Когато учителстването зависи от червендалест кмет, работещ в интерес на

Когато учителстването зависи от червендалест кмет, работещ в „ интерес на просветата “, а пътят от прашната уличка „ Божа пътека “ до учебното заведение в село Забутан дол не е посипан с положителни намерения…

(1877 ~ 1949)

В интереса на просветата

Сцената съставлява една схлупена къщица някъде в Ючбунар. Оттам нататък няма София и не може да я има, тъй като наоколо е сръбската граница. Зад къщицата несигурно пространство, пред къщицата уличка, наречена „ Божа пътека “. На улицата локви, прахуляк, отпадъци, измежду тях стои жандарм, а в близост му дребни мръсни деца се гонят.

В къщицата коридорче. От двете му страни стаички. В едната живее хазаина, хазайката и хазайчетата, в другата живее баба Лала с щерка си Олга, селска учителка.

Миналата година тя учителствуваше в едно далечно село, къде Черното море чак. Цяла месечна заплата й не стигаше за път по железницата. Олга е пораснала в София, учила е в София, татко и беше служител в София, заровен е в софийските гробища и от дълго време е пропуснат. Баба Лалка – майка й – със скромната си пенсийка отгледа и изучи Олето и, популярност богу, от две години тя стъпи на краката си, откри си място за учителка и баба Лалка беше щастлива.

Едно й беше мъчително на остарялата, че Олето отиде доста надалеч. Пари им недостигат, та и тя да отиде при нея – двечките да си живеят. Пък и всичките им родственици тук. Истина, нямат никаква изгода от тях, не ги виждат дори, само че все друго е, когато човек знае, че близко в близост има свои.

Сега едничката фантазия на остарялата е да може Олето да се реалокира близо до София.

Тук край тяхната квартира идваха селяни от далечни и близки села и постоянно изпрягаха колите си на полянката. Баба Лалка непрекъснато ги обикаляше, посрещаше, запитваше, нека някак се запознае и откри хора да й оказват помощ, та да настани Олето съгласно желанието си.

И ето най-сетне божията благосклонност не я остави. Сама остарялата не може да разбере по какъв начин всичко това стана, само че тя се срещна с кмета на село Забутан дол. Пък той излезе един добър, един отворен и радостен човек, да ти е драго да приказваш с него. Баба Лалка и в къщи го кани, кафенце го черпи, и в село на посетители му върви, да поузнае по какъв начин е, що е. Селото хубаво, учебното заведение хубаво, хората положителни.

И откри си баба Лалка душата и желанието пред кмета на Забутан дол.

– Ха да ми окажеш помощ, синко, да настаним моето Оленце за учителка във вашето село. Такова положително ще ми сториш, та в никакъв случай няма да го не помни.

Кметът Стамен потегли дългите си мустаци и даде обещание.

– Ще я наредим, бабо Лалке, дано му пристигна времето.

Сега беше му пристигнало времето. Учители и учителки обикаляха селата да дирят места. Олга си прекара ваканцията в София, не върви на никое място. Нейното място, речи, беше готово.

Сега се уреждаше работата. Кметът Стамен седеше на миндерчето у бабината Лалкина стая, а баба Лалка на ниско столче пред него и се уговаряха.

– На тебе ми е вярата, Стамене. Те по този начин се запознахме, като че се сродихме. И с булката ти се обикнахме, и с дечицата. Всички благи ми станахте. Сега ти пък се погрижи за нас.

Стамен навел червендалестото си лице, мълчи, слуша и току тегли мустаците. От дъха му в стаичката мирише на ракия.

Олето стои в коридорчето, подслушва на вратата и понякога гледа през ключалката.

– Аз, бабо Лалке, ти споделих, че ще я наредя. Но, знаеш, би трябвало нещо на учебните да се даде… пък и за мене нещо. Знаеш, такива са времената. Пуста криза… нуждаем се всички.

– То, Стамене, и аз мисля, че без нищо не ще да мине, но нямаме. Да имаме, лесна работа.

– Аз, бабо Лалке, ще ти кажа откровено… Кметът подвигна глава и спря изпъкналите си очи против остарялата.

Тя се смути от тоя съдбоносен взор и се сви на ниското столче, подплашена, като че над главата и ще падне нещо.

– Кажи, Стамене.

– Ще дадете ли две хиляди в този момент наведнаж, като държим постановлението? И по 100 лв. на всяка месечна заплата? На другите взимам повече, само че на вас, като познати…

– Е-е, Стамене, ти пък каква я рече – пошегува се остарялата, но нещо като че я рязна през сърцето.

– Това е, бабо Лалке. Инак не може. В интереса на просветата би трябвало и вие да жертвувате. Селото ни всеки ден обикалят претенденти. Дават и повече… Подаръци вършат, биволици купуват. Не е към този момент както в миналото, мина това неуместно време. Сега всеки би трябвало да жертвува за общото богатство.

– То добре, кмете. Да има, че да жертвуваме, ами като няма?

– Като няма, не може…

Кметът рече да стане и потърси с очи каскета си.

– Не, спри, спри, не бързай – хвана се за него като за избавително въже остарялата майка. – Ще търсим, ще намерим, ще дадем. Само че ти ни отстъпи… Като на свои. С хиляда да мине и до петдесе от месечната.

– Не ще да може, бабо Лалке. Конкуренцията е огромна. В интереса на просветата, жертвувайте.

Кметът посегна и взе каскета си, който стоеше на миндера далечко от него. После попита отведнаж:

– Ами къде ви е учителката? Аз още не съм я видял, не я познавам.

– Ще пристигна, Стамене, ще пристигна. Срамува се детето… Баба Лалка стана, изкашля се, полуотвори вратата и извика високо, сякаш Олето бе някъде надалеч.

– Оле, ела майка.

Баба Лалка отново седна.

След малко вратата се отвори и на прага застана като ангел небесен хубавото Оленце, облечено в бяла рокля, с руса пухкава коса, със светли детски очи, с заруменяло от позор лице.

Тя се ръкува с кмета и застана измежду стаята.

– А-а – каза кметът. – Че тя хубава, вашата даскалица…

Изпъкналите му очи се насочиха към нея с вълчи взор и по мазното му лице минаха розови облаци.

– Бабо Лалке – каза той твърдо, като се обърна към остарялата. – За ваше положително – отстъпвам. Две хиляди ще ми дадете на два пъти. За половината ще изчакам. А от месечната не желая. За нея ще се погодим с даскалицата…

1936 година

От: „ Събрани съчинения в шест тома “, Том трети; Елин Пелин, изд. „ Български публицист “, 1977 година
Снимка: Димитър Иванов Стоянов, Елин Пелин (1877-1949)