Константин Величков Петков (1855 ~ 1907) МИГУЕЛ СЕРВАНТЕС ДЕ СААВЕДРА

Сервантес се привързва към Дон Кихот, изучава го, влюбва се в него и ни кара и ние да го обикнем ~ Константин ВЕЛИЧКОВ

Константин Величков Петков (1855 ~ 1907)

МИГУЕЛ СЕРВАНТЕС ДЕ СААВЕДРА

Сервантес е прекарал един живот, цялостен с завършения. Бедността е била спътница неотделна от мечтанията му за популярност и когато е съумял да реализира тия мечтания, не е могъл да се избави от нея. Роден в 1547 в Алкала де Хенерес от благородни, само че небогати родители, той е получил блестящо обучение в Мадрид. Бедността го принудила да постъпи като камердинер при кардинал Аквавида и след това да стане боец. Като подобен той е участвувал в Лепантското стълкновение, дето е изгубил лявата си ръка. Когато се прибирал в Испания, корабът, в който се намирал, паднал в ръцете на морски разбойници, които го отвели в плен в Алжир.

Подир пет години, които е прекарал в най-големи премеждия, той бил изплатен от родителите си, които изчерпали по тоя случай всичките си средства, и от обществената благосклонност, която допълнила откупа. Когато се върнал в отечеството си, той намерил ново не по-малко грубо иго - нищетата - и изново станал солдатин и бил изпратен в Португалия. Тука той не престанал да учи и да написа и се фамиляризирал с португалската литература.

Подир завръщането си от Португалия, любовта му внушила мисъл да напише един пасторален разказ, „ Галатея ”, само че когато се оженил за оная, която любил, той зарязал романа, който останал незавършен. Натоварен с още повече разходи, Сервантес се опитал, с цел да изкара поминъка си, да написа театрални пиеси.

Види се, че и тук очакванията му останали несбъднати, тъй като оставил театра и приел една дребна работа на бирник в Севиля. Бедите обаче не се свършили за великия мъж. Виждаме го на два пъти преследван и затварян за ничтожни и неосновни аргументи, заставен да стане жалбописец и след това да написа изново театрални пиеси и повести. Така е минал живота на Сервантеса до шейсе и осем годишна възраст, всеки път безпаричен, всеки път ненавиждан. Славата дори, която завоюва със популярния си разказ, не промени ситуацията му. Той живя и умря безпаричен. Самият му гроб биде пропуснат и изгубен. Мадрид се сети да му издигне монумент едвам в 1835.

Когато Сервантес издаде първата част на „ Дон Кихот ” (1605), бяха минали двайсе години, по какъв начин не беше печатил нищо. Ако не беше писвал в същото време, беше изучавал и следил. Един благополучен темперамент го беше предпазил от отчаяние и потиснатост. Той посрещна с усмивка всичките бедствия, които му изпрати ориста, и ги превъзмогна с всичката висота на спокойната си мисъл. Романът му свидетелствува каква изгода е извлякъл от своите изучвания и наблюдения над обществото.

Когато е почнал да написа „ Дон Кихот ”, Сервантес не е имал цялостното схващане за задачата, която е имал поради да извърши. Както афишира самичък официално, той си е предложил за цел да съсипе неприятното въздействие на рицарските романи. За да реализира тая цел, той прибягва до един прийом елементарен и автентичен. Той съставлява в една смешна картина един доблестен от Ла Манш, цялостен с чест и кастилянски възторг, комуто четенето на рицарски романи е дотолкоз побъркало мозъка, щото ги гледа като същински истории, пленява се от героите им и се взема решение да последва образеца им.

Дон Кихот напуща къщата си и приятелите си и потегля по света да търси завършения. Възкачен на един дръглив кон, който кръщава със звънливото име Росинант, въоръжен с една остаряла броня и вместо шлем берберски лехен, отива да поправя кривдините и несправедливостите, да пази обезпокоените и да отмъстява за тях.

За да бъде в цялостната смисъл на думата рицар, той причислява при себе си, в качеството на оръженосец, един добросърдечен селяндур, Санхо Панса, профан и доверчив до прекаленост, само че цялостен със здрав разум и превъзходен темперамент, предостатъчно доверчив, с цел да следва господаря си и да се пленява от него, предостатъчно свестен, с цел да може посредством контрастност да дава повече релеф на лудориите му. Тая двоица излиза от родното село, възседнали единият на един кокалест кон, другият на едно магаре.

Приключенията пораждат на всяка стъпка пред тях с помощта на екзалтираното въображение на рицаря: ханищата стават крепости, ветренните воденици - колоси, наказаните убийци - обезпокоени пленници. Двамата герои се връщат най-накрая вкъщи си бити, смазани, осмеяни.

Тази мисъл е послужила на Сервантеса за съществена тематика при написването на „ Дон Кихота ”. Той е желал да напише една смешна подигравка и тая подигравка беше задоволителна, с цел да доближи гонимата цел. Но геният, изключително у поетите, прави постоянно повече от това, което се допуска. „ Дон Кихот ” не е изгубил и до през днешния ден своето значение и няма в никакъв случай да го загуби не тъй като е една ирония, а тъй като е една картина на характери постоянно истинни и живи. Героите на Сервантеса не са скици на проходящи смешни видове, само че непрекъснати видове от нравствената природа.

Дон Кихот престава да е, както се посочи първоначално, една подигравка на героите от рицарските романи, а става една действителна и обособена персона. Сервантес се привързва към него, учи го, влюбва се в него и ни кара и ние да го обикнем.

При лудешкото му въодушевление към скитническото рицарство, той му дава една по този начин горда и великодушна натура, едно такъво възвишено възприятие за чест, такава обич към всичко, което е благородно и велико, щото споделяме любовта и даже и удивлението, които внушава от време на време на ония, които го окръжават.

Еднаква трансформация става и със Санхо Панса. Тя е дори по-чувствителна, в сравнение с се отнася до него. Едва къде половината от първата част от съчинението Санхо Панса произнася една от ония пословици, които стават отпосле отличителна линия на мозъка му и на духа му, и от този момент той се развива пред нас във всичката му цялост като характеристичен вид на жестоко лекомислие и тънка остроумие.

Дон Кихот и Санхо Панса са два вида по този начин правилни и трайни, щото новите критици са могли, без доста невероятност, да намерят в тях олицетворението на две свойства на человеческия дух: великодушното въображение, от една страна, и, от друга, грубия и самолюбив здрав разум. Авторът, съгласно Бутервека, Сисмонди и други е желал да показа двете стремления, които носим всички в себе си: духа на поезията и духа на прозата.

„ Человеците, които носят една възвишена душа, споделя Сисмонди, задават си за цел в живота да защищават слабите, да подкрепяват обезпокоените, да се борят за правдата и невинността и без да вършат сметка за силите си, излагат се за непризнателни люде, пожертвуват се за закони и начала от въображаемото естество. ”

Още при самото си появление, „ Дон Кихот ” е възбудил всеобщо учудване. Подбуден от тях триумф, някой си Авелянеда се наел да напише продължение на романа. Възмутеният стихотворец си отмъстил, като издал втората част от превъзходния си разказ. В тая част доближават до цялостното си и всестранно развиване на характерите на Дон Кихота и на Санхо Панса.

Още при живота на създателя „ Дон Кихот ” се е разпродал в 30 хиляди екземпляра. Следущий виц потвърждава до каква степен романът е станал в скоро време прочут във всичките класове на обществото. „ Еднъж крал Филип ІІІ съгледал от балкона на двореца си един студент, който чел книгата и се разхождал по брега на Манзанерес: той се спирал на всяка минута, размахвал ръцете си и се задушал от смях. Като го погледал няколко време, кралят споделил на придворните си, които стоели при него: „ Навярно тоя студент или е вманиачен, или чете „ Дон Кихота ”!

Сп. „ Ученическа сказка ”, година ІІ. 1901, кн. 1., с. 5-7