Когато си млад, приятелите са почти всичко. Почти, понеже семейството

Когато си млад, приятелите са съвсем всичко. Почти, тъй като фамилията се приема за даденост, до момента в който приятелите са нещо, което самичък би трябвало да си „ изработиш “. Те са премията за това, което си. В тях се оглеждаш ти и мястото ти измежду останалите хора – по какъв начин те те възприемат, до каква степен си сполучлив. А няма нищо по-естествено от това да желаеме да бъдем одобрявани, одобрявани. Приятелите са сродните души, другите сходни на теб. Те са хората, с които се интересувате от идентични неща, на едно и също се смеете и гневите, вълнувате или оставате безразлични. Често към чувала да споделят, че същинският другар е този, с който и да помълчиш не е неудобно, тъй като в пространството има безсловесно другарство и цялост.

Класика е да се счита, че ранно родените другарства са най-трайни, устояват най-дълго на времето. Отговорът на въпроса „ за какво “ е в чистотата на детските и юношески връзки, когато допускаш някой до себе си само и единствено, тъй като е подобен, какъвто е. Без задни мисли и търсене на полза. В последна сметка като за всяко същинско другарство би трябвало реципрочност. Какво се случва обаче, че с течение на годините приятелите като че ли стартират да позагубват своята приоритетност? Бавно, бавно, само че непреклонно те се изтласкват на по-заден проект?

Докато в избрана възраст приятелите са целия ти персонален свят, то с течение на годините сякаш животът засмуква хората, завърта ги в една мелачка, от която все по-трудно и рядко подават глава. Ако създадеш семейство, връзките с половинката, с родителите – твои и негови, изключително развъждането на децата, а и намирането и одобряването в работата са значимите неща, които те гълтам. Сякаш времето за приятелите се смалява или най-малкото то е нещо, което се търси, вмества се в пролуките сред всичко останало. Тази свръх ангажираност в избран интервал от живота някак от самосебе си ни поотдалечава от тях. Но въпреки всичко, в случай че живеем в едно и също обитаемо място, време и метод постоянно има. А и баналният израз „ няма време “ важи единствено за това, което умишлено или не, не желаем.

По-проблематично е, когато ни разделят дистанции. Приятели от учебно заведение или от студентските години се пръскат в разнообразни градове. След като светът стана наша татковина, не рядко те са из разнообразни страни и даже континенти. Да, актуалните технологии са прелестни за поддържане на контакт. Но всичко е с известна степен на конвенционалност. Когато един човек не е в течение на твоите проблеми и безредици, се стига до там, че редките срещи се трансформират само в преразказване на пропуснатото през времето на “срив във връзката “. А това по никакъв начин не е задоволително.

Друг проблем е, когато основно единият е търсещия срещи, контакти, другарство, когато няма цялостна реципрочност в интензивността за поддържане на другарството. Тогава на човек в един миг му става погрешно и си споделя: „ Все аз ли...? “, „ Не се ли налагам...? “

Друг път другарства ненадейно се оказват призраци – мислиш, че ги има, само че единствено по този начин ти се коства. През времето на дълги раздели откриваш, че хората са се трансформирали, че това не е индивидът, който си познавал, обичал и приемал без излишък преди години. И това е натурален развой – никой не стои на едно място, променяме се непрестанно. Животът ни моделира друго – едни черти от нас изтласква на напред във времето, други заличава. Не че ние или приятелят ни не сме носили постоянно в зачатък това сякаш ново, което всеки открива в другия. Но откакто смяната не е ставала пред очите ни, в един миг с учудване виждаме, че това не е нашият човек, а различен.

В последна сметка животът е поредност от срещи и раздели и евентуално по-мъдрата позиция е човек да приема като нещо обикновено естествената гибел на другарства, погинали от разлъки, от смяната с всеки от нас. Това не значи, че е по-малко мъчително, в случай че и когато се случи. От загубата постоянно боли. Колкото близостта с другар е била по-голяма – толкоз повече боли. Но отговорни няма. В живота всичко е преносимо, изменчиво, непостоянно и нашата човешка същина не прави никакво изключение.

Затова пък още по-голяма е сладостта от другарството, оцеляващо през времето. Въпреки всичко. Това е индивидът, с който може да не си се виждал и чувал с години, само че сега, когато това се случи, чувстваш същата непосредственост, същата ви настройка на едни и същи честоти, както в миналото. Усещането е, че не сте се разделяли нито за момент. Позагубили сте се в пространството и времето, само че ти знаеш, че в случай че единият от двама ви се обади на другия с молба, с потребност, за помощ или шерване във всевъзможен ден и час, индивидът е отсреща. Или просто знаеш, че този готин мъж или жена съществуват там някъде и това единствено по себе си е ужасно.