Край - не искам да давам втори шанс на когото

Край - не желая да давам втори късмет на който и да било. Камо ли трети, пети и по този начин до безконечност.

Не желая да се преструвам, че всичко е обикновено и че нищо не се е случило. Че не съм била засегната, афектирана или унизена. Че не виждам нищо и мога да бъда подценявана безнаказано.

Не, не съм им ядосана. Не нося в себе си обидите си и не съм изпълнена с жадност за възмездие. Напротив, откровено прощавам на всички. Просто спирам да бъда марионетка в ръцете на други хора. Веднъж и вечно.

Отсега нататък знам личната си цена и в никакъв случай повече няма да разреша на който и да било да се отнася към мен с пренебрежение. Да нанася удари и да оставя рани по сърцето ми. Да ме кара да се колебая в себе си и да не помни, че заслужавам нещо по-добро.

Сега го съзнавам извънредно ясно: позволих доста неточности. Признавам си. Работата е там, че прекомерно дълго допусках хора в сърцето си. Те го изтълкуваха по много чудноват метод и по своему: просто се възползваха от моята обич и добрина.

Твърде дълго и за прекалено много хора разреших границите ми да бъдат нарушавани (а много постоянно, дано си признаем, просто не поставях никакви) и да ме обезценяват. Твърде дълго и прекомерно постоянно съм им прощавала и съм им разрешавала още веднъж да се отнасят зле с мен. Удивителното е, че те даже не се разкаяха, не желаеха амнистия. Бяха твърдо уверени, че всичко е наред! Това не беше изненадващо, тъй като се усмихваха благо и се преструваха, че всичко е обикновено.

Защо, за какво постъпвах по този начин? В продължение на месеци, на години? Обяснението е толкоз просто, че е изумително: от боязън. Ужасно се опасявах да не ги изгубя - приятелите си, околните си, сътрудниците си. Страхувах се, че те ще си отидат и аз ще остана самичък. Лепкава, гадна, унищожителна самотност.

Накратко, опасявах се да не бъда необичана. От тях.

Самата мисъл, че ще остана сама, беше толкоз плашеща, че избрах да не трансформирам нищо. Да пострадвам, да рева и в това време да се преструвам на щастлива и радостна. И им давах всичко от себе си. Всяко едно късче от мен, всяка последна капка. Само с цел да мога да ги имам. Само с цел да мога да нарека някой мой другар. Само с цел да имам някого до себе си. Само с цел да може някой да ме разбере. За да ми даде най-сетне любовта, от която толкоз обезверено се нуждаех.

Най-тъжното беше, че макар всички мои старания даже най-несмелите ми упования по този начин и не бяха оправдани. Мислех си, че би трябвало да изчакам още малко, да бъда търпелива... нищо не се промени. Не се усещах обичана. Не получавах това, от което се нуждаех. Всичките ми жертви бяха напразни...

Но не, получих нещо в подмяна. Болка! Отново и още веднъж! И всякога беше причинявана от едни и същи хора. Със забележителна прецизност и непримиримост.

Живях в този пъкъл много дълго време. Изгубена, дезориентирана. С усмивка и зейнала рана в сърцето. Струваше ми се, че това ще продължи постоянно. Един ден обаче, когато се пробваха да ме наранят за следващ път, аз не... почувствах нищо. Вместо това внезапно и ясно осъзнах в какво се е трансформирал животът ми. Жив пъкъл. Тъмничък тунел, в който няма и минимален лъч светлина.

Не можех да допускам, че всичко това се случва с мен. Че това тъжно, съкрушено и обезверено момиче съм аз. В този миг взех решение, че ми е задоволително. Че просто би трябвало да спра, в случай че желая да се спася и да продължа живота си. Страхът, че ще остана сама, изчезна като с магическа пръчка. А какво по-лошо от пъкъла, през който се бях прекарала?!

Така че направих този избор. Обещах си, че в никакъв случай няма да бъда част от този призрачен сън.

И какво се случи по-късно? Няма да неистина: лиши ми известно време да подредя живота си, да възвърна силите и увереността си. За да схвана най-сетне накъде отивам и с кого желая да споделя това пътешестване. Да, беше мъчно и мъчително. Да, имаше моменти, в които се усещах сама и изгубена.

И ето ме тук. Не се пречупих. Не умрях от самотност. Жива и здрава съм и най-важното е, че знам каква е цената ми. Знам, че съм способна да обичам и да се грижа, само че и че заслужавам същото отношение в подмяна.

Знам какво желая и в никакъв случай няма да се отклоня от задачата си.

Дадох си заричане. И ще го спазя без значение какво ще ми коства това, без значение от събитията.

За себе си и за моето благополучие.

Не разрешавам на хората да се възползват от мен или да не ме почитат. Отказвам да споделям " Да " на неща, които ме карат да се усещам неловко и некомфортно. Отказвам да разреша на другите да дефинират цената ми. Отказвам да изгубвам скъпо време от живота си за тях.

Вече не мълча, когато желая да приказвам мощно и изрично за нещо. Вече не търпя тези към мен, които са груби и нелюбезни. Вече в никакъв случай не разрешавам на никого да нарушава личните ми граници.

Отсега нататък единствените хора, които заслужават внимание, време и обич, са тези, които ме почитат и одобряват такава, каквато съм в реалност. И никой различен на света.

Омръзна ми да се самозалъгвам, да се усмихвам, когато не ме почитат. Всичко в живота е доста по-просто: или те почитат, ценят и обичат, или не.

Време е да се науча да обичам себе си толкоз, колкото обичам другите. Това е най-малкото, което мога да направя за себе си.

Източник: cluber.com.ua