Когато става въпрос за дебют, добронамереността, смятам, е задължителна. Поне

Когато става въпрос за дебют, доброжелателността, считам, е наложителна. Поне за рецензията, необятната аудитория напълно не се интересува от такива елементи и по този начин и би трябвало да бъде. Не че в историята на киното няма и помитащи дебюти (и „ Гражданинът Кейн “ на Орсън Уелс е класическият пример), само че въпреки всичко дебютният филм най-често опипва в тъмното и в най-хубавият случай е мощна, ярка поръчка за авторски жанр, на който занапред му следва да кристализира. Авелина Прат е дебютант в пълнометражната игрална форма, само че въпреки всичко има зад тила си няколко късометражни и един документален филм, тъй че при всички положения не е безусловно начинаеща.Честно казано, филмът ме остави равнодушна и всеобщо споделяното в обществените мрежи удивление след премиерната му прожекция за следващ път ме накара да се усещам доста… самотна във усещането си. Човек може да хареса всичко, несъмнено, а филмовият критик може да извади от девет кладенеца вода, единствено и единствено да не го обвинят, че нищо не е схванал. Между другото, по-нататък тъкмо това и върша. Не единствено, с цел да не ме обвинят, че нищо не съм схванала, само че и тъй като в последна сметка „ Васил “ въпреки всичко е филм, друг от шаблонизираното жанрово кино, което ни залива от всякъде. Това, че нещо е отвън клишето, отвън шаблона, отвън схемата, не значи безусловно, че е положително, само че най-малко опитът за бягство от пандиза на баналното следва да бъде маркиран. Така че, да – „ Васил “ на Авелина Прат сигурно е странна птица и опит за бягство от пандиза на баналното кино – като комбинация и темп най-много.  Сега да започваме с деветте кладенеца.Бих ви срещнала със сюжета на „ Васил “, започвайки с „ Филмът споделя историята на… “, само че това просто няма да е правилно. „ Васил “ не споделя история, в противен случай – той бяга от нормалния роман, който по формулировка е обвързван с поредност от дейности и събития, които персонажът прави или през които минава. На пръв, че даже и на втори взор, в този филм не се случва нищо – Васил (Иван Бърнев) е български бежанец в Испания, някогашен народен първенец по шахмат, който се пробва да си откри работа, а в това време, с цел да не живее на улицата, е приютен в дома на Алфредо (Карра Елехалде). Как тъкмо е станало това, ние не виждаме, тъй като филмът стартира, когато към този момент Васил се е настанил на дивана у Алфредо, а последният изяснява на щерка си по телефона за какво и по какъв начин го е поканил. От тук насетне Васил като че ли престава да бъде основен воин, а се трансформира – както си седи на дивана - в нещо като фен на живота на своя хазаин, неговите другари и въобще - на микрообществото, което е към него и на метода, по който това микрообщество реагира на „ непознатото тяло “, появило се в неговия свят. „ Другият “, „ чужденецът “, оня, който идва извън, постоянно е катализатор на процеси, които по този начин или другояче латентно си съществуват надълбоко под повърхността, само че в този момент той ги провокира да се проявят, да изплуват. И въпреки че първоначално Васил е видимо признат от въпросното микрообщество, напълно скоро той въпреки всичко бива отритнат.През по-голямата част от кино лентата персонажът на Иван Бърнев играе шах, бридж или взема решение кръстословици, което предопределя значително и статичната камера, и минорния звук, в който е изискан целия филм. Тази еднообразност – и образна, и драматургична - е в действителност сложна за превъзмогване, тъй като минута след минута човек стартира да си задава въпроса: за какво всички въпреки всичко са по този начин захласнати от този Васил, за какво приказват непрестанно за него? Харизмата на добротата, ще кажете, на нормалността. Само че добротата също е деяние, също е нещо, в което би трябвало да убедиш фена. Не е просто да не правиш нищо неприятно, да си занаятчия в интелектуални игри като шах и бридж, да четеш „ Времеубежище “ (или която и да е книга, просто в тази ситуация е тази) и, както разбрахме най-после – даже да свириш на кларинет. Харизматичната персона е завладяваща, не е вяла, а пък, ето, персонално аз видях просто това- апатия. Неубедителността на централния персонаж за мен е един от главните проблеми на кино лентата.Преди пет-шест години майсторът на общественото кино Кен Лоуч взе „ Златна палма “ на фестивала в Кан с кино лентата си „ Аз, Даниел Блейк “, в който една самотна майка се пробва да помогне на изпаднал в неволя възрастен вдовец, който се сблъсква с британската система за обществено подкрепяне. По някакъв метод „ Васил “ ми подсети за този превъзходен филм на Лоуч. Само че му липсва живият нерв, прочувственото съпреживяване, най-малко за мен. След премиерната прожекция артистът Иван Бърнев сподели, че Авелина Прат същински обичала киното на Аки Каурисмаки и Джим Джармуш. И аз ги обичам тези двамата. Във „ Васил “ в действителност могат да се открият нотки на въздействие от творчеството на тези огромни режисьори, или най-малко най-общо на посоката, която те следват, а точно – опърничаво кино, не разчитащо на външния резултат, на зрителската инерция, на Схемата. Но при тях има друга степен на конвенционалност, второ, стилизация на средата и/или на персонажите, а доста постоянно и доза парадокс, която като невидима отрова разяжда от вътрешната страна видимо реалистичната структура и така нататък Или характерен разговор, който дава опция на артиста, даже когато е сниман в неподвижен междинен проект, да интерпретира персонажа си с жестове, очи, език, слово. С една дума - има игра в най-общия смисъл на думата. Във  „ Васил “ обаче игра липсва. Единствено историите, които самият Васил споделя – те са две или три - леко отлепят кино лентата от земята, носят някаква поетичност и евентуално щеше да е добре, в случай че бе подложен по-сериозен акцент върху тези истории, даже единствено посредством изразните средства на киното – по-близки проекти, елементи, очи…Въпросът, който остана в мен след кино лентата, ще дефинирам по този начин – в действителност ли са дълбоки тихите води?