Манол Пейков е издател – Жанет 45, преводач от английски

Манол Пейков е издател – " Жанет 45 ", преводач от британски и съсобственик на звукозаписното студио " Пекарната " в София. Живее в Пловдив. Член е на Националния съвет на " Да, България " и е претендент за общински консултант в Пловдив от " Демократична България ". Коментарът е от профила му във " Facebook ".

Макар че множеството ми другари, коства ми се, чудесно схващат какво имам поради когато споделям, че през днешния ден се срамя от родината си, мнозина продължат да ме питат: Защо трябвало да се срамя от групичка откачалки по трибуните?

Те не били представлявали България. Още повече, на всички места имало расизъм. И в Англия имало; че даже и доста повече, в сравнение с тук. Те расизма на процедура англичаните го били измислили. А в този момент на нас ни били заложили капан – и ние, хоп! – били сме паднали в него.

Прочее, расизъм в действителност има на всички места. И най-често в мръсните му лапички попадат отритнати от живота хора, хора без обучение, с нископлатена работа, хора, които имат отчайваща потребност да си вдигнат самочувствието, да бъдат част от нещо, да обвинят някого за нежеланото си състояние.

Най-лесно е, несъмнено, да обвиниш най-слабите:

– не политиците, които ти вършат благи очи преди избори, а сетне те избутват от пътя, скрити зад тъмните стъкла на коли, които не можеш да си купиш и с два живота работа при актуалната си заплата;

– не депутатите, които гласват единомислещо, без оглед на политическата си ориентировка (която така и така е за парлама), лобистки закони в полза на шепа олигарси и разрешават една от най-големите петролни компании в света да оперира на територията на страната като в действителност монополист десетия наред, без да заплаща и лев данък;

– не магистратите, които се кълнат във върховенството на правото, а сетне лижат подметките на мощните на деня.

Най-лесно е да обвиниш хората от периферията на обществото.

Или хората, които приказват език, друг от твоя, и са пристигнали тук да крадат (или убиват) българчета. Или хората, които живеят в противозаконни къщи върху земя, която не имат (нищо че същите о н е з и политици вършат всичко допустимо, с цел да си останат тези къщи вечно противозаконни -- такива са прочее 80% от домовете на територията на Столипиново, най-голямото ромско гето в Европа -- с цел да може да държат притежателите им изкъсо и да се възполват от гласовете им, дойдат ли избори). Или хората с вяра, друга от твоята, или с кожа, по-тъмна от твоята.

Расизмът и ксенофобията са натурален нагон у индивида. Но с цел да порасне и да се разлисти дървото на расовата, етническата и религиозната злоба е нужна подобаваща хранителна среда. А както споделя Гьоте, " Омразата вирее най-силно там, където равнището на просвета е най-ниско ".

Не, не се срамя от " шепата лумпени " с хитлеристките поздрави

и маймунските крясъци от стадиона. Към тях мога да изпитвам единствено страдание, даже състрадание. За фамилната обич, която не са получили. За образованието, от което са били лишени. За хилядите благоприятни условия, които са стояли пред тях като деца, а сетне са се изпарили една по една, тунелът се е стеснил и светлинката в другия край последователно е престанала да мъждука. Останали са единствено озлоблението и омразата.

Не, не от тях ме е позор.

Срам ме е от треньора на националния ни тим, някогашен популярен и обичан футболист, който избра да гледа на другата страна и съобщи пред медиите, че никакви расистки прояви не е видял на стадиона.

Срам ме е от довчерашния ръководител на Българския футболен съюз, тогавашна футболна легенда, който до последно твърдеше, че българският футбол няма проблем с расизма.

Срам ме е от едни ту обединени, ту разединени " патриоти "

(а в действителност – откровени расисти и ксенофоби), които имат непрестанен и безграничен достъп да националните медии, където намерено проповядват издигане на стени, въдворяване на ромите в човешки зоопаркове и ненавист към всичко " небългарско ".

Срам ме е от шефовете на същите тези медии, които драговолно им дават естрада, опасяват се да ги слагат на мястото им и им разрешават да безчинстват в ефир.

Срам ме е от един министър-председател, който години наред дели властта с тези негодници

(макар на процедура да са представители на незначителна част от българския народ) и им разрешава да си разиграват коня безнаказано, единствено тъй като се опасява да не падне от власт.

Най-сетне, позор ме е от тези от вас, които се пробват да ми внушат, че има по-голям и по-малък расизъм – или че родолюбието би трябвало да стои над човеколюбието.

Именно това е хранителната среда, за която приказвам. Нормализирането на фашизма – което е по-страшно от самия фашизъм, тъй като го трансформира в нещо незабележимо и (в последна сметка) изцяло задоволително.

На тези, последните, ще напомня едно: когато дедите ни са лягали пред влака, за са спрат ешелоните с български евреи за Аушвиц, те не са се интересували по какъв начин вършат " хората " в Германия, Австрия, Сърбия, Унгария или Полша.

Водела ги е една-единствена мисъл: по какъв начин е вярно, по какъв начин е ч о в е ш к о да се постъпи.

Нека и през днешния ден не се съпоставяме с лумпените от другите краища на света.

Защото непознатите опущения по никакъв метод не оправдават нашите лични.

Ако желаеме да бъдем горди българи (всъщност в случай че желаеме да бъдем горди каквото и да е), първото изискване е да поемаме отговорност за постъпките си.

Второто – да поемем отговорност за постъпките на своите сънародници, за които сме съдействали с действието и бездействието си.

Третото: да бъдем на първо време хора, а сетне – всичко останало.

Всичко, което би трябвало да знаете за: Скандалът след мача България - Англия (18)