие ми подсказа, че би трябвало да се махна, колкото се може по-далече от намиращия се на към двадесет метра от мен корпус на самолета. Не помня по какъв начин, само че съумях да измина тридесет метра с обгорената ръка и със седем счупени ребра ".[12]
Водещият изявлението желае ясна дефиниция на мнението на Балаев за виновността за злополуката: " Значи, виновността на летците за станалата покруса е напълно изключена? ".
Отговорът е безапелационен:
" Съвършенно правилно, това беше умел екипаж. Самолетът принадлежеше на литовска самолетна компания и летеше от Кабул за Вилнюс. Нелепо починаха тези момчета, които откакто си извършиха интернационалния дълг в Афганистан, ги придърпаха да летят за Ленинакан. Да бяха долетяли в Баку малко по-рано или малко по-късно, щяха да останат живи ". [12]
Разказаното от Балаев, несъмнено, поражда доста въпроси. На първо място, той изяснява, че е схванал за " виновността на диспечерите " от следствието, което е било извършено по-късно. За страдание, той не загатва защо тъкмо следствие става дума и от кого е извършено. Както към този момент стана дума и както малко по-долу ще се дадат спомагателни детайлности, формалното следствие хвърля виновността за злополуката на екипажа на самолета, който не бил настроил висотомера или висотомерите (алтимитрите) си вярно. Излиза, че в изявлението си, Балаев повтаря всеобщото разбиране на азербайджанците, че виновността за злополуката е на арменските диспечери в Ленинакан. Всъщност, до момента никой не е обявил етническия генезис на диспечерите на летището на Ленинакан в деня на нещастието. Напълно допустимо е сред тях да е имало руснаци, украинци или каквито и да е други представители на безбройните националности в някогашния Съюз на съветските социалистически републики.
Малко необичайно звучи репликата на Балаев, който изяснява опитността на екипажа с думите: " Самолетът принадлежеше на литовска самолетна компания и летеше от Кабул за Вилнюс ". Самолетът е на Военновъздушни сили на Съюз на съветските социалистически републики, а пълководец на екипажа е гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с съветската му транскрипция, бел. авт.). Действително, по това време 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, към който е принадлежал злощастният военно транспортен аероплан Ил-76М, е бил основан в Паневежис в Литовската ССР и евентуално за това се получава лапсусът на Балаев, че самолетът е принадлежал на " литовска самолетна компания ". Това, че Балаев е наясно с принадлежността на самолета се вижда от репликата му: " Нелепо починаха тези момчета, които откакто си извършиха интернационалния дълг в Афганистан, ги придърпаха да летят за Ленинакан ". [12]
Всъщност, както ще се види по-долу, полетът на въпросния Ил-76М до Ленинакан не е бил нито еднократен, нито пък инцидентен. В денонощието преди деня на злополуката, самолетът е извършил още няколко полета в границите на основания " въздушен мост " в помощ на бедстващата Армения. На този факт се отдава и умората на екипажа, която се преглежда, в случай че не като причина, то най-малко като причина за злополуката от разнообразни анализатори.
Класически образец на " самозародила се " тайна доктрина
Както към този момент казахме, тайните теории се раждат и сами, основават ги и заинтересувани хора и среди. В случая можем да сме сигурни, че става дума за самозародила се тайна доктрина - през тези дни взаимоотношенията сред арменците и азербайджанците към този момент са толкоз " токсични ", че щеше да бъде чудно, в случай че не се бяха появили сходни тълкования.
Още по-малко можем да упрекваме оживелия при злополуката Фахраддин Балаев, за неговото меко казано резервирано отношение към управляващите в Ленинакан. Можем да бъдем доста скептични към мненията му за аргументите за злополуката, само че нямаме никакво право да слагаме под подозрение неговите мемоари за личните му преживелици след злополуката:
" Дълго време, въобще отказваха да ме одобряват в болница. А когато под натиска на съветските военни въпреки всичко ме одобриха, то тогава арменските лекари отказваха да ме лекуват. Военните ме поддържаха с обезболяващи инжекции. След това ме трансферираха в Ереван, във военна болница, където и обслужващият личен състав и лекарите бяха руснаци. Там прекарах 9 дни, през които ме местиха 5 пъти. Защото арменците надушиха, къде се намирам и оказваха огромен напън върху съветските лекари, изисквайки да бъда изписан. След това, в края на краищата ме откараха в Москва в болничното заведение " Бурденко ", където се лекувах в течение на три месеца ". [12]
В Москва с единствения оживял от злополуката се отнасят доста добре, което и той самият акцентира:
" Организираха идването на жена ми и на майка ми. На майка ми осигуриха обособена стая, където тя живя през всичките тези три месеца. Преглеждаха ме най-хубавите лекари. Навестяваха ме и ми помагаха азербайджанци, които живееха в Москва. Един път ме посети даже министърът на защитата на Съюз на съветските социалистически републики Дмитрий Язов. Така че, за този интервал от живота ми, имам единствено приятни мемоари. " [12]
От всичко изложено до тук става разбираемо персоналното съмнение, което Фахраддин Балаев изпитва към арменската страна. Неговото разбиране за " виновността " на диспечерите на Ленинаканското летище е просто илюстрация на подозренията, които са обхванали цялостен Азербайджан след злополуката.
Всъщност, всичко това би могло да бъде избегнато, в случай че руските управляващи на най-високо ниво бяха създали резултатите от следствието на злополуката обществени. По това време към момента не се говореше за " бистрота ", само че сигурно се говореше за " публичност ". Точно " гласността " напълно липсва в този случай. А там, където няма цялостна изясненост, неотложно избуяват тайните теории.
Тук би трябвало да се отвори една скоба и да се означи, че в изискванията на руски жанр на организация, някои обстоятелства остават неразбираеми дълго време и за самото руско военно командване. В книгата " Спитакский мемориал. 1988 - 2008 ", благословена от свещеник Србазан Езрас (Нерсисян), глава на Руската и Ново-Нахичеванската епархия на Арменската апостолска черква, са записани спомените на подполковник Мусаелян, който по време на Спитакското земетресение е служел в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР и директно се е занимавал със сформирането на батальон от запасняци в Баку за присъединяване в ликвидирането на последствията от земетресението. [13]
Можем да сме сигурни, че у подполковник В. Мусаелян няма никаква преднамереност нито по отношение на арменците, нито по отношение на руските управляващи, предвид на неговата биография. Той е служил в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР. През месец май 1999 година е трансфериран в политическия отдел на военния комисариат на Арменската ССР. След това служи като боен комисар на Мясникянския и Арабкирския регион на град Еревена. Бил е шеф на Управлението по мобилизацията и заместител на военния комисар на Република Армения. През 2001 година е назначен за боен аташе на република Армения в Руската федерация. През 2004 година е назначен за шеф на Управлението за военно съдействие на секретариата на Организацията на Договора за групова сигурност. [13]
Да дадем думата на подполковник В. Мусаелян.
" На идващия ден (на 8 декември 1988 година, след известията за пагубното земетресение, бел. авт.) аз се обърнах към военния комисар на Азербайджанската ССР с молба да бъда изпратен в зоната на стихийното злополучие. В този миг той към този момент беше получил предписание от държавното управление на републиката (на Азербайджанската ССР, бел. авт.) за съставяне на батальон от запасняци, който да бъде изпратен в Армения за очистване на следствията от земетресението. Измежду другите офицери, аз бях определен да ми възложат сформирането на батальона, с който да отпътува за Армения. В къс период беше организационно готова щатната конструкция на батальона и отдадени заповеди по военните комисариати за започване на приканване на запасняци за месечни сборове. Предпочитанията бяха към тези военно задължени лица, които имаха индустриални специалности. Едновременно с това се провежда събиране на газозаваръчни апарати, инсталация за електрическо задвижване, шанцови принадлежности, снабдяване, лекарства, палатки, топло облекло и обувки, автотранспортни средства и доста други неща, които биха могли да свършат работа на мястото, където се оказваше помощ.
Запасняците бяха докарани в предградията на Баку, на военното летище " Насосный " ( " Помпено " ), където ги преоблякоха във военни униформи и ги разпределиха по подразделения. Тук се складираше и всичко належащо за самостоятелната работа на батальона.
Военно задължените прекараха две денонощия на летището в очакване на команда за политане. Но времето на излитането непрекъснато се отлагаше, заради тежките метеорологически условия в Армения и огромното натоварване на летището на Ленинакан. Офицерите от републиканския боен комисариат от ранно утро до късна вечер бяха дружно с военно задължените в очакване на команда. Като политически офицер, аз взимах директно присъединяване във образуването на това поделение, разговарях със запасняците, разяснявах им ситуацията, което се беше основало в района, по опция им помагах да вземат решение техни персонални въпроси. Като цяло, това бяха порядъчни хора, изцяло осъзнаващи цялата трудност на обстановката и подготвени да дойдат на помощ на потърпевшите от земетресението хора.
На 11 декември, когато за следващ път дойдох на летище " Насосный ", научих страшната вест за станалата въздушна злополука. Стана известно, че през нощта авиодиспечерите са дали позволение за политане на първия аероплан с военно задължени. Рано сутринта натоварили на военно-транспортен аероплан ИЛ-76 камиони с екипировка и почнали да събират персоналния състав. Но станало ясно, че не всички запасняци са на мястото. Едни своеволно са били напуснали лагера, други не се били строили, трети просто спели някъде.
В тази обстановка командването на батальона, вкарало в строя хора от други подразделения на батальона, на мястото на отсъстващите запасняци от първата рота. Набързо съставили лист на излитащите и го взели със себе си. По този метод ние знаехме единствено, че на борда, с изключение на 9-те члена на екипажа, са се намирали примерно 63 военно задължени, само че не знаех поименно кой съответно е изхвърчал. Във връзка със станалото беше образувана оперативна група, пред която беше сложена задача - неотложно да излети за Армения за уточняване на фамилните имена на военно задължените, които са починали при самолетната злополука и да провежда превозването на телата им назад. За старши на групата беше назначен началникът на 3-ти отдел на Военния комисариат на Азербайджан - подполковник П. Ткачов, а мен ме назначиха за негов заместител.
Командването на авиационното съединяване провежда излитането на дребен аероплан, където с изключение на нас бяха и членовете на комисията за следствие на аргументите на самолетната злополука. В хода на полета стана ясно, че летището на Ленинакан не приема самолети, заради метеорологичните условия и ще ни се наложи да създадем наложително кацане в Кировабад и да чакаме позволение за идващото прехвръкване. След няколко часа очакване най-сетне беше получено позволение, само че за кацане на летище " Еребуни " в Ереван.
Вечерта на 11 декември, ние заминахме от Ереван за Ленинакан с коли. Времето в действителност беше " аномално ". В Ереван валеше ту дъжд, ту сняг. Колкото повече се приближавахме към Ленинакан, толкоз по-гъста мъгла се стелеше. Понякога видимостта беше толкоз минимална, че водачите на колите караха " на пипане ". В тази обстановка, можехме да си представим, в какви условия се е наложило на екипажа на Ил-76 да реализира приземяването и вследствие на това, съгласно формалната версия самолетът се е врязал в планината, най-вероятно заради неточност на екипажа, защото указателят за височината е бил надъхан погрешно.
Телата на починалите бяха в такова положение, че беше невероятно да бъдат разпознати. Не всички от тях имаха документи, а военните им книжки бяха сдадени от служащите от военните комисариати в щаба на батальона. След неведнъж уточняване на описите и инспекции на персоналния състав, съставихме окончателния лист (на починалите, бел. авт.). При това и в този момент не се размина без неточности. Така при нас се водеха починали двама души, които по всякакви аргументи са отсъствали от батальона, само че не са си били и в къщи. Цинковите ковчези с телата ги предадхоме на фамилиите, помогнахме и в организирането на погребенията. А след няколко дни внезапно стана ясно, че единият от тях е жив. По време на полета на военно-транспортния аероплан, той се качил да спи с каросерията на един КамАЗ, претрупан с войскови палатки. По време на злополуката, получил извънредно тежки пострадвания, само че останал единственият, който оживял ". [13]
Както виждаме, в началото руското военно командване не е знаело даже кои тъкмо от свиканите на запасен общ брой са починали по време на трагичния полет до Ленинакан. Какво остава за точно следствие на аргументите за злополуката. Всъщност, каквато и да е повода за злополуката, години на ред не е оповестено точното място на рухването на самолета Ил-76. Азербайджанската страна непрекъснато повдига този въпрос, който е отвън обсега на тайните теории. Дълги години отговор няма и полемиката ту притихва, ту се ускорява. Разбира се, от това, че дълго време не се дава отговор на този въпрос, не може да се прави умозаключение за това кой е отговорен за самата злополука, само че мълчанието и секретността нагнетяват спомагателна подозрителност и съмнения за гузно държание.
Впрочем да се върнем към описа на подполковник В. Мусаелян. Той споделя за идването (в последна сметка) на азербайджанския батальон в Ленинакан и за неговото общо взето малко престояване там.
" В рамките на деня на 11 декември останалият персонален състав на батальона беше трансфериран със самолети в Ленинакан. Първоначално се планираше да се изпрати една рота в Спитак, само че по-късно се реши да се употребява цялото налично подкрепление само в Ленинакан. Направо от летището, пристигналите бяха ориентирани към местата за осъществяване на издирвателно-спасителни работи. Течеше към този момент четвъртото денонощие след земетресението, само че като се регистрират мащабите на разрушенията и екстремалната обстановка, помощта на запасняците от Азербайджан не беше непотребна.
На 12 декември на местата, където работеха военно задължените от Азербайджан, започнаха обособени конфликти и спорове с локалното население. По адрес на пристигналите да оказват помощ се изказваха незаслужени упреци и обвинявания. В тази сериозна акция, когато нервите са нажежени до прекаленост, за жалост, малко хора желаеха да се замислят, че пристигналите на помощ военнозадължени, въпреки и да не бяха доброволци, не бяха и националисти. Болката, скръбта, ужасът не даваха по това време опция да се разсъждава трезво. Емоциите на часа взимаха връх над здравия разсъдък. Отчитайки започващия развой на " взаимни пояснения ", който можеше да се излее в открит конфликт, командването взе решение за предварително връщане на запасняците в Баку.
Днес, когато са изтекли 20 години след трагичните събития, свързани със Спитакското земетресение, фактът на идването на запасняците от Азербайджан в Армения на помощ на потърпевшите, като се отчетат особеностите на това време, не може да ни наподобява като нещо всекидневно и рутинно. И той би трябвало да бъде оценен обективно и по достолепие ". [13]
Секретността се пропуква благодарение на един ВУЗ-овски уебсайт
Всички старания за търсене на обява на заключенията по следствието на злополуката на военно-транспортния аероплан с първата рота военно задължени азербайджански спасители и строители бяха безуспешни. Донякъде ненадейно, ненапълно напълно разумно, информация за заключенията за злополуката, както и коментар и рекомендации за поучения от нея, бяха открити на уеб страницата на Балашовското военно учебно заведение за летци. По-долу предаваме цялостния текст на тези изводи и рекомендации, които звучат разумно и обвързвано.
" На 11 декември 1988 година военно транспортен аероплан Ил-76М от 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, (тогава основан в Паневежис в Литва, а през днешния ден в Оренбург в Руската федерация), извършва полет по доставката от Баку в Ленинакан (днес Гюмри) на военнослужещи, мобилизирани от запаса за присъединяване в ликвидирането на последствията от Спитакското земетресение (с персонален състав от лица главно от азерлбайджанска народност, присъединен към разгърнатата рота от 6-ти казански полк на гражданската защита, намиращ се в Баку).
Самолетът е пилотиран от екипаж от девет души с пълководец гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с съветската му транскрипция, бел. авт.). Задно с него умират: Игорь А. Разумный, Игорь В. Соколов, В. П. Плашкин, С. М. Ивлев, Иван В. Серков, А. И. Рыбальченко. Всички те са членове на екипажа. Заедно с тях умират и Иван Яковлевич Авилов - инженер по АВ и А. Н. Алтухов. На борда са се намирали 69 пасажери, от които се избавя единствено един.
През онази нощ екипажът на Брилев излетява за Ленинакан три пъти. Първият път излетява от авиобазата " Насосная " ( " Помпена " ), намираща се сред Баку и Сумгаит, само че не съумява да дохвъри до Ленинакан и самолетът се приземява в Кировабад (преди - Елисаветпол, а през днешния ден - Гянджа). След известно време, екипажът получава нова заповед за политане, след което още веднъж го връщат в Кировабад. Третия път заповедта за политане идва на разсъмване, като се допуска, че екипажът към този момент е бил мощно изнемощял. " [11]
Както се вижда и тук се слага мощно акцентиране върху преумората на екипажа на военно-транспортния Ил-76М.
" Екипажът на самолета стартира приземяване на високопланинското летище на Ленинакан към момента по мрачно и в доста комплицирани метеорологични условия при хоризонтална видимост 5 километра и лимитирана радиовръзка с летището. По време на снижаването до по този начин наречената " височина на кръга " - 1100 метра (има се пред тип " височината на взимане на решения " - минималната височина, на която самолетът може безвредно да прекъсне процедурата на приземяване и командирът на екипажа да вземе решение за евакуиране за още един кръг. Тази маневра е известна и като пресечен " заход " за приземяване), самолетът се врязва в планински скат и се унищожава. Това става в 06:22 часа на 11 декември 1988 година.
При злополуката оцелява единствено един от пасажерите - срочнослужещият боец Фахраддин Балаев, който спял на дюшеците, транспортирани в каросерията на един от двата транспортирани с полета камиони КамАЗ. Всички останали 77 души, намиращи се на борда на самолета умират ". [11]
" За причина за злополуката, се приема неправилната конфигурация на висотомерите (алтиметрите) от страна на екипажа. Макар че диспечерът е предал на екипажа атмосферното налягане на летището (634 милимитра живачен стълб) и вторият водач го е записал, по-късно на висотомерите (алтиметрите) е била настроена стойност от 734 милиметра живачен дирек, която е със 100 милиметра по-високо, което е довело до завишаване на показанията при достигната височина 1100 метра в хода на снижаването. Непосредствено преди удара с планинския скат, висотомерът (алтиметърът) е показвал стойност от 1425 метра ". [11]
Анализаторите считат, че причина за тази неточност може да е била умората на екипажа, който не е съумял да си почине както би трябвало, защото през предходното денонощие е направил огромен брой полети. Тази злополука става мотив за следващата рекомендация, членовете на екипажите взаимно да упражняват надзор един над различен при настройването на висотомерите (алтиметрите). [11]
Анализаторите припомнят, че на 20 октомври 1989 година, нещастието от 11 декември 1988 година ще се повтори, освен това напълно покрай мястото на гибелта на екипажа на Брилев и азерайджанските спасители. Отново заради погрешна конфигурация на барометричното (атмосферното) налягане на Ленинаканското летище, катастрофира аероплан Ил-76ТД на Уляновския център за подготовка на фрагменти за гражданската авиация на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), през днешния ден - Уляновски институт на гражданската авиация " Главен маршал на авиацията Б. П. Бугаев " (УИ
Трябва да отдадем дължимото на арменското посолство и на посланика - Н. Пр. Армен Саргсян, които дадоха образец за почитание както към историческата памет, по този начин и към самите персони, взели участие в извънредно тежките издирвателно-спасителни интервенции, провеждани след Спитакското земетресение, както остава в историята обсъжданото пагубно естествено злополучие. Н. Пр. Армен Саргсян категорично акцентира ролята на 16-те български спасители, отпътували още на втория ден след земетресението. [1] [2] Както ще забележим по-нататък в текста, това може да се счита за съвсем " незабавно ", тъй като тъкмо първите два дни след земетресението, летището в Ленинакан не може да приема самолети заради невъзможните метеорологични условия. Можем да сме щастливи и горди от обстоятелството, че българските спасители, по думите на посланика на Република Армения, изваждат от руините 150 души, като по този метод избавят живота на шестима. [2]
Не всеки ден чуваме думи като казаното от арменския дипломат:
" Отдаваме респект на народа на България, на българското държавно управление, на всички неправителствени организации, които поставиха старания за провеждането на избавителни действия ". [1]
За всичко разказано нагоре, можем единствено да изразим своя почит към изявата и думите на посланика на Република Армения и да му благодарим за паметта и положителното отношение съм България.
Неизмеримите мащаби на човешкото злощастие
Спитакското земетресение е толкоз опустошително, напряко унищожително злополучие, че надали е допустимо да се напише за него нещо, което да даде действителна визия за мащаба на разрушенията, жертвите и вредите. Цитираните цифри не могат да предадат страданието на останалите живи хора. Фотографиите и филмовите фрагменти предават единствено част от истината за понесения удар от арменския народ. Щетите, нанесени на стопанската система на Армения, може би се поддават на пресмятане в известна степен, само че нанесените морални и психически вреди не могат да бъдат оценени с цифри. Обратното влияние на тези морални и психически контузии, също не могат да бъдат оценени.
Спитакското земетресение нанася убийствения си удар на 7 декември 1988 година в 10 часа и 41 минути по московско време, което дава отговор на 11 часа и 41 минути по локално време в северозападната част на тогавашната Арменска ССР. Само за половин минута трусовете унищожават цялата северна част на републиката, като става дума за територия с население от почти 1 милион души. Епицентърът на земетресението е в Спитак, където интензивността на трусовете надвишава 10-та степен по 12 степенната канара на Медведев-Шпонхойер-Карник (MSK-64). В тази канара, осмата степен се квалифицира като " разрушителна ", деветата - като " опустошителна ", а десетата като " унищожителна ".
Пак съгласно MSK-64, за земетресение от десета степен е присъща появяването на пукнатини в почвата с широчина до един метър, свличания и сривания по скатовете на планините, разрушение на каменните постройки и деформиране на железопътните релси. В Спитак, разрушенията надвишават това, което би могло да се чака за десета степен. Там разрушенията са цялостни. [3]
Не е по-добро ситуацията в Ленинакан, където земетресението е от 9-та степен и в Кировакан, където то е " единствено " от 8-ма степен. Сеизмичната вълна, подбудена от земетресението, съумява да обиколи земното кълбо два пъти и е зарегистрирана от сеизмолозите в Европа, Азия, Америка и Австралия. [3]
За разлика от българското комунистическо държавно управление, което при всички случаи на трусове в България (разбира се, несравнимо по-слаби от Спитакското), изрично отхвърля каквато и да е задгранична помощ, руското държавно управление работи тъкмо по противоположния метод. Михаил Горбачов прекъсва визитата си в Съединени американски щати (той се връща в Съюз на съветските социалистически републики и на 10 декември 1988 година, към този момент е в Ленинакан) и се обръща към международната общественост с молба за незабавна филантропична помощ.
Последвалите събития са един от най-светлите образци на човешка взаимност и интернационална помощ в неволя. Освен руските републики, още 111 страни от света оказват действителна помощ на потърпевшите. Смята се, че изключително огромна е помощта от Израел, Белгия, Обединеното кралство, Италия, Ливан, Норвегия, Франция, Федерална република Германия (по това време Германия към момента не е обединена), Япония, Китай и Швейцария. В Армения идват големи количества избавителна екипировка, всевъзможни експерти, снабдяване и медикаменти. Тук заема своето място и българската помощ.
На помощ се притича и прилежащата Азербайджанска ССР, без значение, че в този миг връзките сред двете руски република са на ръба на военния спор. Независимо от " центъра " (на 9 декември 1988 година с решение на Политбюро на Комунистическа партия на Съветския съюз се основава Оперативен щаб за разпродажба на последствията от земетресението), азербайджанските управляващи образуват строителен отряд за присъединяване в ликвидирането на следствията от земетресението. Начело на отряда е назначен доста уважаван строител и технолог - Емил Ахундов, притежател на званието " Заслужил строител на Азербайджан ". Според самия Ахундов, в неговия строителен отряд влизат към 200 души. За към седмица, в Армения са изпратени 25 железопътни товарни вагона, натоварени с багери, булдозери, кранове и обилни продоволствени ресурси. [4]
Според напълно публични данни, през първите три дни след земетресението " в градовете и регионите на Армения, потърпевши от земетресението, от страна на Държавния комитет по нефтопродуктите на Азербайджанската ССР ( " Госкомнефтопродуктов " ) са изпратени повече от 25 хиляди тона гориво, 880 тона корав и течен битум, към 40 хиляди тона мазут, 330 хиляди тона самазочни масла, 15 асфалто зарядни станции ". Също по този начин са изпратени " повече от 120 тежко товарни и специфични автомобила, 46 автокрана... булдозери, багери ". Към 9 декември 1988 година " от трудовите колективи и от обособени жители " в Азербайджан в интерес на потърпевшите от земетресението са " приведени повече от 50 хиляди рубли ". [5]
За страдание, актът на притичането на помощ на потърпевшите арменски региони от страна на азербайджанските строители и спасители не става мотив за помиряване и за намаляване на тона по въпроса за Нагорни Карабах. Напротив, спорът продължава да ескалира. Отношението към азербайджанските строители в Армения е извънредно разнопосочно. Едни се отнасят към тях сърдечно, а други - извънредно враждебно. Емил Ахундов споделя и за двата вида случаи, както и за бойкот на техниката на строителния отряд и за закани към членовете му. [4]
За това кои са били основателите на тези несъответстващи дейности, можем единствено да вършим догадки и това не е тематика на този текст. За сметка на това ще се спрем на нещо не по-малко извънредно - на въпроса по какъв начин Спитакската покруса ражда низ от тайни теории, ориентирани било против арменците, било против азербайджанците. Случаят със земетресението в Спитак, като мотив за генериране на извънредно враждебни тайни теории е доста печален и извънредно назидателен.
Конспиративните теории и техните родители
Казват, че триумфът имал ужасно доста татковци, до момента в който НЕуспехът НЕ познавал даже и майка си. Конспиративните теории в дословния смисъл на думата имат доста татковци и доста майки. Те се раждат било непринудено, било в инкубаторите на лабораториите за подправени вести. Случаят със Спитакско - Ленинаканското земетресение демонстрира доста образно, че тайните теории и подправените вести са се раждали и преди да бъде основана международната мрежа на интернет, доста преди времето и вниманието на хората да бъдат захласнати от обществените мрежи.
В случая със земетресението в Спитак, тайните теории и подправените вести потеглят в две направления. Едната посока е обвързвана с трагичните условия към разбиването на два самолета, които са едни от първите, които се пробват да докарат помощ. Другата посока е обвързвана с обясненията за аргументите на Спитакското земетресение.
Както постоянно става, една от майките на тайните теории е секретността. Съветските управляващи в типичния им жанр не дават ясни пояснения за аргументите за злополуките на двата самолета - изхвърчалият от територията на Азербайджанската ССР и идващият на помощ и изхвърчал от Скопие югославски аероплан.
Там, където има недомлъвки и недоизказани неща, неизбежно идва мястото на слуховете и на тайните теории. За единия аероплан многозначително събитие се оказва фактът, че е изхвърчал от Азербайджан и е носел на борда си азербайджански запасняци - строители и спасители.
За югославския аероплан съмненията са подбудени от изказванието, че самолетът е дошъл във въздушното пространство на Арменската ССР, откакто е презаредил в Анкара. Това събитие, съгласно създателите на тайни теории, е подвело локалните ръководители на въздушното придвижване и те са насочили " вражеския турски аероплан " в скалите.
По принцип, една от обичаните хранителни среди на тайните теории е лъженауката. В случая със Спитакското земетресение, лъженауката ражда няколко сродни чудовища - тайни теории за произхода на злополуката. " Естествено " той е неестествен и провокиран от човешката активност и от " злите сили ".
" По-меките " разновидности за изкуствения генезис на Спитакското земетресение, хвърлят виновността за него на " интензивно провеждани от Съюз на съветските социалистически републики подземни нуклеарни гърмежи на полигона в Семипалатинск ". " По-твърдите " разновидности отиват доста по-далече. Според тях против Спитак и Ленинакан е употребявано " руско сеизмично оръжие " под директното управление на изтъкнат азербайджански академик. Азербайджанците са провокирали Спитакското земетресение, съзнателно и злонамерено - ни повече, ни по-малко...
Но дано разгледаме полета на въображението на пълководците на осведомителните войни поредно.
Какво знаем за полета на самолета от Съветските Военновъздушни сили, изхвърчал от територията на Азербайджан на помощ на потърпевшите от земетресението?
Съветският аероплан е бил Ил-76 с номер СССР-86732 от състава на полк на военно-транспортната авиация, който по принцип е бил разквартируван в град Паневежис (тогава в Литовската ССР), само че излетява за Ленинакан от територията на Азербайджан. На 11 декември 1988 година по време на полета към Ленинакан самолетът Ил-76МД катастрофира.
Според формалната версия, самолетът се е врязал в планините към Ленинакан и е бил изцяло опустошен. Като причина на повредата се сочи неправилното конфигуриране на налягането на по този начин наречения " эшелон перехода ".
Въпросният " эшелон перехода " е откритата условна височина на полета на самолета (при общоприетоо атмосферно налягане - 760 милиметра живачен стълб), на която се прави пренастройване на цената на атмосферното налягане на барометричния висотомер (алтиметъра) на цената на атмосферното налягне на летището или на минималното налягане, приведено към морското ниво.
Това е едно от най-важните понятия в системата на по този начин нареченото " отвесно ешелониране ". В авиацията, " ешелонирането " (на съветски - " эшелонирование " ) бива отвесно и хоризонтално и значи разсредоточаването на самолетите във въздушното пространство на открити шпации за да се предотврати несъразмерното им доближаване и възникването на вероятни спешни обстановки. Вертикалното ешелониране обезпечава разсредоточаването на самолетите по височина.
На по този начин нречения " эшелон перехода " се прави преходът от условна към действителна височина на полета на съответния въздушен съд, която е нужна на екипажа за поддържане на височините при изпълняването на схемата на " захода " при кацане и за своевременното взимане на решение по отношение на опцията да се кацне.
Терминът " эшелон " значи условната височина, изчислена при общоприетоо атмосферно налягане (760 милиметра живачен дирек или 29,92 дюйма живачен стълб) и отстояща от другите височини в размер на откритите шпации. Височината на " эшелона ", напълно не е наложително да съответствува с действителната височина, на която лети самолетът. За изчисляването на тази височина би трябвало в приборите непрекъснато да се внасят данните за атмосферното налягане във всяка точка от маршрута, като се регистрира тяхната надморска височина. Затова е признато да се употребява общоприетото атмосферно налягане.
Ако на всички самолети бъде открита идентична стойност на атмосферното налягане на висотомера (алтиметъра), то и показанията за височината на прибора в дадената точка на въздушното пространство ще бъде идентична. Затова от избран миг при набирането на височина и до избран миг при снижаването (това е въпросният " эшелон перехода " височината на която се намира самолетът се пресмята по общоприетото атмисферно налягане.
Днес в Русия и в някои други страни, при достигането на въпросния " эшелон перехода " се настройва атмосферното налягане на равнището на летището (QFE), по-точно на котата на края на пистата. В множеството страни по света се настройва атмосферното налягане, приведено към морското ниво (QNH). Така нареченият " эшелон перехода " може да се променя за всяко летище според от атмосферното налягане, като тази големина нормално е разполагаем на екипажите посредством ATIS - службата за автоматизирано предаване на информация в региона на летищата. ATIS (Automatic Terminal Information Service) е работа " предопределена за това да се обезпечи на водача цялостният размер от нужната му информация за летището, с цел да може да вземе ясно решение за " заход " и за кацане, или за политане ". [8] [9]
Беше казано, че съгласно формалната версия, за злополуката на Ил-76МД, летящ към Ленинакан на 11 декември 1988 година, злополуката е станала заради човешка неточност - екипажът не бил отрегулирал висотомера (алтиметъра) - указателя за височината. Загиват 9 души от екипажа и 63 военнослужещи - запасняци, свикани за присъединяване в работите по ликвидирането на следствията от Спитакското земетресение. [6]
Тази версия обаче всеобщо не се приема, изключително в Азербайджан, където царува всеобща увереност, че става дума за злонамерено деяние на диспечерите, ръководещи " отвесното ешелониране ". Дори и по-сериозните коментатори, като известният теолог и журналист Теймур Атаев, които по принцип отхвърлят концепцията за преднамерена измама, довела до всеобщо ликвидиране, не се отхвърлят от подозрението, че грешката е направена от диспечерите на арменското летище. [10]
В Азербайджан не имат вяра на формалната експертиза
В по-крайните си форми тази увереност се артикулира най-ясно от единствения оживял при злополуката, срочно служещият по това време боец от Съветската войска, азербайджанецът Фахраддин Балаев:
" Единственото, което знам - това е, че нашият аероплан се разруши заради неточност на арменските диспечери - те погрешно са пресметнали височината при приземяването. А какво помня (замисля се), почтена дума, помня напълно малко. Ние правехме заход за приземяване и към този момент чувствахме, че се приземяваме, когато самолетът внезапно потегли нагоре. Аз усетих по какъв начин пространството се уголемява и внезапно... се оказах във въздуха. В този миг аз изключих. Дойдох на себе си вероятно, тъй като ръката ми безусловно се печеше на нажежения мотор. Ако не се бях свестил тогава, то щях да се взривя дружно с всички останали ". [12]
На въпрос на интервюиращия: " Имаше ли още един гърмеж? ", оживелият Балаев дава отговор:
" Да, на земята. Както към този момент споделих, арменските диспечери са дали на нашите водачи погрешни данни и самолетът потегли да се приземява по-рано, в сравнение с трябваше. Летците се пробваха да вдигнат лайнера, само че към този момент беше късно и той, откакто закачи с крилото си хълма, се вряза в земята, започнаха да се взривяват резервоарите с гориво... Но всичко това стана известно след следствието. А когато аз пристигнах на себе си, някакво шесто възприятие ми подсказа, че би трябвало да се махна, колкото се може по-далече от намиращия се на към двадесет метра от мен корпус на самолета. Не помня по какъв начин, само че съумях да измина тридесет метра с обгорената ръка и със седем счупени ребра ".[12]
Водещият изявлението желае ясна дефиниция на мнението на Балаев за виновността за злополуката: " Значи, виновността на летците за станалата покруса е напълно изключена? ".
Отговорът е безапелационен:
" Съвършенно правилно, това беше умел екипаж. Самолетът принадлежеше на литовска самолетна компания и летеше от Кабул за Вилнюс. Нелепо починаха тези момчета, които откакто си извършиха интернационалния дълг в Афганистан, ги придърпаха да летят за Ленинакан. Да бяха долетяли в Баку малко по-рано или малко по-късно, щяха да останат живи ". [12]
Разказаното от Балаев, несъмнено, поражда доста въпроси. На първо място, той изяснява, че е схванал за " виновността на диспечерите " от следствието, което е било извършено по-късно. За страдание, той не загатва защо тъкмо следствие става дума и от кого е извършено. Както към този момент стана дума и както малко по-долу ще се дадат спомагателни детайлности, формалното следствие хвърля виновността за злополуката на екипажа на самолета, който не бил настроил висотомера или висотомерите (алтимитрите) си вярно. Излиза, че в изявлението си, Балаев повтаря всеобщото разбиране на азербайджанците, че виновността за злополуката е на арменските диспечери в Ленинакан. Всъщност, до момента никой не е обявил етническия генезис на диспечерите на летището на Ленинакан в деня на нещастието. Напълно допустимо е сред тях да е имало руснаци, украинци или каквито и да е други представители на безбройните националности в някогашния Съюз на съветските социалистически републики.
Малко необичайно звучи репликата на Балаев, който изяснява опитността на екипажа с думите: " Самолетът принадлежеше на литовска самолетна компания и летеше от Кабул за Вилнюс ". Самолетът е на Военновъздушни сили на Съюз на съветските социалистически републики, а пълководец на екипажа е гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с съветската му транскрипция, бел. авт.). Действително, по това време 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, към който е принадлежал злощастният военно транспортен аероплан Ил-76М, е бил основан в Паневежис в Литовската ССР и евентуално за това се получава лапсусът на Балаев, че самолетът е принадлежал на " литовска самолетна компания ". Това, че Балаев е наясно с принадлежността на самолета се вижда от репликата му: " Нелепо починаха тези момчета, които откакто си извършиха интернационалния дълг в Афганистан, ги придърпаха да летят за Ленинакан ". [12]
Всъщност, както ще се види по-долу, полетът на въпросния Ил-76М до Ленинакан не е бил нито еднократен, нито пък инцидентен. В денонощието преди деня на злополуката, самолетът е извършил още няколко полета в границите на основания " въздушен мост " в помощ на бедстващата Армения. На този факт се отдава и умората на екипажа, която се преглежда, в случай че не като причина, то най-малко като причина за злополуката от разнообразни анализатори.
Класически образец на " самозародила се " тайна доктрина
Както към този момент казахме, тайните теории се раждат и сами, основават ги и заинтересувани хора и среди. В случая можем да сме сигурни, че става дума за самозародила се тайна доктрина - през тези дни взаимоотношенията сред арменците и азербайджанците към този момент са толкоз " токсични ", че щеше да бъде чудно, в случай че не се бяха появили сходни тълкования.
Още по-малко можем да упрекваме оживелия при злополуката Фахраддин Балаев, за неговото меко казано резервирано отношение към управляващите в Ленинакан. Можем да бъдем доста скептични към мненията му за аргументите за злополуката, само че нямаме никакво право да слагаме под подозрение неговите мемоари за личните му преживелици след злополуката:
" Дълго време, въобще отказваха да ме одобряват в болница. А когато под натиска на съветските военни въпреки всичко ме одобриха, то тогава арменските лекари отказваха да ме лекуват. Военните ме поддържаха с обезболяващи инжекции. След това ме трансферираха в Ереван, във военна болница, където и обслужващият личен състав и лекарите бяха руснаци. Там прекарах 9 дни, през които ме местиха 5 пъти. Защото арменците надушиха, къде се намирам и оказваха огромен напън върху съветските лекари, изисквайки да бъда изписан. След това, в края на краищата ме откараха в Москва в болничното заведение " Бурденко ", където се лекувах в течение на три месеца ". [12]
В Москва с единствения оживял от злополуката се отнасят доста добре, което и той самият акцентира:
" Организираха идването на жена ми и на майка ми. На майка ми осигуриха обособена стая, където тя живя през всичките тези три месеца. Преглеждаха ме най-хубавите лекари. Навестяваха ме и ми помагаха азербайджанци, които живееха в Москва. Един път ме посети даже министърът на защитата на Съюз на съветските социалистически републики Дмитрий Язов. Така че, за този интервал от живота ми, имам единствено приятни мемоари. " [12]
От всичко изложено до тук става разбираемо персоналното съмнение, което Фахраддин Балаев изпитва към арменската страна. Неговото разбиране за " виновността " на диспечерите на Ленинаканското летище е просто илюстрация на подозренията, които са обхванали цялостен Азербайджан след злополуката.
Всъщност, всичко това би могло да бъде избегнато, в случай че руските управляващи на най-високо ниво бяха създали резултатите от следствието на злополуката обществени. По това време към момента не се говореше за " бистрота ", само че сигурно се говореше за " публичност ". Точно " гласността " напълно липсва в този случай. А там, където няма цялостна изясненост, неотложно избуяват тайните теории.
Тук би трябвало да се отвори една скоба и да се означи, че в изискванията на руски жанр на организация, някои обстоятелства остават неразбираеми дълго време и за самото руско военно командване. В книгата " Спитакский мемориал. 1988 - 2008 ", благословена от свещеник Србазан Езрас (Нерсисян), глава на Руската и Ново-Нахичеванската епархия на Арменската апостолска черква, са записани спомените на подполковник Мусаелян, който по време на Спитакското земетресение е служел в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР и директно се е занимавал със сформирането на батальон от запасняци в Баку за присъединяване в ликвидирането на последствията от земетресението. [13]
Можем да сме сигурни, че у подполковник В. Мусаелян няма никаква преднамереност нито по отношение на арменците, нито по отношение на руските управляващи, предвид на неговата биография. Той е служил в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР. През месец май 1999 година е трансфериран в политическия отдел на военния комисариат на Арменската ССР. След това служи като боен комисар на Мясникянския и Арабкирския регион на град Еревена. Бил е шеф на Управлението по мобилизацията и заместител на военния комисар на Република Армения. През 2001 година е назначен за боен аташе на република Армения в Руската федерация. През 2004 година е назначен за шеф на Управлението за военно съдействие на секретариата на Организацията на Договора за групова сигурност. [13]
Да дадем думата на подполковник В. Мусаелян.
" На идващия ден (на 8 декември 1988 година, след известията за пагубното земетресение, бел. авт.) аз се обърнах към военния комисар на Азербайджанската ССР с молба да бъда изпратен в зоната на стихийното злополучие. В този миг той към този момент беше получил предписание от държавното управление на републиката (на Азербайджанската ССР, бел. авт.) за съставяне на батальон от запасняци, който да бъде изпратен в Армения за очистване на следствията от земетресението. Измежду другите офицери, аз бях определен да ми възложат сформирането на батальона, с който да отпътува за Армения. В къс период беше организационно готова щатната конструкция на батальона и отдадени заповеди по военните комисариати за започване на приканване на запасняци за месечни сборове. Предпочитанията бяха към тези военно задължени лица, които имаха индустриални специалности. Едновременно с това се провежда събиране на газозаваръчни апарати, инсталация за електрическо задвижване, шанцови принадлежности, снабдяване, лекарства, палатки, топло облекло и обувки, автотранспортни средства и доста други неща, които биха могли да свършат работа на мястото, където се оказваше помощ.
Запасняците бяха докарани в предградията на Баку, на военното летище " Насосный " ( " Помпено " ), където ги преоблякоха във военни униформи и ги разпределиха по подразделения. Тук се складираше и всичко належащо за самостоятелната работа на батальона.
Военно задължените прекараха две денонощия на летището в очакване на команда за политане. Но времето на излитането непрекъснато се отлагаше, заради тежките метеорологически условия в Армения и огромното натоварване на летището на Ленинакан. Офицерите от републиканския боен комисариат от ранно утро до късна вечер бяха дружно с военно задължените в очакване на команда. Като политически офицер, аз взимах директно присъединяване във образуването на това поделение, разговарях със запасняците, разяснявах им ситуацията, което се беше основало в района, по опция им помагах да вземат решение техни персонални въпроси. Като цяло, това бяха порядъчни хора, изцяло осъзнаващи цялата трудност на обстановката и подготвени да дойдат на помощ на потърпевшите от земетресението хора.
На 11 декември, когато за следващ път дойдох на летище " Насосный ", научих страшната вест за станалата въздушна злополука. Стана известно, че през нощта авиодиспечерите са дали позволение за политане на първия аероплан с военно задължени. Рано сутринта натоварили на военно-транспортен аероплан ИЛ-76 камиони с екипировка и почнали да събират персоналния състав. Но станало ясно, че не всички запасняци са на мястото. Едни своеволно са били напуснали лагера, други не се били строили, трети просто спели някъде.
В тази обстановка командването на батальона, вкарало в строя хора от други подразделения на батальона, на мястото на отсъстващите запасняци от първата рота. Набързо съставили лист на излитащите и го взели със себе си. По този метод ние знаехме единствено, че на борда, с изключение на 9-те члена на екипажа, са се намирали примерно 63 военно задължени, само че не знаех поименно кой съответно е изхвърчал. Във връзка със станалото беше образувана оперативна група, пред която беше сложена задача - неотложно да излети за Армения за уточняване на фамилните имена на военно задължените, които са починали при самолетната злополука и да провежда превозването на телата им назад. За старши на групата беше назначен началникът на 3-ти отдел на Военния комисариат на Азербайджан - подполковник П. Ткачов, а мен ме назначиха за негов заместител.
Командването на авиационното съединяване провежда излитането на дребен аероплан, където с изключение на нас бяха и членовете на комисията за следствие на аргументите на самолетната злополука. В хода на полета стана ясно, че летището на Ленинакан не приема самолети, заради метеорологичните условия и ще ни се наложи да създадем наложително кацане в Кировабад и да чакаме позволение за идващото прехвръкване. След няколко часа очакване най-сетне беше получено позволение, само че за кацане на летище " Еребуни " в Ереван.
Вечерта на 11 декември, ние заминахме от Ереван за Ленинакан с коли. Времето в действителност беше " аномално ". В Ереван валеше ту дъжд, ту сняг. Колкото повече се приближавахме към Ленинакан, толкоз по-гъста мъгла се стелеше. Понякога видимостта беше толкоз минимална, че водачите на колите караха " на пипане ". В тази обстановка, можехме да си представим, в какви условия се е наложило на екипажа на Ил-76 да реализира приземяването и вследствие на това, съгласно формалната версия самолетът се е врязал в планината, най-вероятно заради неточност на екипажа, защото указателят за височината е бил надъхан погрешно.
Телата на починалите бяха в такова положение, че беше невероятно да бъдат разпознати. Не всички от тях имаха документи, а военните им книжки бяха сдадени от служащите от военните комисариати в щаба на батальона. След неведнъж уточняване на описите и инспекции на персоналния състав, съставихме окончателния лист (на починалите, бел. авт.). При това и в този момент не се размина без неточности. Така при нас се водеха починали двама души, които по всякакви аргументи са отсъствали от батальона, само че не са си били и в къщи. Цинковите ковчези с телата ги предадхоме на фамилиите, помогнахме и в организирането на погребенията. А след няколко дни внезапно стана ясно, че единият от тях е жив. По време на полета на военно-транспортния аероплан, той се качил да спи с каросерията на един КамАЗ, претрупан с войскови палатки. По време на злополуката, получил извънредно тежки пострадвания, само че останал единственият, който оживял ". [13]
Както виждаме, в началото руското военно командване не е знаело даже кои тъкмо от свиканите на запасен общ брой са починали по време на трагичния полет до Ленинакан. Какво остава за точно следствие на аргументите за злополуката. Всъщност, каквато и да е повода за злополуката, години на ред не е оповестено точното място на рухването на самолета Ил-76. Азербайджанската страна непрекъснато повдига този въпрос, който е отвън обсега на тайните теории. Дълги години отговор няма и полемиката ту притихва, ту се ускорява. Разбира се, от това, че дълго време не се дава отговор на този въпрос, не може да се прави умозаключение за това кой е отговорен за самата злополука, само че мълчанието и секретността нагнетяват спомагателна подозрителност и съмнения за гузно държание.
Впрочем да се върнем към описа на подполковник В. Мусаелян. Той споделя за идването (в последна сметка) на азербайджанския батальон в Ленинакан и за неговото общо взето малко престояване там.
" В рамките на деня на 11 декември останалият персонален състав на батальона беше трансфериран със самолети в Ленинакан. Първоначално се планираше да се изпрати една рота в Спитак, само че по-късно се реши да се употребява цялото налично подкрепление само в Ленинакан. Направо от летището, пристигналите бяха ориентирани към местата за осъществяване на издирвателно-спасителни работи. Течеше към този момент четвъртото денонощие след земетресението, само че като се регистрират мащабите на разрушенията и екстремалната обстановка, помощта на запасняците от Азербайджан не беше непотребна.
На 12 декември на местата, където работеха военно задължените от Азербайджан, започнаха обособени конфликти и спорове с локалното население. По адрес на пристигналите да оказват помощ се изказваха незаслужени упреци и обвинявания. В тази сериозна акция, когато нервите са нажежени до прекаленост, за жалост, малко хора желаеха да се замислят, че пристигналите на помощ военнозадължени, въпреки и да не бяха доброволци, не бяха и националисти. Болката, скръбта, ужасът не даваха по това време опция да се разсъждава трезво. Емоциите на часа взимаха връх над здравия разсъдък. Отчитайки започващия развой на " взаимни пояснения ", който можеше да се излее в открит конфликт, командването взе решение за предварително връщане на запасняците в Баку.
Днес, когато са изтекли 20 години след трагичните събития, свързани със Спитакското земетресение, фактът на идването на запасняците от Азербайджан в Армения на помощ на потърпевшите, като се отчетат особеностите на това време, не може да ни наподобява като нещо всекидневно и рутинно. И той би трябвало да бъде оценен обективно и по достолепие ". [13]
Секретността се пропуква благодарение на един ВУЗ-овски уебсайт
Всички старания за търсене на обява на заключенията по следствието на злополуката на военно-транспортния аероплан с първата рота военно задължени азербайджански спасители и строители бяха безуспешни. Донякъде ненадейно, ненапълно напълно разумно, информация за заключенията за злополуката, както и коментар и рекомендации за поучения от нея, бяха открити на уеб страницата на Балашовското военно учебно заведение за летци. По-долу предаваме цялостния текст на тези изводи и рекомендации, които звучат разумно и обвързвано.
" На 11 декември 1988 година военно транспортен аероплан Ил-76М от 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, (тогава основан в Паневежис в Литва, а през днешния ден в Оренбург в Руската федерация), извършва полет по доставката от Баку в Ленинакан (днес Гюмри) на военнослужещи, мобилизирани от запаса за присъединяване в ликвидирането на последствията от Спитакското земетресение (с персонален състав от лица главно от азерлбайджанска народност, присъединен към разгърнатата рота от 6-ти казански полк на гражданската защита, намиращ се в Баку).
Самолетът е пилотиран от екипаж от девет души с пълководец гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с съветската му транскрипция, бел. авт.). Задно с него умират: Игорь А. Разумный, Игорь В. Соколов, В. П. Плашкин, С. М. Ивлев, Иван В. Серков, А. И. Рыбальченко. Всички те са членове на екипажа. Заедно с тях умират и Иван Яковлевич Авилов - инженер по АВ и А. Н. Алтухов. На борда са се намирали 69 пасажери, от които се избавя единствено един.
През онази нощ екипажът на Брилев излетява за Ленинакан три пъти. Първият път излетява от авиобазата " Насосная " ( " Помпена " ), намираща се сред Баку и Сумгаит, само че не съумява да дохвъри до Ленинакан и самолетът се приземява в Кировабад (преди - Елисаветпол, а през днешния ден - Гянджа). След известно време, екипажът получава нова заповед за политане, след което още веднъж го връщат в Кировабад. Третия път заповедта за политане идва на разсъмване, като се допуска, че екипажът към този момент е бил мощно изнемощял. " [11]
Както се вижда и тук се слага мощно акцентиране върху преумората на екипажа на военно-транспортния Ил-76М.
" Екипажът на самолета стартира приземяване на високопланинското летище на Ленинакан към момента по мрачно и в доста комплицирани метеорологични условия при хоризонтална видимост 5 километра и лимитирана радиовръзка с летището. По време на снижаването до по този начин наречената " височина на кръга " - 1100 метра (има се пред тип " височината на взимане на решения " - минималната височина, на която самолетът може безвредно да прекъсне процедурата на приземяване и командирът на екипажа да вземе решение за евакуиране за още един кръг. Тази маневра е известна и като пресечен " заход " за приземяване), самолетът се врязва в планински скат и се унищожава. Това става в 06:22 часа на 11 декември 1988 година.
При злополуката оцелява единствено един от пасажерите - срочнослужещият боец Фахраддин Балаев, който спял на дюшеците, транспортирани в каросерията на един от двата транспортирани с полета камиони КамАЗ. Всички останали 77 души, намиращи се на борда на самолета умират ". [11]
" За причина за злополуката, се приема неправилната конфигурация на висотомерите (алтиметрите) от страна на екипажа. Макар че диспечерът е предал на екипажа атмосферното налягане на летището (634 милимитра живачен стълб) и вторият водач го е записал, по-късно на висотомерите (алтиметрите) е била настроена стойност от 734 милиметра живачен дирек, която е със 100 милиметра по-високо, което е довело до завишаване на показанията при достигната височина 1100 метра в хода на снижаването. Непосредствено преди удара с планинския скат, висотомерът (алтиметърът) е показвал стойност от 1425 метра ". [11]
Анализаторите считат, че причина за тази неточност може да е била умората на екипажа, който не е съумял да си почине както би трябвало, защото през предходното денонощие е направил огромен брой полети. Тази злополука става мотив за следващата рекомендация, членовете на екипажите взаимно да упражняват надзор един над различен при настройването на висотомерите (алтиметрите). [11]
Анализаторите припомнят, че на 20 октомври 1989 година, нещастието от 11 декември 1988 година ще се повтори, освен това напълно покрай мястото на гибелта на екипажа на Брилев и азерайджанските спасители. Отново заради погрешна конфигурация на барометричното (атмосферното) налягане на Ленинаканското летище, катастрофира аероплан Ил-76ТД на Уляновския център за подготовка на фрагменти за гражданската авиация на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), през днешния ден - Уляновски институт на гражданската авиация " Главен маршал на авиацията Б. П. Бугаев " (УИ
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ