Пращали в Беляне селяните,които не си давали земята
Лагеристите спели в бараки без прозорци, припадали в дупката без въздух, наречена карцерОхраната стреляла на месо за стъпка отвън строя, споделя Христо Христов
Христо Христов е публицист и документалист, изследващ архивите на някогашната Държавна сигурност (ДС). Автор е на 13 документални следствия върху разнообразни закононарушения на комунистическия режим, сценарист е на 15 документални кино лентата, отдадени на жертви на тоталитарното ръководство на Българска комунистическа партия. Двамата с проф. Вили Лилков издадоха книгата " Погубената България ".
- Г-н Христов, навършват се 70 години от основаването на лагера „ Белене ”. Колко човешки ориси са били прекършени там?
- Да, тази година означаваме 70 години от основаването на най-големия лагер за политически съперници на тоталитарното ръководство на Българска комунистическа партия. Началото му е сложено с поверително решение от 27 април 1949 година на Министерския съвет, ръководен от Георги Димитров. Никой не може да каже какъв брой човешки ориси са пречупени. Знаем, че това е бил концлагер, чиято съществена цел е била да смаже оживелите от всички други репресии хора, които са желали България да бъде свободна, демократична и самостоятелна страна. Да всее боязън в тях, в фамилиите им и в обществото. Има доста свидетелства, че там са изпращани освен " буржоазни останки ".
През ноември 1956 година, незабавно след експлоадирането на Унгарското национално въстание, да вземем за пример, Тодор Живков, който е водач на компартията и се опасява протичащото се в Унгария да не се повтори и у нас, подрежда концлагерът „ Белене ” още веднъж да бъде отворен, защото след гибелта на Сталин през 1953 година той е разхлабен. Архивните документи на Държавна сигурност демонстрират, че през есента на 1956 година в концлагера са въдворени най-вече небогати и приблизително заможни селяни.
- Защо?
- Защото по това време българските стопани на село се съпротивяват против насилственото лишаване на земята им от комунистическата партия. Борислав Скочев, откривателят, който най-вече се е занимавал с историята на концлагера " Белене ", и който през 2018 година издаде „ Концлагерът „ Белене ” 1949-1987 ”, показва, че минимум 15 хиляди души са били въдворени без съд и присъда. Но тази цифра не може да се одобри за изчерпателна, защото не са непокътнати всички архиви на лагерната администрация от целия интервал на съществуването на „ Белене ”.
- Може ли да опишете издевателството и мъченията, на които са били подложени хората в лагера?
- Ние знаем обстоятелства за тежкия режим в концлагера от архивите на Държавна сигурност, както и от спомените на оживелите лагеристи. Там са били въдворявани хора без съд и присъда, което даже съгласно Политбюро на Българска комунистическа партия е било противоконституционно на тогавашната Димитровска конституция. Първите лагеристи са закарани там при започване на лятото на 1949 година и са принудени да изкопаят землянки, в които да живеят. Това става на едно място в източната част на остров Персин на река Дунав, което е наречено Втори обект. Днес там се провеждат поклоненията в памет на жертвите на комунистическия режим. Там напролет и лятото гъмжи от комари и други инсекти. Било нещо адско за лагеристите, не са могли по никакъв метод да се предпазят и са били хапани непрекъснато. Впоследствие лагеристите са построили допотопни бараки. В тях са били принудени да вървят по потребност нощно време. Не са имали право да излизат от бараките - защитата е стреляла на месо. В тези бараки е имало по 150, по 200 души. Спели са на жестоко направени нарове, покрити с върбови клончета. Не са имали даже прозорци. Имали са някакви дребни отвори за отдушници. Лагеристите са ставали доста рано заран, в 5 часа и са работили са извънредно тежък физически труд. Строили са насипи на самия остров и край река Дунав. Обработвали са разнообразни култури – от цвекло до царевица. Секли са дърва, гледали са и животни, най-вече прасета. Към лагера е съществувал и карцер – изкопано подземие, в което не е имало опция да се диша въздух. По изложение на протестантския свещеник Харалан Попов изпратените в карцера за разнообразни прегрешения лагеристи са слагали своите уста под вратата, където е имало дребен процеп, с цел да могат да дишат О2. Имало е случаи да припадат припадали и единствено виковете на останалите са ги спасявали, когато защитата е била принудена да отвори карцера. При извеждането на лагеристите от лагера е било неразрешено да се отклоняват от строя. Направиш ли няколко крачки настрана - защитата се стреля по отклонилия се. Но най-ужасното нещо, което лагеристите разказват е гладът. Давали са им по 300-400 грама самун, някакви стоплени води, под формата на чай или някаква постна яхния – блудкава вода с зеленчуци. Много рядко месо се е давало, дори има лагеристи, които не си спомнят това. Те са оцелявали само от колетите, които околните им са изпращали на 3-4 месеца. Високият дух на лагеристите се е посочил и в това, че когато пристигна един подобен колет, човек не яде храната самичък, а я разпределя сред групата, с която живее.
- Посочвате в книгата си че комунистическият режим е ползвал методите на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) и Гестапо. В какво се състоят те?
- Методите, които Гестапо ползва, ги взима от руският Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). А комунистическата Държавна сигурност ползва руския опит едно към едно. Тези способи най-ясно се виждат при воденето на следствието от Държавна сигурност при изкуствено създаваните политически правосъдни процеси. Водено е разследване с непозволяване на задържаните да спят в продължение на няколко дни, до момента в който следственият загуби сили, визия за времето и съзнанието му се замъгли и отслаби. Арестуваните са подлагани на жестоки физически мъчения и унижения, които най-добре е описал в спомените си някогашният шеф на поделение „ Б ” на Държавна сигурност след 9 септември 1944 година Стефан Богданов. Той е почитан представител на Българска комунистическа партия, само че попада под репресиите на личната си партия след арестуването на Трайчо Костов през 1949 година и започването на чистката против така наречен зложелател с партиен билет, присъщи за чистките на Сталин в партията през 30-те години в Съюз на съветските социалистически републики. Изобщо една редовно прилагана от следствието на Държавна сигурност свирепост, чиято единствена цел е да се изтръгнат признания от задържаните, защото руското мото е, че „ самопризнанието е най-категоричното доказателство ” пред съда. Всичко това се е следило и направлявало от руските съветници към Държавна сигурност.
- При представянето на книгата Ви " Погубената България " разказахте за един останал жив лагерист. Каква е ориста му?
- Да, това е един от нашите герои в книгата „ Погубената България ”, която на първо място изследва ориста на така наречен от комунистическия режим някогашни хора – индустриалци, фабриканти, банкери, юристи с отнети след 9 септември 1944 година права, държавни и общински чиновници и др. Неговата история е разказана на малко в главата „ Бившите хора в „ Белене ”. Става въпрос за 90-годишния Иван Сираков, който е минал през четири концлагера – „ Куциян ”, „ Богданов дол ”, „ Николаево ” и „ Белене ”. Първите два са открити рудници, а „ Николаево ” е закрит рудник. След това той е изселен вечно в Бяла, Русенско. Оттам през 1974 година напуща България в един ТИР благодарение на собствен другар. Отива в Австрия, защото е половин австриец, майка му е австрийка, която остава в България. Баща му е унищожен и почива след национализацията през 1947 година И цялата тази принуда е единствено поради това, че Иван Сираков е наследник на индустриалец. Баща му, който е от габровски жанр, открива през 20-те години на ХХ век в Горна баня, край София единствената фабрика в България и на Балканския полуостров по това време за произвеждане на печатарски букви. Иван Сираков освен оцелява в лагерите, само че на Запад той стига до фабриките на Сваровски. Те му разрешават да употребява техните полускъпоценни камъни в продукцията, която създава. Той се занимава с произвеждане на ключодържатели, на секретни брави и други След рухването на комунизма се връща в България. В спомените си, които аз към този момент съм записал, този необикновен българин три пъти е бил на границата на гибелта. Единият път е пребит в „ Куциян ” до гибел, по-късно в Николаево е ударен от високоволтов ток, само че оживява. Третият път в „ Белене ” отново е пребит до гибел. Сега той ми е дал позволение да изследва досието му на жертва в Държавна сигурност, която го е следила в Австрия до 1987 година, единствено тъй като той си е разрешавал да приказва против комунистическия режим.
Христо Христов е публицист и документалист, изследващ архивите на някогашната Държавна сигурност (ДС). Автор е на 13 документални следствия върху разнообразни закононарушения на комунистическия режим, сценарист е на 15 документални кино лентата, отдадени на жертви на тоталитарното ръководство на Българска комунистическа партия. Двамата с проф. Вили Лилков издадоха книгата " Погубената България ".
- Г-н Христов, навършват се 70 години от основаването на лагера „ Белене ”. Колко човешки ориси са били прекършени там?
- Да, тази година означаваме 70 години от основаването на най-големия лагер за политически съперници на тоталитарното ръководство на Българска комунистическа партия. Началото му е сложено с поверително решение от 27 април 1949 година на Министерския съвет, ръководен от Георги Димитров. Никой не може да каже какъв брой човешки ориси са пречупени. Знаем, че това е бил концлагер, чиято съществена цел е била да смаже оживелите от всички други репресии хора, които са желали България да бъде свободна, демократична и самостоятелна страна. Да всее боязън в тях, в фамилиите им и в обществото. Има доста свидетелства, че там са изпращани освен " буржоазни останки ".
През ноември 1956 година, незабавно след експлоадирането на Унгарското национално въстание, да вземем за пример, Тодор Живков, който е водач на компартията и се опасява протичащото се в Унгария да не се повтори и у нас, подрежда концлагерът „ Белене ” още веднъж да бъде отворен, защото след гибелта на Сталин през 1953 година той е разхлабен. Архивните документи на Държавна сигурност демонстрират, че през есента на 1956 година в концлагера са въдворени най-вече небогати и приблизително заможни селяни.
- Защо?
- Защото по това време българските стопани на село се съпротивяват против насилственото лишаване на земята им от комунистическата партия. Борислав Скочев, откривателят, който най-вече се е занимавал с историята на концлагера " Белене ", и който през 2018 година издаде „ Концлагерът „ Белене ” 1949-1987 ”, показва, че минимум 15 хиляди души са били въдворени без съд и присъда. Но тази цифра не може да се одобри за изчерпателна, защото не са непокътнати всички архиви на лагерната администрация от целия интервал на съществуването на „ Белене ”.
- Може ли да опишете издевателството и мъченията, на които са били подложени хората в лагера?
- Ние знаем обстоятелства за тежкия режим в концлагера от архивите на Държавна сигурност, както и от спомените на оживелите лагеристи. Там са били въдворявани хора без съд и присъда, което даже съгласно Политбюро на Българска комунистическа партия е било противоконституционно на тогавашната Димитровска конституция. Първите лагеристи са закарани там при започване на лятото на 1949 година и са принудени да изкопаят землянки, в които да живеят. Това става на едно място в източната част на остров Персин на река Дунав, което е наречено Втори обект. Днес там се провеждат поклоненията в памет на жертвите на комунистическия режим. Там напролет и лятото гъмжи от комари и други инсекти. Било нещо адско за лагеристите, не са могли по никакъв метод да се предпазят и са били хапани непрекъснато. Впоследствие лагеристите са построили допотопни бараки. В тях са били принудени да вървят по потребност нощно време. Не са имали право да излизат от бараките - защитата е стреляла на месо. В тези бараки е имало по 150, по 200 души. Спели са на жестоко направени нарове, покрити с върбови клончета. Не са имали даже прозорци. Имали са някакви дребни отвори за отдушници. Лагеристите са ставали доста рано заран, в 5 часа и са работили са извънредно тежък физически труд. Строили са насипи на самия остров и край река Дунав. Обработвали са разнообразни култури – от цвекло до царевица. Секли са дърва, гледали са и животни, най-вече прасета. Към лагера е съществувал и карцер – изкопано подземие, в което не е имало опция да се диша въздух. По изложение на протестантския свещеник Харалан Попов изпратените в карцера за разнообразни прегрешения лагеристи са слагали своите уста под вратата, където е имало дребен процеп, с цел да могат да дишат О2. Имало е случаи да припадат припадали и единствено виковете на останалите са ги спасявали, когато защитата е била принудена да отвори карцера. При извеждането на лагеристите от лагера е било неразрешено да се отклоняват от строя. Направиш ли няколко крачки настрана - защитата се стреля по отклонилия се. Но най-ужасното нещо, което лагеристите разказват е гладът. Давали са им по 300-400 грама самун, някакви стоплени води, под формата на чай или някаква постна яхния – блудкава вода с зеленчуци. Много рядко месо се е давало, дори има лагеристи, които не си спомнят това. Те са оцелявали само от колетите, които околните им са изпращали на 3-4 месеца. Високият дух на лагеристите се е посочил и в това, че когато пристигна един подобен колет, човек не яде храната самичък, а я разпределя сред групата, с която живее.
- Посочвате в книгата си че комунистическият режим е ползвал методите на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) и Гестапо. В какво се състоят те?
- Методите, които Гестапо ползва, ги взима от руският Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). А комунистическата Държавна сигурност ползва руския опит едно към едно. Тези способи най-ясно се виждат при воденето на следствието от Държавна сигурност при изкуствено създаваните политически правосъдни процеси. Водено е разследване с непозволяване на задържаните да спят в продължение на няколко дни, до момента в който следственият загуби сили, визия за времето и съзнанието му се замъгли и отслаби. Арестуваните са подлагани на жестоки физически мъчения и унижения, които най-добре е описал в спомените си някогашният шеф на поделение „ Б ” на Държавна сигурност след 9 септември 1944 година Стефан Богданов. Той е почитан представител на Българска комунистическа партия, само че попада под репресиите на личната си партия след арестуването на Трайчо Костов през 1949 година и започването на чистката против така наречен зложелател с партиен билет, присъщи за чистките на Сталин в партията през 30-те години в Съюз на съветските социалистически републики. Изобщо една редовно прилагана от следствието на Държавна сигурност свирепост, чиято единствена цел е да се изтръгнат признания от задържаните, защото руското мото е, че „ самопризнанието е най-категоричното доказателство ” пред съда. Всичко това се е следило и направлявало от руските съветници към Държавна сигурност.
- При представянето на книгата Ви " Погубената България " разказахте за един останал жив лагерист. Каква е ориста му?
- Да, това е един от нашите герои в книгата „ Погубената България ”, която на първо място изследва ориста на така наречен от комунистическия режим някогашни хора – индустриалци, фабриканти, банкери, юристи с отнети след 9 септември 1944 година права, държавни и общински чиновници и др. Неговата история е разказана на малко в главата „ Бившите хора в „ Белене ”. Става въпрос за 90-годишния Иван Сираков, който е минал през четири концлагера – „ Куциян ”, „ Богданов дол ”, „ Николаево ” и „ Белене ”. Първите два са открити рудници, а „ Николаево ” е закрит рудник. След това той е изселен вечно в Бяла, Русенско. Оттам през 1974 година напуща България в един ТИР благодарение на собствен другар. Отива в Австрия, защото е половин австриец, майка му е австрийка, която остава в България. Баща му е унищожен и почива след национализацията през 1947 година И цялата тази принуда е единствено поради това, че Иван Сираков е наследник на индустриалец. Баща му, който е от габровски жанр, открива през 20-те години на ХХ век в Горна баня, край София единствената фабрика в България и на Балканския полуостров по това време за произвеждане на печатарски букви. Иван Сираков освен оцелява в лагерите, само че на Запад той стига до фабриките на Сваровски. Те му разрешават да употребява техните полускъпоценни камъни в продукцията, която създава. Той се занимава с произвеждане на ключодържатели, на секретни брави и други След рухването на комунизма се връща в България. В спомените си, които аз към този момент съм записал, този необикновен българин три пъти е бил на границата на гибелта. Единият път е пребит в „ Куциян ” до гибел, по-късно в Николаево е ударен от високоволтов ток, само че оживява. Третият път в „ Белене ” отново е пребит до гибел. Сега той ми е дал позволение да изследва досието му на жертва в Държавна сигурност, която го е следила в Австрия до 1987 година, единствено тъй като той си е разрешавал да приказва против комунистическия режим.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ