Октавио Пас: Поетическото слово не се нуждае от божествения авторитет
Колекция от определени есета на нобеловия лауреат за литература Октавио Пас излезе на български език, заяви издателство " Колибри ". Съставител и преводач на сборника, озаглавен " Избрани есета ", е Анна Златкова. Художник на корицата е Кирил Златков. " От голямото и многостранно есеистично творчество на Октавио Пас в " Избрани есета " са показани негови размишления върху поезията в разговор с огромни поети като Блейк, Колридж, Новалис, Бодлер, Рембо, Маларме, върху поетическия опит като признание за изначалната същина на индивида, върху поезията на Фернандо Песоа и концепциите на Андре Бретон, разсъждения за предколумбовото и актуалното мексиканско изкуство, за срещата и конфликта сред цивилизациите, своеобразието на испаноамериканската литература, предкортесовата и колониалната история на Мексико, националната еднаквост, душевността на мексиканеца ", прецизират от " Колибри ".
Октавио Пас (1914 - 1998) е мексикански стихотворец и есеист, една от най-ярките фигури в латиноамериканската литература на XX век, притежател на Нобелова премия (1990), премия " Сервантес " (1981) и премия " Алексис дьо Токвил " (1989). Запознава се с литературата от ранна възраст под въздействието на дядо си и неговата библиотека с типичен творби и модернистична литература. През 20-те години открива европейските поети Херардо Диего, Хуан Рамон Хименес и Антонио Мачадо, които оказват въздействие върху първите му произведения. На 19-годишна възраст издава първата си стихосбирка " Luna Silvestre ".
Пас се дипломира през 1937 година, след което оказва помощ при основаването на учебно заведение край Мерида в Юкатан. Там той работи върху поемата " Между камъка и цветето ", отдадена на мексиканските селяни. През 1943 година отпътува да учи в Университета в Бъркли, Съединени американски щати, а две години по-късно постъпва на дипломатическа работа и до 1962 година работи в посолството на Мексико във Франция. През 1950 година разгласява " Лабиринтът на самотата ", задълбочено проучване на мексиканската еднаквост. През 1962 година е назначен за дипломат в Индия, където приключва няколко книги.
Завръща се в Мексико през 1969 година. През идващите години написа и чете лекции по латиноамериканска литература в няколко университета в Съединени американски щати като гостуващ професор. От 1971 до 1976 година издава списание " Plural ", а от 1976 година до гибелта си - " Vuelta ", и двете отдадени на изкуството и политиката.
Откъсът е възложен на " Дневник " от издателство " Колибри ".
Из есето " Поетическото признание " от Октавио Пас
Избрани есета (Октавио Пас)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Религията и поезията се стремят да осъществят един път вечно онази опция за съществуване, която сме и която е присъщият ни метод на битие; и двете са опит да се одобри онази другост, която Мачадо назовава " същностната хетерогенност на битието ". Поетическият опит, сходно на религиозния, е смъртен скок: смяна в природата, която е и връщане към изначалната ни природа. Под похлупака на мирския или монотонен живот нашето съществуване ненадейно си спомня за своята изгубена идентичност; и тогава се появява, изплува това друго, което сме. Поезия и вяра са признание.
Но поетическото слово не се нуждае от божествения престиж. Образът е самодостатъчен и не е належащо да прибягва нито до рационални доказателства, нито до намесата на една свръхестествена мощ: това е признание за себе си, което индивидът разкрива на самия себе си. Религиозното слово, в противен случай, се стреми да ни разкрие една загадка, която е по определение нещо отвън нас. Това разграничение прави още по-смущаващи сходствата сред вяра и лирика.
Как е допустимо, откакто наподобяват родени от един извор и се подчиняват на една и съща диалектика, да се разделят и да се материализират най-после в непримирими между тях форми: от една страна, темп и образ; от друга - обред и теофания? Дали поезията не е някакъв тумор на религията, или пък неясен и замъглен прототип на свещеното? Дали религията не е трансформирала се в доктрина лирика? Изложеното в предходната глава не ни дава задоволително учредения да отговорим безапелационно на тези въпроси.
За Рудолф Ото свещеното* е априорна категория, формирана от рационални и ирационални детайли.
Рационалните детайли включват концепциите " за безусловно, съвършенство, нужда и същина - а и за богатството като справедлива и обективно наложителна полезност, - които не изхождат от никакво сетивно усещане [...]. Тези хрумвания ни принуждават да излезем от сферата на сетивния опит и ни насочват към това, което, без значение от каквото и да било усещане, съществува в чистия разсъдък и съставлява изначална предразположеност на самия дух ".
Признавам, че априорното битие на такива хрумвания като съвършенство, нужда или богатство не ми наподобява толкоз явно. Не разбирам и по какъв начин може да съставляват изначална предразположеност за нашия разсъдък. Безспорно би могло да се твърди, че сходни хрумвания са един тип тежнения, вътрешно присъщи на съзнанието. Но един път завършени в някакво етическо умозаключение, те отхвърлят други етически съждения, които имат претенцията да въплъщават със същата суровост и безусловност сходен блян към богатството.
Всяко етическо умозаключение отхвърля останалите, а в прочут смисъл и онази априорна концепция, на която се основават и на която самото то се опира. Всъщност не е належащо да се стопираме на този въпрос, надхвърлящ границите на това есе (да не приказваме за доста по-тесните на моята компетентност). Дори в случай че такива хрумвания в действителност предхождат усещането или неговите тълкования, по какъв начин може да знаем дали фактически са основополагащ детайл в категорията на свещеното?
В свръхестествения опит няма и диря от наличието им, нито пък са доста религиозните схващания, върху които са оставили отпечатък. Идеята за съвършенство, разбирана като рационално a priori, би трябвало да въздейства директно върху визията за провидение. Фактите по-скоро опровергават това съмнение. Религията на ацтеките ни демонстрира един господ - Кецалкоатл, който отстъпва и греши; сходни образци ни дават както гръцката вяра, по този начин и други вярвания.
Идеите за богатство и нужда пък наложително се допълват от визията за всемогъщество. Самата ацтекска вяра ни предлага смущаващо пояснение за жертвоприношението: боговете не са всемогъщи: с цел да поддържат галактическия ред, те се нуждаят от човешката кръв. Боговете движат света, само че кръвта движи боговете. Няма потребност да се умножават образците - самият Ото се е погрижил да посочи изказванието си: " Рационалните предикати не изчерпват същността на божественото [...], това са същностни, само че синтетични предикати. Какво тъкмо съставляват, може да се разбере единствено в случай че се преглеждат като признаци на един предмет, който в прочут смисъл им служи за основа, само че е недосегаем за самите тях ".
Преживяването на свещеното е отхвърлящо прекарване. Или по-точно - преобръщащо. Изкарване на открито на вътрешното, тайното, проявление на дълбините. Демоничното, ни споделят всички легенди, пониква от центъра на земята. То е разкриване на скритото. Същевременно всяко изваждане нескрито значи раздор във времето или в пространството: земята се разтваря, времето се разцепва и през раната или отвора виждаме " другата страна " на битието. Именно това делене на света на две, което ни разкрива, че творението се крепи върху пропаст, провокира световъртеж.
Но в устрема си да подреди своя опит, трансформирайки изначалния смут в разбиране, индивидът побързва да подчини виденията си на самобитна подчиненост. Не е безпричинно да разбираем с това деяние произхода на дуализма, а затова и на по този начин наречените рационални детайли. Някои от съставените елементи на опита се трансформират в атрибути на нощното или гибелно проявяване на бога (разрушителната страна на Шива, гневът на Йехова, пиянството на Кецалкоатл, северният лик на Тескатлипока и т.н.).
Други детайли се свързват със светлия му облик, слънчевата или избавителна страна. В някои религии дуализмът е още по-радикален и богът, двулик или с двойствени проявления, отстъпва място на самостойни божества - на княза на светлината и княза на мрака. Накрая посредством ликвидиране или филтриране страшните детайли в опита се отделят от облика на бога и приготвят въдворяването на религиозната нравственос. Но каквато и да е моралната стойност на религиозните наставления, няма подозрение, че те не съставляват дълбоката същина на свещеното и не произтичат от едно чисто етическо просветление. Те са плод на усъвършенстване или филтриране на изначалния опит, което се прави в по-дълбоки пластове на битието.
Ото обосновава по този начин предходността и първичността на ирационалните детайли: " Идеите за нуминозното и съответстващите им детайли са също както рационалните безусловно чисти хрумвания и усеща, при които намират тъкмо приложение признаците, посочени от Кант като неотменими за чистото разбиране и чистото възприятие ".
С други думи, това са хрумвания и усеща, предшестващи опита, които обаче съществуват единствено в него и
единствено посредством него може да бъдат възприемани. Освен теоретичния и практическия разсъдък Ото постулира съществуването на една трета област, " която е нещо по-високо или, в случай че щете, по-дълбоко ". Това е региона на божественото, святото или свещеното и точно на нея се основават всички религиозни концепции. И по този начин, свещеното е израз на една вродена у индивида предразположеност към обожествяване.
Става дума за нещо като " набожен инстинкт ", притежаващ схващане за себе си и за своите обекти " с помощта на разгръщането на тъмното наличие на онази априорна концепция, от която самият той е зародил ". Съдържанието на визиите за тази предразположеност е ирационално, както самото a priori, на което се основава, и не може да бъде сведено до съждения и понятия: " Религията е terra incognita за разсъдъка ".
Нуминозният обект е напълно непознатото за нас точно тъй като е недостъпно за човешкия разсъдък.
Единственият метод да го изразим е благодарение на облици и парадокси. Будистката Нирвана и Нищото на християнския мистик са по едно и също време негативни и позитивни показа, същински " нуминозни идеограми на Другото ". Антиномията, " която е крайната форма на парадокса ", в този смисъл съставлява естественият детайл на мистичното богословие както за християните, по този начин и за арабите, индусите и будистите.
Концепцията на Ото припомня следната мисъл на Новалис: " Когато сърцето усеща самото себе си и откъснало се от всеки обособен действителен предмет, става за себе си съвършен предмет - точно тогава се ражда религията ". Преживяването на свещеното е не толкоз признание за един външен за нас обект - господ, дявол, непознато наличие, - колкото разтваряне на сърцето ни или на съкровената ни същина, с цел да се яви скритият Друг. Откровението, разбирано като подарък или берекет, идваща извън, се трансформира в разтваряне на индивида към самия себе си. Най-малкото, което може да се каже за тази концепция, е, че понятието за трансценденция - пиедестал на религията, се оказва съществено разтърсено. Човекът не се крепи на Божията ръка - Бог живее прикрито в сърцето на индивида. Нуминозният обект е постоянно вътрешен - това е другата, позитивната страна на празнотата, от която стартира всеки тайнствен опит.
Как да се помири това явяване на Бог в индивида с концепцията за едно изцяло непознато на нас Присъствие? Как да приемем, че виждаме Бог с помощта на една предразположеност към обожествяване, без да застрашим освен това самото му битие, поставяйки го според от човешката индивидуалност?
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Октавио Пас (1914 - 1998) е мексикански стихотворец и есеист, една от най-ярките фигури в латиноамериканската литература на XX век, притежател на Нобелова премия (1990), премия " Сервантес " (1981) и премия " Алексис дьо Токвил " (1989). Запознава се с литературата от ранна възраст под въздействието на дядо си и неговата библиотека с типичен творби и модернистична литература. През 20-те години открива европейските поети Херардо Диего, Хуан Рамон Хименес и Антонио Мачадо, които оказват въздействие върху първите му произведения. На 19-годишна възраст издава първата си стихосбирка " Luna Silvestre ".
Пас се дипломира през 1937 година, след което оказва помощ при основаването на учебно заведение край Мерида в Юкатан. Там той работи върху поемата " Между камъка и цветето ", отдадена на мексиканските селяни. През 1943 година отпътува да учи в Университета в Бъркли, Съединени американски щати, а две години по-късно постъпва на дипломатическа работа и до 1962 година работи в посолството на Мексико във Франция. През 1950 година разгласява " Лабиринтът на самотата ", задълбочено проучване на мексиканската еднаквост. През 1962 година е назначен за дипломат в Индия, където приключва няколко книги.
Завръща се в Мексико през 1969 година. През идващите години написа и чете лекции по латиноамериканска литература в няколко университета в Съединени американски щати като гостуващ професор. От 1971 до 1976 година издава списание " Plural ", а от 1976 година до гибелта си - " Vuelta ", и двете отдадени на изкуството и политиката.
Откъсът е възложен на " Дневник " от издателство " Колибри ".
Из есето " Поетическото признание " от Октавио Пас
Религията и поезията се стремят да осъществят един път вечно онази опция за съществуване, която сме и която е присъщият ни метод на битие; и двете са опит да се одобри онази другост, която Мачадо назовава " същностната хетерогенност на битието ". Поетическият опит, сходно на религиозния, е смъртен скок: смяна в природата, която е и връщане към изначалната ни природа. Под похлупака на мирския или монотонен живот нашето съществуване ненадейно си спомня за своята изгубена идентичност; и тогава се появява, изплува това друго, което сме. Поезия и вяра са признание.
Но поетическото слово не се нуждае от божествения престиж. Образът е самодостатъчен и не е належащо да прибягва нито до рационални доказателства, нито до намесата на една свръхестествена мощ: това е признание за себе си, което индивидът разкрива на самия себе си. Религиозното слово, в противен случай, се стреми да ни разкрие една загадка, която е по определение нещо отвън нас. Това разграничение прави още по-смущаващи сходствата сред вяра и лирика.
Как е допустимо, откакто наподобяват родени от един извор и се подчиняват на една и съща диалектика, да се разделят и да се материализират най-после в непримирими между тях форми: от една страна, темп и образ; от друга - обред и теофания? Дали поезията не е някакъв тумор на религията, или пък неясен и замъглен прототип на свещеното? Дали религията не е трансформирала се в доктрина лирика? Изложеното в предходната глава не ни дава задоволително учредения да отговорим безапелационно на тези въпроси.
За Рудолф Ото свещеното* е априорна категория, формирана от рационални и ирационални детайли.
Рационалните детайли включват концепциите " за безусловно, съвършенство, нужда и същина - а и за богатството като справедлива и обективно наложителна полезност, - които не изхождат от никакво сетивно усещане [...]. Тези хрумвания ни принуждават да излезем от сферата на сетивния опит и ни насочват към това, което, без значение от каквото и да било усещане, съществува в чистия разсъдък и съставлява изначална предразположеност на самия дух ".
Признавам, че априорното битие на такива хрумвания като съвършенство, нужда или богатство не ми наподобява толкоз явно. Не разбирам и по какъв начин може да съставляват изначална предразположеност за нашия разсъдък. Безспорно би могло да се твърди, че сходни хрумвания са един тип тежнения, вътрешно присъщи на съзнанието. Но един път завършени в някакво етическо умозаключение, те отхвърлят други етически съждения, които имат претенцията да въплъщават със същата суровост и безусловност сходен блян към богатството.
Всяко етическо умозаключение отхвърля останалите, а в прочут смисъл и онази априорна концепция, на която се основават и на която самото то се опира. Всъщност не е належащо да се стопираме на този въпрос, надхвърлящ границите на това есе (да не приказваме за доста по-тесните на моята компетентност). Дори в случай че такива хрумвания в действителност предхождат усещането или неговите тълкования, по какъв начин може да знаем дали фактически са основополагащ детайл в категорията на свещеното?
В свръхестествения опит няма и диря от наличието им, нито пък са доста религиозните схващания, върху които са оставили отпечатък. Идеята за съвършенство, разбирана като рационално a priori, би трябвало да въздейства директно върху визията за провидение. Фактите по-скоро опровергават това съмнение. Религията на ацтеките ни демонстрира един господ - Кецалкоатл, който отстъпва и греши; сходни образци ни дават както гръцката вяра, по този начин и други вярвания.
Идеите за богатство и нужда пък наложително се допълват от визията за всемогъщество. Самата ацтекска вяра ни предлага смущаващо пояснение за жертвоприношението: боговете не са всемогъщи: с цел да поддържат галактическия ред, те се нуждаят от човешката кръв. Боговете движат света, само че кръвта движи боговете. Няма потребност да се умножават образците - самият Ото се е погрижил да посочи изказванието си: " Рационалните предикати не изчерпват същността на божественото [...], това са същностни, само че синтетични предикати. Какво тъкмо съставляват, може да се разбере единствено в случай че се преглеждат като признаци на един предмет, който в прочут смисъл им служи за основа, само че е недосегаем за самите тях ".
Преживяването на свещеното е отхвърлящо прекарване. Или по-точно - преобръщащо. Изкарване на открито на вътрешното, тайното, проявление на дълбините. Демоничното, ни споделят всички легенди, пониква от центъра на земята. То е разкриване на скритото. Същевременно всяко изваждане нескрито значи раздор във времето или в пространството: земята се разтваря, времето се разцепва и през раната или отвора виждаме " другата страна " на битието. Именно това делене на света на две, което ни разкрива, че творението се крепи върху пропаст, провокира световъртеж.
Но в устрема си да подреди своя опит, трансформирайки изначалния смут в разбиране, индивидът побързва да подчини виденията си на самобитна подчиненост. Не е безпричинно да разбираем с това деяние произхода на дуализма, а затова и на по този начин наречените рационални детайли. Някои от съставените елементи на опита се трансформират в атрибути на нощното или гибелно проявяване на бога (разрушителната страна на Шива, гневът на Йехова, пиянството на Кецалкоатл, северният лик на Тескатлипока и т.н.).
Други детайли се свързват със светлия му облик, слънчевата или избавителна страна. В някои религии дуализмът е още по-радикален и богът, двулик или с двойствени проявления, отстъпва място на самостойни божества - на княза на светлината и княза на мрака. Накрая посредством ликвидиране или филтриране страшните детайли в опита се отделят от облика на бога и приготвят въдворяването на религиозната нравственос. Но каквато и да е моралната стойност на религиозните наставления, няма подозрение, че те не съставляват дълбоката същина на свещеното и не произтичат от едно чисто етическо просветление. Те са плод на усъвършенстване или филтриране на изначалния опит, което се прави в по-дълбоки пластове на битието.
Ото обосновава по този начин предходността и първичността на ирационалните детайли: " Идеите за нуминозното и съответстващите им детайли са също както рационалните безусловно чисти хрумвания и усеща, при които намират тъкмо приложение признаците, посочени от Кант като неотменими за чистото разбиране и чистото възприятие ".
С други думи, това са хрумвания и усеща, предшестващи опита, които обаче съществуват единствено в него и
единствено посредством него може да бъдат възприемани. Освен теоретичния и практическия разсъдък Ото постулира съществуването на една трета област, " която е нещо по-високо или, в случай че щете, по-дълбоко ". Това е региона на божественото, святото или свещеното и точно на нея се основават всички религиозни концепции. И по този начин, свещеното е израз на една вродена у индивида предразположеност към обожествяване.
Става дума за нещо като " набожен инстинкт ", притежаващ схващане за себе си и за своите обекти " с помощта на разгръщането на тъмното наличие на онази априорна концепция, от която самият той е зародил ". Съдържанието на визиите за тази предразположеност е ирационално, както самото a priori, на което се основава, и не може да бъде сведено до съждения и понятия: " Религията е terra incognita за разсъдъка ".
Нуминозният обект е напълно непознатото за нас точно тъй като е недостъпно за човешкия разсъдък.
Единственият метод да го изразим е благодарение на облици и парадокси. Будистката Нирвана и Нищото на християнския мистик са по едно и също време негативни и позитивни показа, същински " нуминозни идеограми на Другото ". Антиномията, " която е крайната форма на парадокса ", в този смисъл съставлява естественият детайл на мистичното богословие както за християните, по този начин и за арабите, индусите и будистите.
Концепцията на Ото припомня следната мисъл на Новалис: " Когато сърцето усеща самото себе си и откъснало се от всеки обособен действителен предмет, става за себе си съвършен предмет - точно тогава се ражда религията ". Преживяването на свещеното е не толкоз признание за един външен за нас обект - господ, дявол, непознато наличие, - колкото разтваряне на сърцето ни или на съкровената ни същина, с цел да се яви скритият Друг. Откровението, разбирано като подарък или берекет, идваща извън, се трансформира в разтваряне на индивида към самия себе си. Най-малкото, което може да се каже за тази концепция, е, че понятието за трансценденция - пиедестал на религията, се оказва съществено разтърсено. Човекът не се крепи на Божията ръка - Бог живее прикрито в сърцето на индивида. Нуминозният обект е постоянно вътрешен - това е другата, позитивната страна на празнотата, от която стартира всеки тайнствен опит.
Как да се помири това явяване на Бог в индивида с концепцията за едно изцяло непознато на нас Присъствие? Как да приемем, че виждаме Бог с помощта на една предразположеност към обожествяване, без да застрашим освен това самото му битие, поставяйки го според от човешката индивидуалност?
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ