Историята не признава Гибона за „най-доброто“
Миналата седмица пред bTV вицепрезидентът на волейболната федерация и легенда на този спорт - Любомир Ганев, сподели нещо, озадачило хората у нас, за които топката и мрежата са метод на живот. „ Пламен Константинов беше най-хубавото, което България е имала до този миг “, сподели 210-сантиметровият русенец. Тази седмица пък президентът на БФВ - инженер Данчо Лазоров, съобщи пред Канал 3: „ Няма по какъв начин да не сме удовлетворени от Пламен - в случай че не бяхме, нямаше да го държим на поста толкоз години. Все отново да не забравяме, че бяхме на крачка от това да станем европейски първенци “.
Тези изказвания изправят всички ни на изпит пред историята. А тя изрично не признава Пламен Константинов за най-хубавото. Да, той беше прелестен състезател, част от националния тим в продължение на 15 години, негов капитан при последните два огромни пробива на най-високо равнище - бронзовите медали на шампионата на планетата в Япония през 2006-а и за Световната купа в същата страна година по-късно. Последното отличие ни донесе директна квота за олимпиадата в Пекин, където си поделихме петото място. Всъщност допинг аферата, в която бе заплетен Гибона на въпросния конгрес, означаваше и фактическия му край с националната фланелка. Точката бе сложена от италианеца Силвано Пранди.
Сега, по подигравка на ориста, краят на Константинов като народен селекционер също бе предупреден от скандал - налитане на пердах и псувни с Владислав Иванов-Лимона, на контролата с Белгия във Варна в навечерието на мондиала. Либерото си потегли, а след това същата орис застигна и Пламен, чийто контракт не бе възобновен.
Вече до болежка е известно какво направи Гибона за петте си години (непознат като интервал на време кредит) отпред на националния тим (от 2014-а включително): 13-о място на международното в Полша през 2014-а (изравнен антирекорд) и 11-о на настоящето, поделено сред нас и Италия; четвърто място на Евро 2015-о, на което бяхме също съдомакини с „ адзурите “ - него има поради Лазаров. Защото в случай че бяхме били Франция на полуфинала, откакто поведохме с 2:0, в борбата за купата на континента в „ Арена Армеец “ ни чакаше Словения... Но паднахме 2:3, а по-късно загубихме и мача за бронза от Италия; В Световната лига под управлението на Пламен станахме 10-и в крайното класиране за 2015-а, когато играхме във втората й дивизия и не можахме да вземем финалния шампионат в България. След като бяхме вкарани отново в елита административно, едвам се спасихме от изпадане - с 3:2 над Австралия в последния мач през 2016-а. През 2017-а станахме девети, а тази година - 11-и...
И в случай че при тези резултати Пламен е „ най-хубавото, което България е имала “, къде остават Васил Симов, Тодор Пиперков, Димитър Гигов, Димитър Еленков, Валентин Анков, Георги Кръстев, Цветан Павлов, Богдан Кючуков, Емил Тренев и упоменатите Мартин Стоев и Силвано Пранди?... Това са 11-те национални треньори, донесли на България медали от значимите шампионати и шампионати.
В челото като резултати стои непрежалимият Васил Симов, чието име носи залата на най-титулувания ни клуб ЦСКА. Обаятелният перничанин е единственият треньор, донесъл на България купа във волейбола. Триумфира с дамите през 1981-ва с 3:0 над Съюз на съветските социалистически републики в решителния мач за златото в софийската зала „ Фестивална “. Година по-рано прави дамите ни трети на олимпиадата в Москва, а още година преди този момент - трети в Европа в Лион. Има и орден с мъжете - бронз, от шампионата на континента в Берлин през 1983-а. Печели квалификацията за олимпиадата в Лос Анджелис, която в последна сметка ние бойкотираме в взаимност със Съветския съюз и целия Източен блок. Като играч братовчедът на друга легенда - Тодор Симов (който на собствен ред е оставил ярка диря освен у нас, само че и в Куба и Италия) е международен вицешампион с България и притежател на КЕШ с ЦСКА.
А какво да кажем за Тодор Пиперков, извел националите до среброто на олимпиадата в Москва? А помним ли Патриарха Валентин Анков, спечелил първото отличие - бронз от международното в Прага през 1949-а? А Димитър Гигов, стратегът на вторите на планетата от 1970-а, и Димитър Еленков, против чието треньорско име стои мъжкият връх в Европа - сребро през 1951-ва? Георги Кръстев пък извежда отбора ни до два бронза - от международно и европейско състезание. Цветан Павлов, различен международен вицешампион, има бронз с България при мъжете от Варна 1981. Стигаме и до Богдан Кючуков - университетският дух, който първо взема сребро с младежите на европейското в Клермон Феран през 1984-а, с цел да стигне до бронза с мъжете на международното отново във Франция две лета по-късно...
А пък това лято - същото, в което Пламен готвеше мъжете за 11-о място в света, някогашният му съотборник Мартин Стоев донесе четвърти орден на страната ни с трети народен отбор. Под негово управление юношите ни до 15 години станаха балкански първенци. Марто е международен отличник като играч за младежи от Кайро 1991 - капитан на отбора. Това е единствената ни международна купа в груповите спортове, извоювана с треньор Светослав Стойчев. Със Стоев-младши (баща му Стоян, част от вторите в света през 1970-а, също е знаменитост), бяха извоювани двата упоменати бронза около Пламен нагоре.
Та къде остават всички те? Историята ги брани. Нека същото направи паметта ни...
ИВО ТАСЕВ, " Меридиан Мач "
Тези изказвания изправят всички ни на изпит пред историята. А тя изрично не признава Пламен Константинов за най-хубавото. Да, той беше прелестен състезател, част от националния тим в продължение на 15 години, негов капитан при последните два огромни пробива на най-високо равнище - бронзовите медали на шампионата на планетата в Япония през 2006-а и за Световната купа в същата страна година по-късно. Последното отличие ни донесе директна квота за олимпиадата в Пекин, където си поделихме петото място. Всъщност допинг аферата, в която бе заплетен Гибона на въпросния конгрес, означаваше и фактическия му край с националната фланелка. Точката бе сложена от италианеца Силвано Пранди.
Сега, по подигравка на ориста, краят на Константинов като народен селекционер също бе предупреден от скандал - налитане на пердах и псувни с Владислав Иванов-Лимона, на контролата с Белгия във Варна в навечерието на мондиала. Либерото си потегли, а след това същата орис застигна и Пламен, чийто контракт не бе възобновен.
Вече до болежка е известно какво направи Гибона за петте си години (непознат като интервал на време кредит) отпред на националния тим (от 2014-а включително): 13-о място на международното в Полша през 2014-а (изравнен антирекорд) и 11-о на настоящето, поделено сред нас и Италия; четвърто място на Евро 2015-о, на което бяхме също съдомакини с „ адзурите “ - него има поради Лазаров. Защото в случай че бяхме били Франция на полуфинала, откакто поведохме с 2:0, в борбата за купата на континента в „ Арена Армеец “ ни чакаше Словения... Но паднахме 2:3, а по-късно загубихме и мача за бронза от Италия; В Световната лига под управлението на Пламен станахме 10-и в крайното класиране за 2015-а, когато играхме във втората й дивизия и не можахме да вземем финалния шампионат в България. След като бяхме вкарани отново в елита административно, едвам се спасихме от изпадане - с 3:2 над Австралия в последния мач през 2016-а. През 2017-а станахме девети, а тази година - 11-и...
И в случай че при тези резултати Пламен е „ най-хубавото, което България е имала “, къде остават Васил Симов, Тодор Пиперков, Димитър Гигов, Димитър Еленков, Валентин Анков, Георги Кръстев, Цветан Павлов, Богдан Кючуков, Емил Тренев и упоменатите Мартин Стоев и Силвано Пранди?... Това са 11-те национални треньори, донесли на България медали от значимите шампионати и шампионати.
В челото като резултати стои непрежалимият Васил Симов, чието име носи залата на най-титулувания ни клуб ЦСКА. Обаятелният перничанин е единственият треньор, донесъл на България купа във волейбола. Триумфира с дамите през 1981-ва с 3:0 над Съюз на съветските социалистически републики в решителния мач за златото в софийската зала „ Фестивална “. Година по-рано прави дамите ни трети на олимпиадата в Москва, а още година преди този момент - трети в Европа в Лион. Има и орден с мъжете - бронз, от шампионата на континента в Берлин през 1983-а. Печели квалификацията за олимпиадата в Лос Анджелис, която в последна сметка ние бойкотираме в взаимност със Съветския съюз и целия Източен блок. Като играч братовчедът на друга легенда - Тодор Симов (който на собствен ред е оставил ярка диря освен у нас, само че и в Куба и Италия) е международен вицешампион с България и притежател на КЕШ с ЦСКА.
А какво да кажем за Тодор Пиперков, извел националите до среброто на олимпиадата в Москва? А помним ли Патриарха Валентин Анков, спечелил първото отличие - бронз от международното в Прага през 1949-а? А Димитър Гигов, стратегът на вторите на планетата от 1970-а, и Димитър Еленков, против чието треньорско име стои мъжкият връх в Европа - сребро през 1951-ва? Георги Кръстев пък извежда отбора ни до два бронза - от международно и европейско състезание. Цветан Павлов, различен международен вицешампион, има бронз с България при мъжете от Варна 1981. Стигаме и до Богдан Кючуков - университетският дух, който първо взема сребро с младежите на европейското в Клермон Феран през 1984-а, с цел да стигне до бронза с мъжете на международното отново във Франция две лета по-късно...
А пък това лято - същото, в което Пламен готвеше мъжете за 11-о място в света, някогашният му съотборник Мартин Стоев донесе четвърти орден на страната ни с трети народен отбор. Под негово управление юношите ни до 15 години станаха балкански първенци. Марто е международен отличник като играч за младежи от Кайро 1991 - капитан на отбора. Това е единствената ни международна купа в груповите спортове, извоювана с треньор Светослав Стойчев. Със Стоев-младши (баща му Стоян, част от вторите в света през 1970-а, също е знаменитост), бяха извоювани двата упоменати бронза около Пламен нагоре.
Та къде остават всички те? Историята ги брани. Нека същото направи паметта ни...
ИВО ТАСЕВ, " Меридиан Мач "
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ