Органите му отказали и само силното куче сърце работело. История до сълзи…
Казват, че всички кучета попадат в парадайса. Тази история ще ви убеди:
При нас в клиниката идваше мъж с немска дългокосместа овчарка на име Васко. Куче с неземна хубост и извънреден разсъдък. Песът бе учтив като военна машина, категоричен, отличен бранител на стопанина си и доста гальовен и нежен.
Да кажа, че всички обичахме Васко е все едно нищо да не кажа…. Ние го обожавахме.
Стопанинът деликатно следеше за здравето му и в общи линии го виждахме много постоянно. Ту ухо го заболи, ту очи, нокти да му изрежем, ваксина да му сложим. Или просто да му идем на посетители с нещо вкусно.
И имаше забавен табиет: когато му поставяхме инжекция или извършвахме някоя неприятна процедура, той деликатно хващаше със зъби крайници на лекаря или стопанина си и със затворени очи търпеше.
Но не щеш ли на 14-та си година Васко бе диагностициран с рак. Почти 2 години целият ни личен състав и стопанинът на Васко се борехме всеки ден с заболяването и всеки ден той захапваше със зъби или крайник, или ръкав, или долната част на ризата и все по този начин премрежваше очи…
Но ракът си е рак… Рано или късно взима връх и побеждава.
6:00 – позвъняване
– Васко към този момент не става и не лае, върти очи.
Чух в слушалката неговия рев. Изпращам сътрудник към дома им. Пипети, обезболяващи, разбор на кръвта. Колегата се връща бледен и в сълзи. Даваме анализите в лабораторията. След 2 часа получаваме резултат. На Васко не му остава доста.
18:00 – още веднъж позвъняване и дълъг диалог със стопанина.
– Повече не мога да го виждам по какъв начин страда, вие от болежка. Инжекцията стигна за час и той поспа, само че в този момент продължава да вие. Ще ви го докарам да го приспите.
Казвам на стопанина, че ги чакаме, затварям слушалката и стартирам да рева, колежката ми също плаче. Идват стопанина със брачната половинка му, носят Васко на ръце, не устоявам гледката на този голям, мощен красавец, трансформирал се в скелет.
Стопанинът желае позволение да не участва на евтаназията и излиза на улицата, очаквайки нашето повикване.
Всички органи на Васко са отказали, единствено мощното му кучешко сърце продължаваше упорите да изпомпва кръвта из организма.
Поставяме му интравенозна упойка и той заспива, стопира да вие. Още една упойка и сърцето безропотно се предава. Васко тежко въздиша и тази въздишка му е последна.
– Готово – споделя колежката.
И двете плачем. Избърсваме си сополите и отново плачем. Отивам да повикам стопанина и виждам по какъв начин строгият мъж, който прекара дългия 15 години живот един до друг със своя другар, който всяка минута се бореше за него, да сяда на верандата и да ридае с глас.
Казвам му, че Васко не го е боляло, че просто е задремал и прочие съболезнования и всичко това през сълзи и сополи.
Стопанинът ми благодари, че сме били до Васко в този тежък миг. Прокле се, че не е могъл да бъде с него го края и да гледа гибелта му. Взе Васко, завит в одеяло, и потегли.
Минаха няколко седмици. Дойде млада двойка с 2-месечно бебе немска овчарка за ваксниация. Малчуганът бе мощно изплашен. Отидох да го подържа и успокоя, до момента в който сътрудника го убоде и тогава, палето хвана със зъби ръкава ми и мощно затвори очи, дори не писна при боцкането. Започнах да рева.
– Здравей, Васко. Липсваше ми.
