Ще гласувам за този, който спре декоративния патриотизъм в София
Мария Касимова-Моасе е дългогодишна журналистка, авторка на книги и коментатор на свободна процедура. Текстът е от профила й във " Facebook ".
Вчера бях на театър в Народния спектакъл. Половин час преди началото се въртях в близост и станах очевидец на началото на хоро тъкмо пред постройката на театъра. Излязох два часа и половина по-късно, след представлението, и извън към момента дзупаха, водени от великански байряк.
Значи, хОра, става дума за тонколони, дънещи посред плочника начело пред театъра, за жители, които в близост люпят семки и крещят, за анцузлии, насядали по пейките, които подвикват като на едновремешните селски хора, за градска градинка, в която просто е неприятно да седиш по това време (повече от три часа в неделя вечер), тъй като не можеш нито да почиваш, нито да си приказваш с някого, нито просто да си мислиш нещо. Когато влязох в касата на театъра, касиерката се възмущаваше на глас. " Омръзна ми – споделя – да ми насаждат тука музиката си! Да си отидат някъде надалеч и да си я пускат! Полудяхме!
И вътре в театъра се чува! Хората играят международни класици, а извън се чува данданията! "
Ми полудели са, да! И си е дандания. Декоративният национализъм е плъзнал като кожно заболяване на всички места. Държи да се показва. При това в две действителности – от една страна байрякът с хорото, от друга – с панаирджийската нечистотия и атмосфера в близост.
Аз обичам доста да танцувам хоро. Мога малко стъпчици, само че същински ми е прелестно да ги танцувам. Ама да се вием пред Народния ни спектакъл като на селски площад, не е част от това наслаждение.
Много обичам и рок музика, само че също няма да ми е ОК да дъним пред театъра всяка неделя (а то в действителност това с хорото може и да е всяка вечер, не знам), тъй като на публични места никой не е задължен да ми слуша музикалните желанията. Така е и с джаза, несъмнено, както и с всяка музика. Защото
не е казусът в музиката, а в шумното й втълпяване на всички,
които, видиш ли, би трябвало да си мълчат, щото е национална музика. И щото хорото е най-големият знак на българското единение. Ха - Ха - Ха! " Българско единение " е оксиморон. Отдавна настоявам, че на Народното събрание най-сетне би трябвало да се изпише същинският български лозунг – " Не ми пука! "
Та мисля да гласоподавам за този претендент за кмет, който спре декоративния национализъм в града ни и му разреши в действителност да бъде град на жители, не площад на селяни!
А другояче хорото да си го играят в парка да вземем за пример. Ако има хоро на поляната там, и аз ще ида някой път да се хвана да поиграя. Ама хайде да не ни го навират под носовете пред Народния ни спектакъл!
Вчера бях на театър в Народния спектакъл. Половин час преди началото се въртях в близост и станах очевидец на началото на хоро тъкмо пред постройката на театъра. Излязох два часа и половина по-късно, след представлението, и извън към момента дзупаха, водени от великански байряк.
Значи, хОра, става дума за тонколони, дънещи посред плочника начело пред театъра, за жители, които в близост люпят семки и крещят, за анцузлии, насядали по пейките, които подвикват като на едновремешните селски хора, за градска градинка, в която просто е неприятно да седиш по това време (повече от три часа в неделя вечер), тъй като не можеш нито да почиваш, нито да си приказваш с някого, нито просто да си мислиш нещо. Когато влязох в касата на театъра, касиерката се възмущаваше на глас. " Омръзна ми – споделя – да ми насаждат тука музиката си! Да си отидат някъде надалеч и да си я пускат! Полудяхме!
И вътре в театъра се чува! Хората играят международни класици, а извън се чува данданията! "
Ми полудели са, да! И си е дандания. Декоративният национализъм е плъзнал като кожно заболяване на всички места. Държи да се показва. При това в две действителности – от една страна байрякът с хорото, от друга – с панаирджийската нечистотия и атмосфера в близост.
Аз обичам доста да танцувам хоро. Мога малко стъпчици, само че същински ми е прелестно да ги танцувам. Ама да се вием пред Народния ни спектакъл като на селски площад, не е част от това наслаждение.
Много обичам и рок музика, само че също няма да ми е ОК да дъним пред театъра всяка неделя (а то в действителност това с хорото може и да е всяка вечер, не знам), тъй като на публични места никой не е задължен да ми слуша музикалните желанията. Така е и с джаза, несъмнено, както и с всяка музика. Защото
не е казусът в музиката, а в шумното й втълпяване на всички,
които, видиш ли, би трябвало да си мълчат, щото е национална музика. И щото хорото е най-големият знак на българското единение. Ха - Ха - Ха! " Българско единение " е оксиморон. Отдавна настоявам, че на Народното събрание най-сетне би трябвало да се изпише същинският български лозунг – " Не ми пука! "
Та мисля да гласоподавам за този претендент за кмет, който спре декоративния национализъм в града ни и му разреши в действителност да бъде град на жители, не площад на селяни!
А другояче хорото да си го играят в парка да вземем за пример. Ако има хоро на поляната там, и аз ще ида някой път да се хвана да поиграя. Ама хайде да не ни го навират под носовете пред Народния ни спектакъл!
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ