Утопията Левски. Предговор на Димитър Недков към новата книгата на Стандарт
Книга, която пали сърцата, издава " Стандарт " във връзка 150 години величие на Васил Левски. В " Легендите за Левски " по най-увлекателен метод се описват малко познати обстоятелства от живота и делото на Апостола. Предговорът е написан от огромния български публицист Димитър Недков. Книгата ще излезе от щемпел на 21 февруари 2023 година, но занапред може да си я закупите
ДИМИТЪР НЕДКОВ, публицист
-->
Безсмъртието няма рождена дата и надгробен камък. Безсмъртието няма епитафия. Безсмъртието не празнува празник, нито кръгла годишнина. Самата история избира безсмъртието единствено да си сортира историческото време.
Само по себе си безсмъртието е мълва, прошепвана на мръкване в ухото, модифицирана от съзнанието като обрастваща в легенди легенда. Безсмъртието не е приказка с начало и край. Безсмъртието е нескончаемият монолог на символ-веруюто на полета на душата в пространството на безвремието. Без храм, без олтар, без амвон за проповеди.
Единствено портретът от стената...
Левски????
Безкраен низ от въпросителни…
Броеницата питанки - от неговата тайната вечеря на съзаклятието до грехопадението на предателството…
Сто и петдесет години Апостолът виси непокътнат на бесилото с онази страшна мощ на образеца за безкористна всеотдайност и всеопрощаващо милосърдие на «сърце порасло и за кръст готово» /Вазов/. Сто и петдесета зима гузната ни съвест «пее свойта зла песен» /Ботев/.
Сто и петдесет години на недостижимия за нас, простосмъртните, избор сред свободата или гибелта. Вечно оковани от самозаблудата за несъстоимото възнесение към безсмъртието. Завинаги подвластни на жаждата за земно благоденствие и насладата от задоволените пристрастености безбожни - за имане, за власт, за владичество, за самодоволство. А за всичко останало - да му мисли Спасителят.
Сто и петдесет години крием от самите себе си това оръфано тефтерче, побрало персоналния баланс сред духа и материята след облагането с всички типове налози към Империята - в това число добавената стойност за бесилото.
Срамуваме се очевидно, от тези няколко гроша за коричката самун и лек за болките в корема. Сиромахомилство някакво - без командировачни, без хонорар за словата, разпалващи душите, без заплата за длъжността и обществени осигуровки за спокойни старини. Единствено безмилостно растящата съгласно инфлацията на човещината рента върху заема за вярата в Светото дело.
Също като Оня - влезлия в Йерусалим, с цел да прогони търговците от Храма. Понесъл самичък Кръста си към непостижимия за нас рид, с цел да заплати самичък сметката на Неговата «тайна вечеря».
Век и половина от горната страна, една химера завладява ориста българска.
Забърква взривоопасната алхимия сред ДНК-то на саможертвата и ДНК-то на измяната, раждайки бездушието, апатията към делата на ползу роду. Уродливата визия за безвредното разстояние сред преклонената от пречупения гръбнак главица и проблясъка в мрака на покорството ятаган.
Обърква логаритъма на хармонията сред народ и правители. Отдалечава единодушието за онази «чиста и свята република», пожелано от този, който погуби себе си, с цел да завоюва целият жанр. Извървявайки в самотност потайните пътеки на своята Голгота, самоосъзнавайки, че страхът се лекува с леенето на крушум за револвера върху кръстосаната кама. Онази клетва в делото, като първа крачка към свободата, която освобождава тога по пътя към съвършенството. Онова утопично съвършенство за приятелство и сговор - неясно за демократичния егоцентризъм на ограничения от мистицизъм студенокръвен прагматизъм.
Левски прави своя «лъвски скок» в невъзможното - да убеди българина в постижимото. В правото му на самостоятелност от чуждоземни господари - евагелизатори някакви - втурнали се в непознато мировзрение. В сбъдването на фантазията за своя държва, върху своята земя. В своя трансцедентна връзка със своето Божество. В собствен закон, отсяващ положителното от злото.
Това смазва, убива тези, за които Апостола е необходим точно като химера, оправдаваща тяхната неплатежоспособност да бъдат като него приживе.
Ах, по какъв начин им се желае Левски в действителност да е мъртъв!
Да е в оня анонимен гроб. Да е потопен в давност. Да е просил благосклонност. Да е тропал на «високата порта» за помилван. Да се е оправдавал с другите. От вричането си да се е отрекъл. Да е желал дом, булка и куп дечурлиги, арна работа в конака, фес от кашмир като на чорбаджилъка, дюкян на чаршията с дубровнишки артикули и от тези бележници за алъш-вериша с Цариграда.
Остани си несбъднала се химера, Дяконе.
Бъди мит, легенда, поверие и елементарни небивалиците, които от време на време описваме за теб. Свят ли си, грешен ли си - единствено ти си знаеш. Това е цената - постоянно раздиращото душата човешко подозрение за смисъла на битката - да бъдеш себе си. Неутолимата жадност за независимост.
Не слизай от бесилото, Апостоле!
Не тръгвай по водата на трансформиралото се в тресавище море на разрушени човешки илюзии. Не възкръсвай в този сегашен свят на давност и безнравственост на достойнството и достолепието, опозоряването на идеали възвишени - за независимост и приятелство безкористно.
Нима не чуваш какъв брой по-силно грачат тези черни «птици проклети», обладани от страха на демоните, че нямат отговор на въпросите, тези твои питанки след " Народе???? ", които неизбежно отново ще зададеш, в случай че се върнеш.
Пощади ни… Тези, които те предаваме и днес…
Най-вече ония, с гръмките трофеи и високите длъжности, с наизустените думички за теб пред паметника ти на злокобната дата. Не чети послеписа на оправданията им за действията или бездействията, опозоряващи мечтаната от теб Република. И без това множеството от тях остават под чертата на безумно влюбената в теб История - оня срамежлив блян на девичата непорочност по синевата на погледа ти, прикриваща неподозирана мъжка воля и религия в непорочното зачатие на свободата.
Остани си химера, бай Василе!
Само по този начин ще продължиш да живееш измежду нас, самопоробващите се, които по този начин и не те разбрахме тогава - преди бесилото.
Има герои, които в никакъв случай не «почиват в мир», оставайки пред очите ни вечно в предсмъртния си час.
Амин!
ДИМИТЪР НЕДКОВ, публицист
-->
Безсмъртието няма рождена дата и надгробен камък. Безсмъртието няма епитафия. Безсмъртието не празнува празник, нито кръгла годишнина. Самата история избира безсмъртието единствено да си сортира историческото време.
Само по себе си безсмъртието е мълва, прошепвана на мръкване в ухото, модифицирана от съзнанието като обрастваща в легенди легенда. Безсмъртието не е приказка с начало и край. Безсмъртието е нескончаемият монолог на символ-веруюто на полета на душата в пространството на безвремието. Без храм, без олтар, без амвон за проповеди.
Единствено портретът от стената...
Левски????
Безкраен низ от въпросителни…
Броеницата питанки - от неговата тайната вечеря на съзаклятието до грехопадението на предателството…
Сто и петдесет години Апостолът виси непокътнат на бесилото с онази страшна мощ на образеца за безкористна всеотдайност и всеопрощаващо милосърдие на «сърце порасло и за кръст готово» /Вазов/. Сто и петдесета зима гузната ни съвест «пее свойта зла песен» /Ботев/.
Сто и петдесет години на недостижимия за нас, простосмъртните, избор сред свободата или гибелта. Вечно оковани от самозаблудата за несъстоимото възнесение към безсмъртието. Завинаги подвластни на жаждата за земно благоденствие и насладата от задоволените пристрастености безбожни - за имане, за власт, за владичество, за самодоволство. А за всичко останало - да му мисли Спасителят.
Сто и петдесет години крием от самите себе си това оръфано тефтерче, побрало персоналния баланс сред духа и материята след облагането с всички типове налози към Империята - в това число добавената стойност за бесилото.
Срамуваме се очевидно, от тези няколко гроша за коричката самун и лек за болките в корема. Сиромахомилство някакво - без командировачни, без хонорар за словата, разпалващи душите, без заплата за длъжността и обществени осигуровки за спокойни старини. Единствено безмилостно растящата съгласно инфлацията на човещината рента върху заема за вярата в Светото дело.
Също като Оня - влезлия в Йерусалим, с цел да прогони търговците от Храма. Понесъл самичък Кръста си към непостижимия за нас рид, с цел да заплати самичък сметката на Неговата «тайна вечеря».
Век и половина от горната страна, една химера завладява ориста българска.
Забърква взривоопасната алхимия сред ДНК-то на саможертвата и ДНК-то на измяната, раждайки бездушието, апатията към делата на ползу роду. Уродливата визия за безвредното разстояние сред преклонената от пречупения гръбнак главица и проблясъка в мрака на покорството ятаган.
Обърква логаритъма на хармонията сред народ и правители. Отдалечава единодушието за онази «чиста и свята република», пожелано от този, който погуби себе си, с цел да завоюва целият жанр. Извървявайки в самотност потайните пътеки на своята Голгота, самоосъзнавайки, че страхът се лекува с леенето на крушум за револвера върху кръстосаната кама. Онази клетва в делото, като първа крачка към свободата, която освобождава тога по пътя към съвършенството. Онова утопично съвършенство за приятелство и сговор - неясно за демократичния егоцентризъм на ограничения от мистицизъм студенокръвен прагматизъм.
Левски прави своя «лъвски скок» в невъзможното - да убеди българина в постижимото. В правото му на самостоятелност от чуждоземни господари - евагелизатори някакви - втурнали се в непознато мировзрение. В сбъдването на фантазията за своя държва, върху своята земя. В своя трансцедентна връзка със своето Божество. В собствен закон, отсяващ положителното от злото.
Това смазва, убива тези, за които Апостола е необходим точно като химера, оправдаваща тяхната неплатежоспособност да бъдат като него приживе.
Ах, по какъв начин им се желае Левски в действителност да е мъртъв!
Да е в оня анонимен гроб. Да е потопен в давност. Да е просил благосклонност. Да е тропал на «високата порта» за помилван. Да се е оправдавал с другите. От вричането си да се е отрекъл. Да е желал дом, булка и куп дечурлиги, арна работа в конака, фес от кашмир като на чорбаджилъка, дюкян на чаршията с дубровнишки артикули и от тези бележници за алъш-вериша с Цариграда.
Остани си несбъднала се химера, Дяконе.
Бъди мит, легенда, поверие и елементарни небивалиците, които от време на време описваме за теб. Свят ли си, грешен ли си - единствено ти си знаеш. Това е цената - постоянно раздиращото душата човешко подозрение за смисъла на битката - да бъдеш себе си. Неутолимата жадност за независимост.
Не слизай от бесилото, Апостоле!
Не тръгвай по водата на трансформиралото се в тресавище море на разрушени човешки илюзии. Не възкръсвай в този сегашен свят на давност и безнравственост на достойнството и достолепието, опозоряването на идеали възвишени - за независимост и приятелство безкористно.
Нима не чуваш какъв брой по-силно грачат тези черни «птици проклети», обладани от страха на демоните, че нямат отговор на въпросите, тези твои питанки след " Народе???? ", които неизбежно отново ще зададеш, в случай че се върнеш.
Пощади ни… Тези, които те предаваме и днес…
Най-вече ония, с гръмките трофеи и високите длъжности, с наизустените думички за теб пред паметника ти на злокобната дата. Не чети послеписа на оправданията им за действията или бездействията, опозоряващи мечтаната от теб Република. И без това множеството от тях остават под чертата на безумно влюбената в теб История - оня срамежлив блян на девичата непорочност по синевата на погледа ти, прикриваща неподозирана мъжка воля и религия в непорочното зачатие на свободата.
Остани си химера, бай Василе!
Само по този начин ще продължиш да живееш измежду нас, самопоробващите се, които по този начин и не те разбрахме тогава - преди бесилото.
Има герои, които в никакъв случай не «почиват в мир», оставайки пред очите ни вечно в предсмъртния си час.
Амин!
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ