Кога мислите, че е излязъл първият 3D филм в кината?

Кога мислите, че е излязъл първият 3D филм в кината? Човек би предположил нещо от рода на 50-те години на предишния век – само че бърка с няколко десетилетия. И освен 3D филмите са по-стари, в сравнение с си мислите: От газираната вода до презервативите и още – ето лист с неща от всекидневието, които водят началото си от доста по-отдавна, в сравнение с може би сте предполагали.

На 10 юни 1915 година в нюйоркския спектакъл „ Астор “ се събират гости, с цел да станат очевидци на показателен миг в историята на киното: прожектирането на първият 3D филм.

На процедура става въпрос за три късометражни кино лентата. Първо, няколко фрагмента от градчета из цяла Америка; по-късно фрагменти от снимачната площадка; и на финала – пътешестване до Ниагарския водопад. Зрителите си поставят, несъмнено, и общоприетите очила.

Първият 3D игрален филм, който излиза по кината, се споделя „ Силата на любовта “ и дебютира в „ Амбасадор “ в Лос Анджелис през септември 1922 година Този по това време опити е авангарден даже за през днешния ден, като разрешава на феновете да избират сред два края: да гледат през единия обектив благополучен край, а през другия – печален.

Синхронизираното плуване е водевилна мода, която намира своя път към сребърния екран по време на Златния век на Холивуд. Можем да забележим плувкинята и актриса Естер Уилямс във филми като „ Русалка за милион $ “ (по-горе) и „ Красавицата в банята “. Всъщност фразата „ синхронно плуване “ е измислена едвам през 1934 година, когато модерните русалки раздрусват публиката на Световното ревю в Чикаго. Спортът се трансформира в олимпийско съревнование едвам през 1984 година, което към този момент се назовава художествено плуване.

Оказва се обаче, че античните римляни са се наслаждавали на добър воден балет най-малко един път. Само че той не се е провеждал в басейн, а просто са наводнили амфитеатър. Поетът от I в. Марциал разказва представлението в поредност от епиграми: „ Добре подготвена натрупа от нереиди [морски нимфи] се разхождаше по цялата повърхнина и украсяваше водата с разнообразни формирания. “ Сред тях са „ застрашителен тризъбец “, звезда, която „ приветства моряците “, и транспортен съд с „ необятни платна, развяващи се в присъщи гънки “.

Не всички са уверени, че това е синхронно плуване – тъй като може и да е просто общоприет танц, само че във водата.

Ореосите не са чак толкоз антични, само че съществуват от доста време. (Между другото, оптималното време за потапяне на Oreo е към три секунди – бисквитата гълтам към 80% от течността, която евентуално може, след две секунди, а максимумът – след четири.) Когато през 1912 година Орео за първи път се появява на пазара, не се предлага като всеобщ артикул, а е по-скоро разкош. Ето по какъв начин една реклама от тази година разказва бисквитката: „ Деликатна, вкусна шоколадова бисквита с заряд от сметана. Много скъпа, само че какъв брой вкусна. “ При цена от 45 цента за кг, „ скъпо “ не е било пресилено – това са към 14 $ днешни пари.

Когато става въпрос за основаване на музика, удрянето на железен диск е съществена част. Затова не е мъчно да се повярва, че чинелите съществуват от хиляди години. В Музея на изкуствата „ Метрополитън “ се съхранява един от тях, датиран сред 2300 и 2000 година прочие н. е., по време на ранната бронзова ера (и да, направен е от бронз.)

По-изненадващото е, че Zildjian – един от водещите модерни производители на чинели – е в бизнеса от четири века. През 1618 година в Константинопол 22-годишен арменски химик на име Аведис се пробва да направи злато, когато вместо това инцидентно измисля съвършената железна сплав за произвеждане на чинели. Тя е композиция от мед, калай и сребро, само че точната рецепта е, несъмнено, поверителна.

Османската империя разпорежда на Аведис да създаде кралските чинели и е толкоз удовлетворена от работата му, че му дава особено фамилно име: Zildjian, което значи „ семейство на майстори на чинели “.

Така Аведис Зилджиян основава своя лична леярна през 1623 година и в последна сметка научава сина си на всички свои секрети. Нещата не престават по този метод през идващите 15 генерации Зилджиан. Днес това към момента е фамилен бизнес.

Тя е съществувала в естествени минерални извори в продължение на хиляди години, преди хората най-сетне да разберем по какъв начин да си създадем наша. За това би трябвало да благодарим на свинските пикочни мехури. В края на 60-те години на XIX в. британският химик Джоузеф Пристли (на портрета) ги употребява като част от приспособление, което съчетава газови мехурчета с вода.

Пристли не основава своето устройство от нищото – в оня миг към този момент е имало повече от век открития и нововъведения в тази посока. Ние обаче доста обичаме да преглеждаме историята в границите на „ един човек е направил нещо “, тъй че историците са склонни да преглеждат Пристли като основателят на газираната вода. Той разказва в детайли своя развой в публикация от 1772 година, наречена „ Указания за импрегниране на вода с въздух “.

Свинският пикочен мехур обаче се оказва проблем: някои хора – представете си – считат, че импрегнираната вода има усет на урина. Един от тези критици е Джон Нут, който единствено няколко години по-късно показва своя лична машина за газиране.

Първоначално Пристли бил неудовлетворен от обвиняванията – той даже предположил, че някой от асистентите на Нут може да се е облекчил скрито във водата му. Но в последна сметка даже Пристли признава, че апаратът на Нут, който е най-вече стъклен, е по-добър от неговия.

„ Херакъл поваля Критския бик на земята по време на седмия си героизъм “ (гравюра на Бернар Пикар, 1731)

Докато сме на тематика скотски мехури, дано поговорим за презервативите. Според гръцката митология цар Минос от Крит бил анатемосан спермата му да се трансформира в змии и скорпиони (за да не изневерява на жена си, което той имал навика да прави). Излишно е да споделяме, че това е било много рисково за половите му сътрудници, а също по този начин е попречило на брачната половинка му Пасифея да забременее. Затова в една от версиите на историята те употребяват пикочен мехур от коза, с цел да се предпазят от проклятието, и всички са щастливи.

Разбира се, механически това е легенда и никой не знае сигурно дали цар Минос въобще е съществувал. Но както написа историкът Върн Л. Бълоу в своята „ Енциклопедия на контрола на раждаемостта “ от 2001 година, „ наподобява разумно да се твърди, че това, което се появява в митологията, частично отразява действителността, и загради от един или различен тип, направени от пикочен мехур, може би са били употребявани от гърците и евентуално от техните римски наследници “.

Най-старите презервативи, които археолозите фактически са разкрили, не са толкоз разнообразни от именития кози мехур на Минос. Изкопани отдолу под замъка Дъдли в Англия през 80-те години на ХХ век, те са датирани към 40-те години на ХѴІІІ век и са направени от рибни и други скотски вътрешности. Археологът Стефани Раткай споделя, че „ наподобяват на листа от кафява хартия и изначало помислихме, че са пергамент “.