Д-р Пламен Димитров: Защо Западът не е готов да жертва Украйна заради помирение с Русия
Когато на 24 февруари т. година Русия атакува Украйна, малко на брой имаха вяра, че Киев ще може да устои на офанзивата повече от 3-4 седмици. Но ето, че войната продължава към този момент близо половин година, линията на фронта съвсем застина на място и не се обрисуват някакви съществени пробиви на която и да е от двете страни. Защо се получи по този начин? Защо ние, анализаторите, бяхме сюрпризирани още веднъж откакто преди този момент не успяхме да предвидим и самото съветско нахлуване?
Един от вероятните отговори е, че Украйна се оказа, това, което в науката за интернационалните връзки се дефинира като „ междинна мощ “ – суверенна страна, която несъмнено не е велика мощ, само че има задоволителна демографска, икономическа и военна тежест, с цел да упражнява умерено въздействие върху районния геополитически баланс.
С територия от 603 хиляди кв. км Украйна е трета по величина в Европа след Русия и Франция. Ако не броим откъснатите от властта на Киев още през 2014 година Крим, Донецк и Луганск, украинското население е 37 млн. души. Номиналният БВП на Украйна е към 200 милиарда $, което е много невисок индикатор – 55-о място в света, на едно равнище с по-малки страни като Унгария и Казахстан. Страната обаче има мощна индустриална традиция и относително добре образовано население.
Драматичните събития в Крим и Донбас от 2014 година оставиха усещане, че във връзка с военната мощност Украйна не е междинна, а дребна мощ. Крим беше предаден без пердах, а в Донбас украинските въоръжени сили претърпяха проваляне, даже без да се постанова елементи на постоянната съветска войска да се включват публично в сраженията и да се стигне до пълномащабно нахлуване, както през тази година. Този елементарен триумф ненапълно е въвел в подвеждане кремълските стратези при планирането на сегашната военна акция.
Няколко фактора дадоха опция на Украйна да устои на първичния удар през февруари-март т.г. Първо, оказа се, че армията на страната е в доста по-добро положение, в сравнение с преди 8 години. На доста по-високо равнище, в сравнение с през 2014-а е и националната консолидация. Руското нахлуване извърши с яд даже и тези украинци, които се самоопределят като етнически руснаци. Същевременно настъпващата съветска войска се оказа много по-слаба и неподготвена, в сравнение с можеше да се чака от страна, считана за военна мощ номер две в света.
Най-значимият фактор, който оказва помощ на Украйна да устои и до през днешния ден, обаче е западната политическа, финансова и военна поддръжка. Войната, почнала на 24 февруари т.г., е най-сериозно геополитическо разтърсване в света през последните две десетилетия. То обрисува по-ясно разломните линии в актуалния интернационален ред и ги задълбочава. Съединени американски щати, Европейски Съюз, Англия и техните съществени извъневропейски съдружници дадоха да се разбере, че те няма да позволен Русия да завоюва тази война. Но обрисуваха и алената линия, която не считат да прекрачват – изпращането на войски, които да се бият на терен против съветската войска.
Защо американците и европейците се застъпиха по този начин изрично за Украйна, рискувайки да влязат в доста изострен спор с Русия? Не е ли по-разумно да намерят компромис с Москва и да накарат украинците да създадат отстъпки? Един от най-прочутите американски експерти по интернационалните връзки, професорът от Чикагския университет Джон Миършаймър твърди, че повода за спора е отводът на Запада да откликне на законните страхове на Москва във връзка с разширението на НАТО на изток. Ако Вашингтон даде гаранции на Русия, че военната инфраструктура на Северноатлантическия пакт няма да се разпростре на украинска територия, това ще успокои пристрастеностите без да визира витално значими американски ползи и ще разреши на Съединени американски щати да се концентрират върху основното – съперничеството с Китай.
Тезата на Миършаймър обаче явно не се приема от политическите водачи от двете страни на Атлантическия океан. Геополитическите страхове в действителност са един от факторите, предизвикали нападението на Русия от 24 февруари. Но то бе предшествано от масирана идеологическа канонада от страна на Кремъл, чиято цел бе да отхвърли самото право на битие на Украйна като суверенна страна и на украинците като нация. Най-силният първичен удар бе в направление на столицата Киев, а не против обитаемоте с етнически руснаци най-източни украински региони. Липсват гаранции, че в случай че успее да пречупи Украйна, Русия няма да нанесе идващ удар против други някогашни руски републики с огромен брой рускоезично население.
Освен това точно статутът на междинна мощ дава на управляващите в Киев самочувствие и неотстъпчивост. Украйна се изживява като индивид на интернационалните връзки, а не като разменна монета в геополитическата игра на великите сили. Като прибавим и гнева и ожесточението против Русия, излиза наяве за какво Киев няма желание да прави отстъпки, та даже и за това да го помоли самият американски президент. Едно социологическо изследване от предишния месец демонстрира, че единствено 10 % от интервюираните украинци са съгласни страната им да отстъпи на Русия някои територии против мир, а 84 % са срещу. Това е фактор, който също би трябвало да се регистрира, въпреки че съгласно класическата геополитика страните са като билярдни топки – резултатът от конфликта сред тях зависи единствено от масата на топката, а не и от материала, от който е направена.
Западът има още един претекст да не отстъпва на Русия по украинския проблем – съотношението на силите. Наистина, помиряването с Москва най-малко първоначално евентуално би донесло повече успокоение и сигурност на американците и изключително на европейците. Но коства ли си да се отстъпва на страна, чийто номинален БВП е най-малко 25 пъти по-малък от този на Съединени американски щати, Европейски Съюз и Англия, взети дружно? Може ли по-слабият да изнудва по-силния за отстъпки? Русия осъзнава, че не може да се мери със Запада по демографска и икономическа мощност, заради което се стреми да придаде несъразмерен темперамент на конфликта. Именно в плоскостта на асиметрията би трябвало да се преглеждат много сполучливите опити на Москва да провокира енергийна суматоха в Европейски Съюз посредством внезапно понижаване на газовите доставки или пък да предизвика международна продоволствена рецесия посредством блокиране на украинския експорт на зърно. Главният коз от арсенала на асиметричните закани на Русия обаче си остава опцията за нанасяне на нуклеарен удар.
Излизайки още един път отвън коловоза на концепцията за реализма в теорията за интернационалните връзки, би трябвало да изтъкнем ролята на субективния фактор в лицето украинския президент Володимир Зеленски. Приеман от мнозина с неуважение заради неналичието на политически опит, след 24 февруари той се трансформира във утвърден народен водач. Професионалният му бекграунд на шоумен, артист и продуцент се оказа извънредно потребен за убеждаването на западните съдружници, че ориста на Украйна зависи напълно от размера на задграничната помощ, която страната ще получи. Удивителен е методът, по който Зеленски съумя да вмени в обвързване на западните водачи да изпращат все по-съвременни оръжия за украинската войска. Да не приказваме за финансовите вливания – по данни на министерството на финансите в Киев 80 % от приходите в държавния бюджет през месец юли т.г. идват от задграничните сътрудници на страната.
Сегашният конфликт сред Русия и Запада въпреки всичко няма световен темперамент. Притисната в ъгъла, Москва търси икономическа поддръжка от Китай, само че Пекин е много запазен по отношение на руснаците, тъй като се бои да не попадне под удара на западните стопански наказания. Засега няма ясно завършен руско-китайски съюз, който да противостои на западния полюс. Конфронтацията на Съединени американски щати с Китай и с Русия са два паралелни сюжета и няма гаранции, че войната в Украйна може да бъде основен фокус на американското внимание безпределно дълго. /БГНЕС
-------------------
Д-р Пламен Димитров, Информационен център на Министерство на защитата. Анализът е написан особено за БГНЕС.
Един от вероятните отговори е, че Украйна се оказа, това, което в науката за интернационалните връзки се дефинира като „ междинна мощ “ – суверенна страна, която несъмнено не е велика мощ, само че има задоволителна демографска, икономическа и военна тежест, с цел да упражнява умерено въздействие върху районния геополитически баланс.
С територия от 603 хиляди кв. км Украйна е трета по величина в Европа след Русия и Франция. Ако не броим откъснатите от властта на Киев още през 2014 година Крим, Донецк и Луганск, украинското население е 37 млн. души. Номиналният БВП на Украйна е към 200 милиарда $, което е много невисок индикатор – 55-о място в света, на едно равнище с по-малки страни като Унгария и Казахстан. Страната обаче има мощна индустриална традиция и относително добре образовано население.
Драматичните събития в Крим и Донбас от 2014 година оставиха усещане, че във връзка с военната мощност Украйна не е междинна, а дребна мощ. Крим беше предаден без пердах, а в Донбас украинските въоръжени сили претърпяха проваляне, даже без да се постанова елементи на постоянната съветска войска да се включват публично в сраженията и да се стигне до пълномащабно нахлуване, както през тази година. Този елементарен триумф ненапълно е въвел в подвеждане кремълските стратези при планирането на сегашната военна акция.
Няколко фактора дадоха опция на Украйна да устои на първичния удар през февруари-март т.г. Първо, оказа се, че армията на страната е в доста по-добро положение, в сравнение с преди 8 години. На доста по-високо равнище, в сравнение с през 2014-а е и националната консолидация. Руското нахлуване извърши с яд даже и тези украинци, които се самоопределят като етнически руснаци. Същевременно настъпващата съветска войска се оказа много по-слаба и неподготвена, в сравнение с можеше да се чака от страна, считана за военна мощ номер две в света.
Най-значимият фактор, който оказва помощ на Украйна да устои и до през днешния ден, обаче е западната политическа, финансова и военна поддръжка. Войната, почнала на 24 февруари т.г., е най-сериозно геополитическо разтърсване в света през последните две десетилетия. То обрисува по-ясно разломните линии в актуалния интернационален ред и ги задълбочава. Съединени американски щати, Европейски Съюз, Англия и техните съществени извъневропейски съдружници дадоха да се разбере, че те няма да позволен Русия да завоюва тази война. Но обрисуваха и алената линия, която не считат да прекрачват – изпращането на войски, които да се бият на терен против съветската войска.
Защо американците и европейците се застъпиха по този начин изрично за Украйна, рискувайки да влязат в доста изострен спор с Русия? Не е ли по-разумно да намерят компромис с Москва и да накарат украинците да създадат отстъпки? Един от най-прочутите американски експерти по интернационалните връзки, професорът от Чикагския университет Джон Миършаймър твърди, че повода за спора е отводът на Запада да откликне на законните страхове на Москва във връзка с разширението на НАТО на изток. Ако Вашингтон даде гаранции на Русия, че военната инфраструктура на Северноатлантическия пакт няма да се разпростре на украинска територия, това ще успокои пристрастеностите без да визира витално значими американски ползи и ще разреши на Съединени американски щати да се концентрират върху основното – съперничеството с Китай.
Тезата на Миършаймър обаче явно не се приема от политическите водачи от двете страни на Атлантическия океан. Геополитическите страхове в действителност са един от факторите, предизвикали нападението на Русия от 24 февруари. Но то бе предшествано от масирана идеологическа канонада от страна на Кремъл, чиято цел бе да отхвърли самото право на битие на Украйна като суверенна страна и на украинците като нация. Най-силният първичен удар бе в направление на столицата Киев, а не против обитаемоте с етнически руснаци най-източни украински региони. Липсват гаранции, че в случай че успее да пречупи Украйна, Русия няма да нанесе идващ удар против други някогашни руски републики с огромен брой рускоезично население.
Освен това точно статутът на междинна мощ дава на управляващите в Киев самочувствие и неотстъпчивост. Украйна се изживява като индивид на интернационалните връзки, а не като разменна монета в геополитическата игра на великите сили. Като прибавим и гнева и ожесточението против Русия, излиза наяве за какво Киев няма желание да прави отстъпки, та даже и за това да го помоли самият американски президент. Едно социологическо изследване от предишния месец демонстрира, че единствено 10 % от интервюираните украинци са съгласни страната им да отстъпи на Русия някои територии против мир, а 84 % са срещу. Това е фактор, който също би трябвало да се регистрира, въпреки че съгласно класическата геополитика страните са като билярдни топки – резултатът от конфликта сред тях зависи единствено от масата на топката, а не и от материала, от който е направена.
Западът има още един претекст да не отстъпва на Русия по украинския проблем – съотношението на силите. Наистина, помиряването с Москва най-малко първоначално евентуално би донесло повече успокоение и сигурност на американците и изключително на европейците. Но коства ли си да се отстъпва на страна, чийто номинален БВП е най-малко 25 пъти по-малък от този на Съединени американски щати, Европейски Съюз и Англия, взети дружно? Може ли по-слабият да изнудва по-силния за отстъпки? Русия осъзнава, че не може да се мери със Запада по демографска и икономическа мощност, заради което се стреми да придаде несъразмерен темперамент на конфликта. Именно в плоскостта на асиметрията би трябвало да се преглеждат много сполучливите опити на Москва да провокира енергийна суматоха в Европейски Съюз посредством внезапно понижаване на газовите доставки или пък да предизвика международна продоволствена рецесия посредством блокиране на украинския експорт на зърно. Главният коз от арсенала на асиметричните закани на Русия обаче си остава опцията за нанасяне на нуклеарен удар.
Излизайки още един път отвън коловоза на концепцията за реализма в теорията за интернационалните връзки, би трябвало да изтъкнем ролята на субективния фактор в лицето украинския президент Володимир Зеленски. Приеман от мнозина с неуважение заради неналичието на политически опит, след 24 февруари той се трансформира във утвърден народен водач. Професионалният му бекграунд на шоумен, артист и продуцент се оказа извънредно потребен за убеждаването на западните съдружници, че ориста на Украйна зависи напълно от размера на задграничната помощ, която страната ще получи. Удивителен е методът, по който Зеленски съумя да вмени в обвързване на западните водачи да изпращат все по-съвременни оръжия за украинската войска. Да не приказваме за финансовите вливания – по данни на министерството на финансите в Киев 80 % от приходите в държавния бюджет през месец юли т.г. идват от задграничните сътрудници на страната.
Сегашният конфликт сред Русия и Запада въпреки всичко няма световен темперамент. Притисната в ъгъла, Москва търси икономическа поддръжка от Китай, само че Пекин е много запазен по отношение на руснаците, тъй като се бои да не попадне под удара на западните стопански наказания. Засега няма ясно завършен руско-китайски съюз, който да противостои на западния полюс. Конфронтацията на Съединени американски щати с Китай и с Русия са два паралелни сюжета и няма гаранции, че войната в Украйна може да бъде основен фокус на американското внимание безпределно дълго. /БГНЕС
-------------------
Д-р Пламен Димитров, Информационен център на Министерство на защитата. Анализът е написан особено за БГНЕС.
Източник: bgnes.bg
КОМЕНТАРИ