Живеем ли в либерален режим?
Моралната меланхолия и интелектуалната дезориентация, които превзеха страната ни през последните двадесет години, имат една съществена причина: към този момент не знаем под кой политически режим живеем. По-точно, режимът, в който живеем, към този момент не е този, в който би трябвало да живеем. Уж живеем в демократична народна власт, само че институциите на този режим работят на вятъра и не са в положение да извършват функционалностите си. В какъв режим живеем в действителност?
Либерално-демократичният режим се основава на асоциацията на два правилото, които би трябвало да бъдат тясно свързани, с цел да действа вярно режимът, само че които сами по себе си са разнообразни и могат да бъдат разграничени, както виждаме тъкмо през днешния ден в Европа и изключително във Франция.
Първи принцип: страната е неутрален страж на правата на жителите и членовете на обществото, защитавайки равните свободи на всеки субект.
Втори принцип: държавното управление е представително - представително на ползите и желанията на исторически основан народ, представително на неговия метод на живот и желанието му да се самоуправлява. Тези два правилото са свързани с трети, този на суверенитета на народа.
Така в актуалния режим един исторически народ се ръководи суверенно, при изискване че равенството и свободата на жителите се зачитат при образуването и използването на закона. Държавата е безпристрастна, само че пристрастните партии наложително се редуват в държавното управление.
Това периодично повтаряне разрешава мненията и ползите, които разделят гражданското тяло, да се усещат задоволително показани от ръководещите институции.
Тази система, която разрешава най-яростната съпротива, е в основата на най-голямата непоклатимост, тъй като разрешава честен и прочувствен продан сред ръководещи и ръководени, сред доверието на ръководените, в случай че не в ръководещата партия, най-малко в система, която провежда редуването, и възприятието за отговорност на ръководещите, които знаят пред кого се регистрират.
Днес този честен и прочувствен продан е на практика замразен, защото редуването е лишено от своята представителна и очистителна мощ. От 1970-те и 1980-те години нататък както дясното, по този начин и лявото изоставиха съответните си „ нации “ за информация – десните бяха нацията, левите „ служащите “ – и представителната система се оказа празна.
Така нареченото „ ръководещо “ дясно и ляво се сплотиха в обща отпратка към „ Европа “, само че това, което наподобява обещаваше по-малко пристрастна политика, докара вместо това до съмнение и даже до един тип обособяване на двата „ народа “, подценени по този метод.
Управляващата класа в този момент черпи своята легитимност не от представителност, която й се изплъзва, а от придържането си към „ полезности “, които има намерение да внуши на непокорното население. По този метод позволихме представителното ръководство да атрофира, прехвърляйки по-голямата част от политическата легитимност към страната като производител на безпристрастната норма.
За да бъде напълно безпристрастна, с цел да бъде отвън съмнение, нормата в последна сметка би трябвало да се отдели напълно от политическото тяло, в което се корени страната и с чиято легитимност нейната лична легитимност е тясно обвързвана.
Деполитизацията на страната
Можем да забележим накъде ни води това придвижване. Ако институцията на страната желае и е в положение дейно да подсигурява равните права на своите членове, както и свободното и неизкривено гонене на техните съответни ползи, в действителност ли се нуждаем от представително държавно управление с този постоянно нерешителен честен и прочувствен продан сред ръководещи и управлявали, за който загатнах?
Защо страната, поръчител на нашите права и ползи, би трябвало да бъде тясно, неразривно обвързвана с историческото политическо тяло, известно като Франция? Промяната в легитимността, на която сме очевидци, се дължи на обстоятелството, че страна, прикрепена към избран политически орган, постоянно ще наподобява по-малко безпристрастна от страна, отделена от каквато и да е политическа принадлежност.
Само цялостната деполитизация на страната може да подсигурява нейната съвършена безпристрастност. Според новата легитимация правото на „ климатичния мигрант “ да вземем за пример надвива несъмнено над правото на политическото тяло, което може да се базира единствено на своето „ общо богатство “ – разбиране, което през днешния ден в действителност е неясно за съдията, административен или правосъден, който желае единствено да съди в името на човечеството въобще, на човечеството без граници.
По този метод - и това е голямата гражданска война, на която в този момент сме очевидци, или по-скоро, действайки и жертва, в този нов режим - това е политическото тяло, на което сме жители, което е в основата на цялата неправда, заради самото си желание не може да не се усеща и упражнява. Това е точка, която си заслужава да бъде прегледана.
За мнението, което ни ръководи, всяко политическо тяло, всяка република е случайно ограничаване в безшевната тъкан на човечеството. Какво право имаме да се отделяме от човечеството по този метод? Какво право имаме да разгласяваме за „ общо богатство “ това, което е най-вече богатството на малко на брой, на „ ние “?
Нещо повече, в нашите лични случайни граници „ ние “ упражняваме не по-малко случайна власт над всевъзможни групи – „ малцинства “ – на които постановяваме това хипотетично „ общо богатство “. Делото на правораздаването, затова, е да извади потиснатите малцинства на ярко, да накара виковете им да бъдат чути – неопределена задача, безкрайна задача, тъй като не можем да познаем през днешния ден какво ново потиснато малцинство ще излезе нескрито на следващия ден.
Обърнете внимание, че тези, които приканват за ново право, нормално не акцентират друго опрощение с изключение на общото „ тъждество “, без да си вършат труда да открият, че този аршин е използван или подходящ в обсъждания подтекст.
Защо новите права са освободени от задължението да бъдат обосновани? Защо този отвод да се спори? Просто тъй като разискването, размяната на причини, безусловно допуска конституирано общество, цивилен диалог, споделена форма на живот, общ свят - в резюме, всичко, което малцинството твърди, че жигосва и отхвърля като собствен подтисник, собствен удушител, собствен екзекутор.
Наистина, дебатът допуска не единодушие по политическа, религиозна или друга истина, а минимум оня най-малко споделен смисъл и доверие, който прави полемиката допустима и която изказванието на малцинството отхвърля като най-коварната форма на подтисничество от болшинството.
Лъжливите обещания на Европа
Това, което е най-вредното в това двойно придвижване, което се пробвам да определям, е, че както външно, по този начин и вътрешно, то се подчинява на правилото на безкрайност.
Никога няма да приключим с премахването на границите, както в никакъв случай няма да приключим с еманципирането на малцинствата. Никога няма да приключим деконструирането на това, което политическото животно е построило, разрушавайки това, което толкоз усърдно е наредило.
Може би в никакъв случай нямаше да се впуснем в такова безплодно премеждие, в случай че не вярвахме, че заличаването на националните граници дава обещание „ нова граница “, „ външната граница “ на Европа, или че заличаването на националното „ общо “ дава обещание новото „ общо “ на Европейския съюз.
Доказателството, че това заричане е било илюзорно е, че Европейският съюз не е в положение да постави завършек на своето „ разширение “. И въпреки всичко всяка стъпка в тази посока значи политическо намаляване на Европа, както посредством увеличение на нейната вътрешна хетерогенност, по този начин и посредством понижаване на способността й да се отнася рационално към външния свят.
Тази насила за разширение подценява обстоятелството, че колкото повече се разширяваме, толкоз повече влизаме в контакт с нови контексти и невиждани компликации, изискващи все по-голям потенциал за разискване, взимане на решения и деяние - нещо, което липсваше на Европа през цялото време.
По този метод, надалеч от това да размени със силата си слабостта на нациите, които го съставляват, Европейският съюз просто удостоверява и прави необратимо изоставянето на представителната република, какъвто беше режимът, в който нашите страни, в частност Франция, се намират в актуалната ера, в съюз на мощ и правдивост, който е самата цел на политическото битие.
Превод: СМ
Източник: The Postil
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед16905Д-р Вихра Павлова: Битката САЩ-Китай в облачното пространство?Алтернативен Поглед6965Д-р Владимир Трифонов: Китайският модел за световно развиване - опция за непоклатимост и стопански растежАлтернативен Поглед31339Активно българско присъединяване на представители от Политическа партия АБВ - част от " ЛЕВИЦАТА! ", на Младежкия фестивал в СочиАлтернативен Поглед9952Проф. Захари Захариев за книгата на Си Дзинпин " Управлението на Китай " и за " Двете сесии " на КНРАлтернативен Поглед15519Проф. Боян Дуранкев: Бъдещето на Европейския съюз и България в подтекста на въздействието на Азия и КитайАлтернативен Поглед163134Полк. Николай Марков: Изпращането на наши военни в Украйна ще провокира революция в БългарияАлтернативен Поглед127057Полк. Николай Марков: Аз мисля, че България е избрана да се трансформира в гетоАлтернативен Поглед94397Валентин Вацев: Ако нещата се развиват както в този момент, ескалацията посредством директен досег сред натовски/американски/ и съветски войски е сигурнаАлтернативен Поглед89873Мария Захарова с топли думи към българския народ за Трети мартАлтернативен Поглед83448Доц. Григор Сарийски: Българите не желаят влизането в еврозонатаАвторски:ПоследниНай-четениХристо Георгиев864Цола Драгойчева - Македония сред Тито и Димитров след 1944-та(Втора част) {
.youtube {
height:250px;
}
}
</style>
<div style=)
Източник: pogled.info
Либерално-демократичният режим се основава на асоциацията на два правилото, които би трябвало да бъдат тясно свързани, с цел да действа вярно режимът, само че които сами по себе си са разнообразни и могат да бъдат разграничени, както виждаме тъкмо през днешния ден в Европа и изключително във Франция.
Първи принцип: страната е неутрален страж на правата на жителите и членовете на обществото, защитавайки равните свободи на всеки субект.
Втори принцип: държавното управление е представително - представително на ползите и желанията на исторически основан народ, представително на неговия метод на живот и желанието му да се самоуправлява. Тези два правилото са свързани с трети, този на суверенитета на народа.
Така в актуалния режим един исторически народ се ръководи суверенно, при изискване че равенството и свободата на жителите се зачитат при образуването и използването на закона. Държавата е безпристрастна, само че пристрастните партии наложително се редуват в държавното управление.
Това периодично повтаряне разрешава мненията и ползите, които разделят гражданското тяло, да се усещат задоволително показани от ръководещите институции.
Тази система, която разрешава най-яростната съпротива, е в основата на най-голямата непоклатимост, тъй като разрешава честен и прочувствен продан сред ръководещи и ръководени, сред доверието на ръководените, в случай че не в ръководещата партия, най-малко в система, която провежда редуването, и възприятието за отговорност на ръководещите, които знаят пред кого се регистрират.
Днес този честен и прочувствен продан е на практика замразен, защото редуването е лишено от своята представителна и очистителна мощ. От 1970-те и 1980-те години нататък както дясното, по този начин и лявото изоставиха съответните си „ нации “ за информация – десните бяха нацията, левите „ служащите “ – и представителната система се оказа празна.
Така нареченото „ ръководещо “ дясно и ляво се сплотиха в обща отпратка към „ Европа “, само че това, което наподобява обещаваше по-малко пристрастна политика, докара вместо това до съмнение и даже до един тип обособяване на двата „ народа “, подценени по този метод.
Управляващата класа в този момент черпи своята легитимност не от представителност, която й се изплъзва, а от придържането си към „ полезности “, които има намерение да внуши на непокорното население. По този метод позволихме представителното ръководство да атрофира, прехвърляйки по-голямата част от политическата легитимност към страната като производител на безпристрастната норма.
За да бъде напълно безпристрастна, с цел да бъде отвън съмнение, нормата в последна сметка би трябвало да се отдели напълно от политическото тяло, в което се корени страната и с чиято легитимност нейната лична легитимност е тясно обвързвана.
Деполитизацията на страната
Можем да забележим накъде ни води това придвижване. Ако институцията на страната желае и е в положение дейно да подсигурява равните права на своите членове, както и свободното и неизкривено гонене на техните съответни ползи, в действителност ли се нуждаем от представително държавно управление с този постоянно нерешителен честен и прочувствен продан сред ръководещи и управлявали, за който загатнах?
Защо страната, поръчител на нашите права и ползи, би трябвало да бъде тясно, неразривно обвързвана с историческото политическо тяло, известно като Франция? Промяната в легитимността, на която сме очевидци, се дължи на обстоятелството, че страна, прикрепена към избран политически орган, постоянно ще наподобява по-малко безпристрастна от страна, отделена от каквато и да е политическа принадлежност.
Само цялостната деполитизация на страната може да подсигурява нейната съвършена безпристрастност. Според новата легитимация правото на „ климатичния мигрант “ да вземем за пример надвива несъмнено над правото на политическото тяло, което може да се базира единствено на своето „ общо богатство “ – разбиране, което през днешния ден в действителност е неясно за съдията, административен или правосъден, който желае единствено да съди в името на човечеството въобще, на човечеството без граници.
По този метод - и това е голямата гражданска война, на която в този момент сме очевидци, или по-скоро, действайки и жертва, в този нов режим - това е политическото тяло, на което сме жители, което е в основата на цялата неправда, заради самото си желание не може да не се усеща и упражнява. Това е точка, която си заслужава да бъде прегледана.
За мнението, което ни ръководи, всяко политическо тяло, всяка република е случайно ограничаване в безшевната тъкан на човечеството. Какво право имаме да се отделяме от човечеството по този метод? Какво право имаме да разгласяваме за „ общо богатство “ това, което е най-вече богатството на малко на брой, на „ ние “?
Нещо повече, в нашите лични случайни граници „ ние “ упражняваме не по-малко случайна власт над всевъзможни групи – „ малцинства “ – на които постановяваме това хипотетично „ общо богатство “. Делото на правораздаването, затова, е да извади потиснатите малцинства на ярко, да накара виковете им да бъдат чути – неопределена задача, безкрайна задача, тъй като не можем да познаем през днешния ден какво ново потиснато малцинство ще излезе нескрито на следващия ден.
Обърнете внимание, че тези, които приканват за ново право, нормално не акцентират друго опрощение с изключение на общото „ тъждество “, без да си вършат труда да открият, че този аршин е използван или подходящ в обсъждания подтекст.
Защо новите права са освободени от задължението да бъдат обосновани? Защо този отвод да се спори? Просто тъй като разискването, размяната на причини, безусловно допуска конституирано общество, цивилен диалог, споделена форма на живот, общ свят - в резюме, всичко, което малцинството твърди, че жигосва и отхвърля като собствен подтисник, собствен удушител, собствен екзекутор.
Наистина, дебатът допуска не единодушие по политическа, религиозна или друга истина, а минимум оня най-малко споделен смисъл и доверие, който прави полемиката допустима и която изказванието на малцинството отхвърля като най-коварната форма на подтисничество от болшинството.
Лъжливите обещания на Европа
Това, което е най-вредното в това двойно придвижване, което се пробвам да определям, е, че както външно, по този начин и вътрешно, то се подчинява на правилото на безкрайност.
Никога няма да приключим с премахването на границите, както в никакъв случай няма да приключим с еманципирането на малцинствата. Никога няма да приключим деконструирането на това, което политическото животно е построило, разрушавайки това, което толкоз усърдно е наредило.
Може би в никакъв случай нямаше да се впуснем в такова безплодно премеждие, в случай че не вярвахме, че заличаването на националните граници дава обещание „ нова граница “, „ външната граница “ на Европа, или че заличаването на националното „ общо “ дава обещание новото „ общо “ на Европейския съюз.
Доказателството, че това заричане е било илюзорно е, че Европейският съюз не е в положение да постави завършек на своето „ разширение “. И въпреки всичко всяка стъпка в тази посока значи политическо намаляване на Европа, както посредством увеличение на нейната вътрешна хетерогенност, по този начин и посредством понижаване на способността й да се отнася рационално към външния свят.
Тази насила за разширение подценява обстоятелството, че колкото повече се разширяваме, толкоз повече влизаме в контакт с нови контексти и невиждани компликации, изискващи все по-голям потенциал за разискване, взимане на решения и деяние - нещо, което липсваше на Европа през цялото време.
По този метод, надалеч от това да размени със силата си слабостта на нациите, които го съставляват, Европейският съюз просто удостоверява и прави необратимо изоставянето на представителната република, какъвто беше режимът, в който нашите страни, в частност Франция, се намират в актуалната ера, в съюз на мощ и правдивост, който е самата цел на политическото битие.
Превод: СМ
Източник: The Postil
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед16905Д-р Вихра Павлова: Битката САЩ-Китай в облачното пространство?Алтернативен Поглед6965Д-р Владимир Трифонов: Китайският модел за световно развиване - опция за непоклатимост и стопански растежАлтернативен Поглед31339Активно българско присъединяване на представители от Политическа партия АБВ - част от " ЛЕВИЦАТА! ", на Младежкия фестивал в СочиАлтернативен Поглед9952Проф. Захари Захариев за книгата на Си Дзинпин " Управлението на Китай " и за " Двете сесии " на КНРАлтернативен Поглед15519Проф. Боян Дуранкев: Бъдещето на Европейския съюз и България в подтекста на въздействието на Азия и КитайАлтернативен Поглед163134Полк. Николай Марков: Изпращането на наши военни в Украйна ще провокира революция в БългарияАлтернативен Поглед127057Полк. Николай Марков: Аз мисля, че България е избрана да се трансформира в гетоАлтернативен Поглед94397Валентин Вацев: Ако нещата се развиват както в този момент, ескалацията посредством директен досег сред натовски/американски/ и съветски войски е сигурнаАлтернативен Поглед89873Мария Захарова с топли думи към българския народ за Трети мартАлтернативен Поглед83448Доц. Григор Сарийски: Българите не желаят влизането в еврозонатаАвторски:ПоследниНай-четениХристо Георгиев864Цола Драгойчева - Македония сред Тито и Димитров след 1944-та(Втора част)
КОМЕНТАРИ