Притча за прокълнатия рай |
Когато Твореца основал Земята, отредил място за всяка земна гад и всяко племе. На едни дал мразовити земи с високи планини и луди реки, на други – топли места с доста слънце, море цялостно с риба и плодородни нивя, трети запратил в пустинята – да гладуват и да жадуват и отново да обичат живота.
Но най-хубавото парче земя Твореца оставил за себе си – там имало от всичко по доста – планини с гъсти зелени гори и тучни ливади с уханни билки, отзивчиво море с доста улов, многочислени лековити извори, плодовита почва, студена зима и топло лято, даже подземен се криели скъпи минерали. Така изглеждал дребният земен парадайс, който основал за себе си, като вложил цялата си съзидателна обич и майсторство.
Хората от другите племена скоро разкрили това място и мощно го поискали. Желанието им се разпалило, възбудено обикаляли в близост, скритом хвърляли алчни погледи към благословеното кътче. Но то било недостъпно – пазела го невидима, само че непреодолима мощ и човешки крайник не можел да пристъпи там.
Като видял копнежа на другите племена да завладеят дребния парадайс, Твореца великодушно решил да им го отстъпи – защо му е на него, постоянно можел да си сътвори различен. Любопитно му било по какъв начин ще постъпят хората с този земен подарък.
Скоро племената почнали да нахлуват отвред - всички желали за себе си благословената земя. Пръстта се напоила с кръвта на вóините, най-смелите и мощни мъже губели живота си в жестоки борби, единствено и единствено синовете им да отраснат по тези земи. Надмогвало ту едно племе, ту друго - редували се мир и война като деня и нощта.
Изминали доста зими и лета, изредили се разнообразни владетели на райската земя - и умни и глупави, и хитри и жестоки, и храбри и мекушави, а благословената земя си оставала все по този начин красива и богата - реките ѝ препускали от планините към морето цялостни с риба, птиците кръстосвали небесата и огласяли горите с радостна ария, гъстите жита се огъвали под ласките напразно.
Най-сетне едно храбро и жилаво племе се открило като стопанин на тези земи. В разнообразни времена то познало насладата от възхода и гордостта от успеха, както и унижението от разгрома и болката на паднието. Но и в положителни, и в неприятни дни това племе милеело за земята си - бранело я с кръвта си, поливало я с потта си, обгрижвало я с ръцете си, завещавало я на синовете си като скъп и заветен подарък, а тя се отплащала обилно с безбройните си плодове.
Но един ден, може би не внезапно, а последователно и незабележимо, подла болест сполетяла племето. Нещо в мислите и сърцата на хората се объркало и те тръгнали в неверна посока - станали зли един към различен, не търсели правдивост, а отплата, почнали да се нараняват и избиват даже и без мотив, злобата се загнездила в сърцата им и се трансформирала в техен неразделен сателит, захласнати от ненаситна лакомия не запомнили за милосърдието и грижата към събрата. Без да се замислят, с озлобление изсичали вековните си гори, тровели реките и морето си, безмилостно изтощили плодородните нивя. И през разум не им минавало, че би трябвало да оставят жива земя за децата, за внуците и правнуците си. Живеели, като че ли всичко е основано само и единствено за тях и бързали да го обхванат, заслепени в лакомията си да употребят и употребяват всичко. Птичите песни замлъкнали, тъй като птиците нямало към този момент къде да свият гнезда и отлетели далеко. Оголените планински скатове пресушили ручеите, а в коритата на реките останали единствено напукани камъни, рибата избягала в далечни чисти води, вятърът безнадеждно разпилявал прахоляк над безплодните ниви.
Като видял какво се случило с райския ъгъл земя, Творецът мощно се разгневил и решил да накаже неразумното племе. Наказанието трябвало да бъде грубо. Изпращал ту нестихващи пожари, ту неочаквани наводнения по изтощените земи, мор косял добитъка, непознати и смъртоносни заболявания върлували измежду хората. Сякаш природата се опитвала сама да се отърси и отърве вечно от неблагодарните и неразумни хора. Но най-жестоките санкции настъпват постепенно, съвсем незабележимо първоначално и са неотменими. Създателят решил, че ще отнеме най-голямото благосъстояние, най-ценното нещо за всяко племе – бъдещето, децата, които наследяват от предците си всичко към този момент построено, съграждат още и го предават на потомците си.
Постепенно, само че безспирно младежите почнали да напущат умиращата земя. Най-напред най-смелите и най-умните, а след тях и другите. Заминавали за непознати страни, намирали си някъде място и пускали там хилави коренчета. И макар че вечно оставали чужденци в новите си домове и племена, в никакъв случай помисляли да се върнат назад.
Племето, което в миналото било многочислено и мощно, почнало да изнемогва. Хората свършвали - към този момент нямало кой да лекува болните, да учи децата, да се грижи за старците. Отчаянието и скръбта удавили всяка наслада, заличили всяка усмивка. Всички, които останали в тази земя, работели, единствено с цел да се хранят, до момента в който могат да се движат и най-после напускали живота с възприятие на облекчение. Затривали се цели родове, рухвали в калта домове, градени с генерации. Някои от малцината оживели може би проумели самоубийствените си неточности, само че нямало път обратно.
Така райското кътче запустяло и напълно оголяло. Дори непознатите племена, които в миналото толкоз мощно копнеели за него, не посягали да го завладеят, въпреки че никой не го бранел. Нямало нищо за завземане - единствено безплодна пустота и грозна съсипия, пустеещо място, което никой към този момент не наричал татковина.
Изтекло доста непреброено време в празнина и глуха тишина. Един ден слънцето изгряло, единствено с цел да откри за кой ли път, че няма какво да стопли с лъчите си. Тогава, неизвестно по какъв начин, хилава тревичка немощно се посочила от цепнатина в сухата пръст. Един печален облак се просълзил и сълзите му капнали върху тревичката. Тя изправила мокрото си зелено телце и се протегнала към слънчевите лъчи. Вятърът я забелязал, погалил я да я изсуши и я разлюлял да закрепне. Скоро и други треви поникнали от мократа пръст, бързо заяквали, ставали жилави, а сред тях към този момент си пробивали място и рошави шубраци. Разцъфтели полски цветя, дръвчета проточили снаги към небето, а дъждът не спирал обилно да ги къпе и пои. Животът се завръщал по опустошената земя. Реките още веднъж потекли пълноводни и буйни, голите хълмове обрасли с гъсти гори, птиците се завърнали с насочен полет, рибата подскачала в ручеите. Малкият земен парадайс се възраждал мощен и млад.
Само от неразумното племе не била останала и диря. Твореца решил да резервира тази земя вечно чиста, заключил я от всички страни, тъй че в никакъв случай човешки крайник да не я пристъпи и алчно човешко око да не я зърне.
Тази райска земя и през днешния ден съществува някъде - доста, доста надалеч... а може би напълно близо - в мъгливите мемоари и смътни копнежи на незнайните потомци на неразумното племе, разпиляло децата си по света.
Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска лингвистика и Психология в СУ " Св. Климент Охридски ". Работила е като втори режисьор в СИФ " Бояна " (Киноцентъра), в държавна такса " София ", като публицист и преводач на свободна процедура. Има издадени сборници с разкази и новели: " Острикови разкази " (в съавторство с Иван Остриков), 1993 година, " Четириноги разкази " 1996 година, " Кучешки час " 2006, " Зима на Цикладите " 2013 г.
Но най-хубавото парче земя Твореца оставил за себе си – там имало от всичко по доста – планини с гъсти зелени гори и тучни ливади с уханни билки, отзивчиво море с доста улов, многочислени лековити извори, плодовита почва, студена зима и топло лято, даже подземен се криели скъпи минерали. Така изглеждал дребният земен парадайс, който основал за себе си, като вложил цялата си съзидателна обич и майсторство.
Хората от другите племена скоро разкрили това място и мощно го поискали. Желанието им се разпалило, възбудено обикаляли в близост, скритом хвърляли алчни погледи към благословеното кътче. Но то било недостъпно – пазела го невидима, само че непреодолима мощ и човешки крайник не можел да пристъпи там.
Като видял копнежа на другите племена да завладеят дребния парадайс, Твореца великодушно решил да им го отстъпи – защо му е на него, постоянно можел да си сътвори различен. Любопитно му било по какъв начин ще постъпят хората с този земен подарък.
Скоро племената почнали да нахлуват отвред - всички желали за себе си благословената земя. Пръстта се напоила с кръвта на вóините, най-смелите и мощни мъже губели живота си в жестоки борби, единствено и единствено синовете им да отраснат по тези земи. Надмогвало ту едно племе, ту друго - редували се мир и война като деня и нощта.
Изминали доста зими и лета, изредили се разнообразни владетели на райската земя - и умни и глупави, и хитри и жестоки, и храбри и мекушави, а благословената земя си оставала все по този начин красива и богата - реките ѝ препускали от планините към морето цялостни с риба, птиците кръстосвали небесата и огласяли горите с радостна ария, гъстите жита се огъвали под ласките напразно.
Най-сетне едно храбро и жилаво племе се открило като стопанин на тези земи. В разнообразни времена то познало насладата от възхода и гордостта от успеха, както и унижението от разгрома и болката на паднието. Но и в положителни, и в неприятни дни това племе милеело за земята си - бранело я с кръвта си, поливало я с потта си, обгрижвало я с ръцете си, завещавало я на синовете си като скъп и заветен подарък, а тя се отплащала обилно с безбройните си плодове.
Но един ден, може би не внезапно, а последователно и незабележимо, подла болест сполетяла племето. Нещо в мислите и сърцата на хората се объркало и те тръгнали в неверна посока - станали зли един към различен, не търсели правдивост, а отплата, почнали да се нараняват и избиват даже и без мотив, злобата се загнездила в сърцата им и се трансформирала в техен неразделен сателит, захласнати от ненаситна лакомия не запомнили за милосърдието и грижата към събрата. Без да се замислят, с озлобление изсичали вековните си гори, тровели реките и морето си, безмилостно изтощили плодородните нивя. И през разум не им минавало, че би трябвало да оставят жива земя за децата, за внуците и правнуците си. Живеели, като че ли всичко е основано само и единствено за тях и бързали да го обхванат, заслепени в лакомията си да употребят и употребяват всичко. Птичите песни замлъкнали, тъй като птиците нямало към този момент къде да свият гнезда и отлетели далеко. Оголените планински скатове пресушили ручеите, а в коритата на реките останали единствено напукани камъни, рибата избягала в далечни чисти води, вятърът безнадеждно разпилявал прахоляк над безплодните ниви.
Като видял какво се случило с райския ъгъл земя, Творецът мощно се разгневил и решил да накаже неразумното племе. Наказанието трябвало да бъде грубо. Изпращал ту нестихващи пожари, ту неочаквани наводнения по изтощените земи, мор косял добитъка, непознати и смъртоносни заболявания върлували измежду хората. Сякаш природата се опитвала сама да се отърси и отърве вечно от неблагодарните и неразумни хора. Но най-жестоките санкции настъпват постепенно, съвсем незабележимо първоначално и са неотменими. Създателят решил, че ще отнеме най-голямото благосъстояние, най-ценното нещо за всяко племе – бъдещето, децата, които наследяват от предците си всичко към този момент построено, съграждат още и го предават на потомците си.
Постепенно, само че безспирно младежите почнали да напущат умиращата земя. Най-напред най-смелите и най-умните, а след тях и другите. Заминавали за непознати страни, намирали си някъде място и пускали там хилави коренчета. И макар че вечно оставали чужденци в новите си домове и племена, в никакъв случай помисляли да се върнат назад.
Племето, което в миналото било многочислено и мощно, почнало да изнемогва. Хората свършвали - към този момент нямало кой да лекува болните, да учи децата, да се грижи за старците. Отчаянието и скръбта удавили всяка наслада, заличили всяка усмивка. Всички, които останали в тази земя, работели, единствено с цел да се хранят, до момента в който могат да се движат и най-после напускали живота с възприятие на облекчение. Затривали се цели родове, рухвали в калта домове, градени с генерации. Някои от малцината оживели може би проумели самоубийствените си неточности, само че нямало път обратно.
Така райското кътче запустяло и напълно оголяло. Дори непознатите племена, които в миналото толкоз мощно копнеели за него, не посягали да го завладеят, въпреки че никой не го бранел. Нямало нищо за завземане - единствено безплодна пустота и грозна съсипия, пустеещо място, което никой към този момент не наричал татковина.
Изтекло доста непреброено време в празнина и глуха тишина. Един ден слънцето изгряло, единствено с цел да откри за кой ли път, че няма какво да стопли с лъчите си. Тогава, неизвестно по какъв начин, хилава тревичка немощно се посочила от цепнатина в сухата пръст. Един печален облак се просълзил и сълзите му капнали върху тревичката. Тя изправила мокрото си зелено телце и се протегнала към слънчевите лъчи. Вятърът я забелязал, погалил я да я изсуши и я разлюлял да закрепне. Скоро и други треви поникнали от мократа пръст, бързо заяквали, ставали жилави, а сред тях към този момент си пробивали място и рошави шубраци. Разцъфтели полски цветя, дръвчета проточили снаги към небето, а дъждът не спирал обилно да ги къпе и пои. Животът се завръщал по опустошената земя. Реките още веднъж потекли пълноводни и буйни, голите хълмове обрасли с гъсти гори, птиците се завърнали с насочен полет, рибата подскачала в ручеите. Малкият земен парадайс се възраждал мощен и млад.
Само от неразумното племе не била останала и диря. Твореца решил да резервира тази земя вечно чиста, заключил я от всички страни, тъй че в никакъв случай човешки крайник да не я пристъпи и алчно човешко око да не я зърне.
Тази райска земя и през днешния ден съществува някъде - доста, доста надалеч... а може би напълно близо - в мъгливите мемоари и смътни копнежи на незнайните потомци на неразумното племе, разпиляло децата си по света.
Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска лингвистика и Психология в СУ " Св. Климент Охридски ". Работила е като втори режисьор в СИФ " Бояна " (Киноцентъра), в държавна такса " София ", като публицист и преводач на свободна процедура. Има издадени сборници с разкази и новели: " Острикови разкази " (в съавторство с Иван Остриков), 1993 година, " Четириноги разкази " 1996 година, " Кучешки час " 2006, " Зима на Цикладите " 2013 г.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ