Колко ли пъти, срещайки погледа на някой бездомник, сте се

Колко ли пъти, срещайки погледа на някой скитник, сте се питали какъв ли е бил животът му, дали е имал семейство, професия… живял ли е в миналото иначе? В едно стихотворение се споделяше, че очите, даже и в умората, приказват на всички езици. В тях се крие отпечатъкът на претърпяното минало.
Какво ли е това нещо, която може да ни накара да продължим, откакто отпечатъкът избледнее, затрупан от болката от смазани фантазии, обърканост и самотност?

Вижте изповедта на един клошар, която ни даде всички отговори и ни накара да се усмихнем… сякаш без причина!
„ Отивам да си купя кафе. Пред мен човечец, леко потрепващ, леко изкривен, към 70-годишен или толкоз изглеждащ. Изсипва от шепата си стотинки и безшумно споделя: „ Едно кафе. ” Продавачката изсумтява, броейки ги: „ По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви доближават. ” Човекът си ги прибира назад и понечва да тръгне. „ Не ви ли е позор? ” – изкрещявам на продавачката – „ Аз ще платя кафето ”. Поканих индивидът на масичката, подадох му кафето и седнах до него. Стори ми се смутен.

Той ми благодари и изсипа шепата стотинки пред мен. Каза: „ Вземете ги. Нека Господ ви дава здраве и нека постоянно да имате да давате! ” Понечих да му кажа, че и единствено 2 стотинки да имам – отново ще ги дам, само че замълчах. Вгледах се в топлите му очи и още педи да попитам каквото и да било, той стартира да споделя: „ Клошар съм. Не ме е позор. Не желаех да излъжа продавачката. Не бях преброил вярно. Не постоянно съм бил клошар. Бях пианист. Много пътувах. Имах всичко. Имах пари. Никога не ми беше хрумнало, че ще остарея, че животът ми ще се преобърне. Пострадах при злополука. Вече не можех да изсвирвам и животът ми потегли обратно.

Взех пенсия по болест, работех където каквото мога. Семейство и деца нямам. Сега съм с дребна пенсия. Тя в никакъв случай за нищо не ми стига. Много обичам животните и един ден до една кофа за отпадък стоеше едно гладно куче. Не беше от квартала. Огледах се, почудих се какво да му дам. Пари нямах да му купя. Без да се осъзная по какъв начин, надникнах в кофата с цел да му потърся нещо за ястие. Намерих един самун. Толкова ме беше позор от минаващите хора, само че погледът на гладното куче впит в мен ме отрезви. Извадих хляба, взех една филия и му дадох. То го налапа като че ли в никакъв случай не е яло.

Започнах да му троша, с цел да яде по-бавно. Паднаха няколко трохи и незабавно дохвърчаха гладни гълъби. Започнах да храня и тях. Изведнъж осъзнах, какъв брой ми е леко на сърцето и какъв брой съм благополучен, че въпреки всичко съумях да ги нахраня. На другата заран, кучето седеше до кофата и гледаше към блока ми. Но аз бях квалифициран. Носех самун, натопен в гозба от у дома. Нещо в сърцето ми се беше преобърнало. Започнах да виждам всички гладни животни в квартала ми. Преди ги подминавах без да се възнамерявам. Реших, че няма нищо неприятно да диря в кофите храна. Реших, че в името на животните не ме е позор.

Така започнаха да минават дните ми. Сутрин излизах, набирах храна от кофите и ходех да храня животните. Верният надзирател до кофата за отпадък, оня първият дето нахраних, го прибрах в къщи. Той ме научи, че животът не свършва с парите. Така станах клошар. Освен храна, групирам вестници, кутии и ги връщам. Припечелвам стотинки и дружно с моята пенсия се оправяме някак си с моя правилен приятел! ” Усмивка озари лицето му, усмивка откровена и топла, такава, каквато не съм виждала в нито един паралия. Очите ми се изпълниха със сълзи. „ Вие одеве ми предадохте урок от живота, господине! Благодаря Ви! Нека кафето е от мен! ” – споделих. А той отвърна: „ Благодаря, че ме изслушахте госпожо! Благодаря за кафето и знайте – Животът е Чудо! Струва си да се живее! ” “
Инфо: m.facebook.com