Въздаяние за предателството винаги идва
Каза ми го неотдавна един колкото огромен публицист, толкоз и умен човек - Валентин Караманчев, че измяната се е пръкнало още при зараждането на човешкия жанр. Дори не подозират " черните души ", преди да сторят своето злочинство, че идва рано или късно възмездието, или както го назовава в едноименната си блестяща новела Караманчев - " Въздаяние ". Някой високо над нас, или надълбоко в нас, въздава всекиму за стореното от него и злокобната му сянка ни следва цялостен живот. Но постоянно въздаянието като че подминава този, който в действителност го е заслужил с черните си каузи, а се стоварва върху почтените глави на децата му. Както е записано - до девет генерации след него. Защото в националната памет и в свещените книги измяната на воин или на концепция е грях, еднакъв на убийството. Човек може да убие и инцидентно, само че измяната най-често е умишлено.
В днешното ни тъпо време измяната към политически убеждения изисква толкоз старания, едвам захвърлиш употребяваната си и ненужна към този момент носна кърпичка. Същото, и по-лесно, е да предадеш фантазия, даже за нея да бленуват милиони хора. Какво друго му остава на излъгания народ, с изключение на да изплаче болката си и да хвърли черна клетва като камък към предателите?!
Ако някой отиде да възпламени свещ в черквата " Свети Георги " в Златолист и се поклони на гроба на Преподобна Стойна, може да надникне и в гробището зад стените на черквата. Там е заровен един, живял 106 години, най-обикновен човечец - нещо, което проличава и от избелялата фотография на паметната му плоча. Той е прототипът на Караманчевия воин Божко Опълченеца - екзекутор, пролял кръвта на мнозина. Но оня горе му е дал столетие живот и шест години от горната страна, с цел да изпита болката от възмездието по един от нечовечен по-жесток метод.
Днес ще нарушим тертипа на " Черно на бяло ". Предлагаме ви фрагмент от новелата " Въздаяние " на Валентин Караманчев, тъй като героите му и случилото се с тях не са художествена небивалица. Можете да прочетете и част от магнетофонен запис на един позабравен през днешния ден български откривател, етнограф, публицист и публицист - Спас Попов, със 100-годишния Димитър Попстаматов от известния жанр Попстаматови от именитото село Пирин, недалече от гр. Сандански. Той споделя поразителен случай на въздаяние от времето на турското иго в Мелнишко. Горката баба попадия - сърцето й се раздира сред отмъщението и майчината жал към две от дъщерите й, тъй като, в случай че уточни на Яне Сандански кои са предателите на свиреп убития й от турците отец Стамат, това значи самата тя да ги направи вдовици. И оставя всичко на оня, който от горната страна всичко вижда и въздава.
Из записа на Спас Попов с Димитър Попстаматов, роден в с. Пирин през 1896 година (Личен списък на огромната българска национална певица Любимка Бисерова)
...Турците разбрали какво свири бурията (тръбата - б.р.) - да не се пали селото, да спрат.
И това помня - турците почная да гасят.
...Татко [отец Стамат] е бил по крайовете с четниците. Тогава му споделил Яне Сандански:
- Попе, вземи измести се в Стара България!
Яне споделил дори и на тия, другите ръководители, що бея там. Та и тия трима души стават да бягат, да минат границата за Стара България. Татко, дедо Стойо и Постол... Отиват при нашите кози, при чобанина. Хващат брави, заклали ги и почнали да ги пекат - да имат месо за из път. Искат да си турят в чантите, че ке минат границата.
Татко имаше пет сестри, мои тети, лели. Двамината зетьове били доста срещу баща, че е ръководител на революционния комитет. И срещу въстанието, и срещу баща, че на баща му тръгнала работата като деятелен човек, имали говеда, доста кози и овци. И тия какво ке създадат? Научили се, че баща е избягал на овчарника. И пращат дамите си - сестрите на баща - двамата ги пращат:
- Идете там при козите, нима го намерите. Да му кажете да се върне. Ние с турците ке оправиме работата, нема да го убият... няма ужасно...
Спас Попов: Как се споделят тия двете тети?
Попстаматов: Едната Вела Влашка, а другата - Стоянка Ибришимова. Знам ги. И те одят и споделят на баща:
- Така и по този начин наръчая зетьовете ти, да се върнеш, да си дойдеш, че тука къщата ти ке иде, ке се разсипе, децата ти ке останат сираци - а ние сме четирма братя и една сестра.
Той им споделил:
- Ке си дойда тази вечер, като се стъмни - вкъщи съм.
А оня дядо Стойо и другарите му споделят:
- Абе, попе, не се връщай ти, не слушай дамите... Не слушай и твоите зетьове, те не ти мислят положително на тебе, те ти копаят гроб...
- А-а, я ке си ида до село... ке ида да видя по какъв начин е ситуацията...
И вечерта - откъм гърба е гората - и той се спуска и слиза у дома. Влезе вътре, вкъщи, седна, майка му - баба, беше жива - от кюшето, ние тогава нямахме легла и столове - лежахме на земята на рогозини, на черги...
Татко ме праща да ида при неговия дядо - на майка баща й. Праща ме да го крещя, да пристигна вкъщи, та баща да му наръчал да пристигна вкъщи да чуваме стоката. Дядо се споделяше Костадин Гегов.
Отивам я, но с борина.
Почная ония да уговарят баща: къде си тръгнал, ние сме оправили работата с турците, няма да те гонят, по този начин, по този начин. Дълго време моабет. Единият изчезна, излезе навънка. Единият от двамата зетьове. А той къде да иде? През деня са пратили покана на турците в село Горно Спанчево да тръгнат, че поп Стамат ке се съобщи. Говория, що говория и един по един си отидоя. И дядо Коста си отиде.
Арно, но къде е акъло на дамите? И на майка, и на баба? Прости дами. Защо не му кажаха:
- Тия хора те лъжат, попе, лъжат те! Стани си и бегай!
Дали рече да заспи - аскеро пристигна, заградия къщата. Айде, съмна и почнаха да лопат по двора, да откриват керемидите, да се качват по покрива - желаят да видят дали попа е вътре у дома. По едно време пристигна началникът на турците - той е бил в конака. И кметът - коджабашията на селото - доадат на портата и коджабашията вика:
- Невесто попадийо, невесто попадийо! Тука ли е попо?
- Ами нема го, нема... по гората е...
А тия, турците, не веруват:
- А-а, тука е, мари попадийо, тука е... Знаем сигурно!
Турците разбрали от зетьовете и го вардили. Почная да се мъчат да го изкарат, да го видят. И баща сподели на майка:
- Мойта свърши, споделя, излизам! Айде, довиждане!
Баба - напред, майка му, баща - по нея, и аз - най-отзад. Другите братя ги немаше. Баба отвори - ние тогава имахме дебели врати. Дебели порти, с железа. Отвори баба и се обеси зад вратата - едната врата отвори. Две врати са. И баща като стъпи на прага и вика на турците:
- Теслим! Теслим! Предавам се! Предавам се!
...И го закарват. Карат го един-два километра, мъчат го - косата му мъкнат, брадата му оскубват, всичко му снемат, простират го възнак и с камъни - колкото турци, толкоз камъни намерихме върху него - удряли го по главата, размазали я и мозъко му бе изминал. Като отидохме ние на другия ден да си го прибереме - казая го къде е погубен - и го намерихме оцапан с кръв, с разрушена глава, размачкан.
Като ръководител на революционния комитет, погубен от турците на пиринска земя - родителите ми взеха решение да го погребат на самото злодейско място. Там в този момент има огромен монумент. После пристигнаха Хидрото - направиха две автомагистрали в Горно Спанчево и в село Пирин и те помогнаха да се въздигне още по-голям монумент. Работниците, които живееха във фургоните, през свободното време разкопаха мястото в близост, донесоха прекрасен камък и издигнаха заслужен монумент на татко ми Стамат.
Спас Попов: Какво стана със зетьовете след това?
Попстаматов: Нищо не ги направихме. Яне Сандански върлуваше там още седем-осем години. На 1908 година стана Хуриет, младотурският прелом.
През тия години Яне Сандански, като идваше в село Пирин, минаваше зад нашата къща, тъй като той спиеше на горния завършек на селото, имаше една остаряла къща на една баба Мария Язикова. Тя имаше трима сина, излезли на работа по Беломорието. По манастирите в Света гора. И тя сама. Къщата имаше три стаи и четата на Яне Сандански се побираше в нея. Безопасно - на края на село.
Двамата наши зетьове да станат на другия ден и да идат при козите. При овчаря, да си отберат четиридесет кози и да си разделят по двайсет на всеки. Чобаните ги видели и ги нахокали:
- Не ве ли е позор бе, предатели, вие предадохте дядо поп на турците, а в този момент сте пристигнали да му оберете сираците! Не ве ли е позор? Не ве ли е грях? Кой ке отгледа в този момент неговите сираци?
Навикали им, само че бравите ги откарали.
Една вечер Яне Сандански доада (идва - б.р.) изпод - ние стоиме пред къщата - съпроводен с двама-трима четника. Нашите комитетски хора тръгнали с него. Натам отива, при къщата на баба Мария. Яне Сандански се запря и вика на майка:
- Попадийо, кажи нещо за попа? Кой от село Пирин имаше предумисъл да съобщи попа на турците? Искаме да го накажеме - ръководителят на комитета защитаваше националните ползи...
Майка го погледна, погледна и вика:
- Остави ги, Яне! Нека от Господ да им пристигна наказването... то е по-тежко от твоя и националния яд...
Мама не желае да изкаже нашите зетьове. А единият вървеше там и чу думите на мама, чу заканата на Яне - да накаже със гибел предателите. Предателят не остана в кожата си: лицето го промени, промени - ту зелено, ту бяло, ту жълто... Само майка да речеше:
- Я го тоя... вижте му какво е лицето...
Повече самопризнания не беха нужни - Яне кеше да познае предателя.
- Я го, Яне, тоя дето върви след тебе - той го съобщи!
Ама изтърпе. Ние гледаме мама - тя какво ке каже. Не го съобщи на Яне Сандански. Той разбра нейната воля и повече в никакъв случай не я попита. Но желая да ти кажа възмездието, което сполетя тия хора: освободи се Пирин от турците, цялото село стартира да ненавижда и заплюва двамата наши зетьове и скоро време те се сковаха. Съвестта или страхът ги загриза. И ела да ги видиш: имат синове, дъщери, внуци и правнуци - всички се изродиха, имат коли, отпуснати им по неработоспособност. А нашето коляно - на ръководителя на революционния комитет - останахме здрави и читави, столетници сме... Двама се родиха - първите - напряко сакати, различен си умъртви детето, двамата се сковаха и онемяха - не говореха въобще до самата си гибел. Ето по този начин ги наказа Бог, ориста ли!
Мога да кажа имената на двамата ни зетьове, те са покойници, я съм към стоте години, от кого да се тревожа, само че не желая - дано в паметта на поколенията техните имена вечно да се заличат, та да няма на никое място и у никого място за проклетите предатели.
Из новелата " Въздаяние "
Двутомник с определени творби на Валентин Караманчев, изд. " Синева ", 2012 година
...Изведнъж стана ярко като ден. Гледа към него идва бабичка, приведена доземи. С два бастуна се подпира. Едвам-едвам пристъпя. Крачката - ден. Попита я:
- За къде си кренала, бабо?
- За Рожен, пътниче.
- Далече е, доста е надалеч.
- Нищо, че е надалеч. Познаваш ли Божко Опълченеца?
- Познавам го, по какъв начин да не го познавам. За какво ти е пък изтрябвал на тебе?
- Аз съм неговата орис, ориста съм му. Отивам да въздам съгласно делата му.
- Като ти виждам крачката, може и да не го завариш или пък някой ще те изпревари. Той на доста люде е борчлия.
- Видял ли си орис да варка (бърза - б.р.), а постоянно в точния момент идва. Ако не го сваря, нали ще останат по него синове, внуци и правнуци. Трябва да си заплати лошотиите. Ако не той, те ще платят.
- Какво е отговорна челядта му?
- Да е мислил отрано.
...Понечи да стане. Бялото видело изчезна внезапно. Озарените от светлина сипеи потънаха още веднъж в мрак непроницаем.
***
Божко Опълченеца надживя Дражелко с цели двайсет и пет години. Неговата орисница го настигна и отмина, без да го пожали. Удари го в най-слабото място. В семето му. Затри го. Замлати чепатите си бастуни по меките черепчета на Божковите мъжки чеда и внуци.
Трима сина отимаха със Севда - все недъгави и улави и дамгосани от неприятна болест - кръвта им не се съсирваше. Чепнеха ли си носовете, кръвта им не секваше с дни. Зъбче да им падне, неделя алено плюеха. Коляно да ожулят, цялостен месец със сухи пърхутки го постановяваха. Петел да ги клъвне, раничките таяха като презрели калинки.
Първия наследник сколасаха да съберат с несретница като него. Роди им се мъжко. С глава като на попова лъжичка. Не се научи да приказва. И неговата кръв не засъхваше. Брада пусна, а яхаше сопа наместо конче.
Божко и Севда пробваха за последно. Погоди се щерка - гиздава и читава. Израсна мома за знамение и приказ. Но ергенин от селото не се престраши да я търси. Пристана в далечно село. Със боязън в сърцето и тя зачена. Роди се момиче. Свястно. Кръстиха го Севда. Престрашиха се с мъжа й за още едно. За лошотия момче се случи. Досущ като братята недъгаво, а и кръвта му същата. Още при първата рана бащата и майката оставиха кръвта му да се изцеди до капка. Повече за рожба не помислиха.
Божко Опълченеца проклинаше таксирата си. Питаше се за какво Господ го мъчи още. Защо не го прибере да си почине. Защо казнилото му е дългоденствие проклето. На преклонни години здрав и прав и на акъла си - слугуваше на уродливи.
Но най-много му омръзна кръв да гледа, кръв да бърше и затъква. Що кръвчица непозната беше пуснал, доживя от кръвоточие да му се гади и повдига. Умря точно на 100 и шестата си година. Не бяха му прикадили и третина и баба Севда го последва - беше на 100 и три години. Тя, горката - вадичка на семето прокълнато - понесе покорно божия яд, единствено тъй като се остави през една далечна, далечна сляпа неделя да я зажеглят пред светия олтар в един хомот с индивида, който взе страха на татко й и насили нейната воля.
В днешното ни тъпо време измяната към политически убеждения изисква толкоз старания, едвам захвърлиш употребяваната си и ненужна към този момент носна кърпичка. Същото, и по-лесно, е да предадеш фантазия, даже за нея да бленуват милиони хора. Какво друго му остава на излъгания народ, с изключение на да изплаче болката си и да хвърли черна клетва като камък към предателите?!
Ако някой отиде да възпламени свещ в черквата " Свети Георги " в Златолист и се поклони на гроба на Преподобна Стойна, може да надникне и в гробището зад стените на черквата. Там е заровен един, живял 106 години, най-обикновен човечец - нещо, което проличава и от избелялата фотография на паметната му плоча. Той е прототипът на Караманчевия воин Божко Опълченеца - екзекутор, пролял кръвта на мнозина. Но оня горе му е дал столетие живот и шест години от горната страна, с цел да изпита болката от възмездието по един от нечовечен по-жесток метод.
Днес ще нарушим тертипа на " Черно на бяло ". Предлагаме ви фрагмент от новелата " Въздаяние " на Валентин Караманчев, тъй като героите му и случилото се с тях не са художествена небивалица. Можете да прочетете и част от магнетофонен запис на един позабравен през днешния ден български откривател, етнограф, публицист и публицист - Спас Попов, със 100-годишния Димитър Попстаматов от известния жанр Попстаматови от именитото село Пирин, недалече от гр. Сандански. Той споделя поразителен случай на въздаяние от времето на турското иго в Мелнишко. Горката баба попадия - сърцето й се раздира сред отмъщението и майчината жал към две от дъщерите й, тъй като, в случай че уточни на Яне Сандански кои са предателите на свиреп убития й от турците отец Стамат, това значи самата тя да ги направи вдовици. И оставя всичко на оня, който от горната страна всичко вижда и въздава.
Из записа на Спас Попов с Димитър Попстаматов, роден в с. Пирин през 1896 година (Личен списък на огромната българска национална певица Любимка Бисерова)
...Турците разбрали какво свири бурията (тръбата - б.р.) - да не се пали селото, да спрат.
И това помня - турците почная да гасят.
...Татко [отец Стамат] е бил по крайовете с четниците. Тогава му споделил Яне Сандански:
- Попе, вземи измести се в Стара България!
Яне споделил дори и на тия, другите ръководители, що бея там. Та и тия трима души стават да бягат, да минат границата за Стара България. Татко, дедо Стойо и Постол... Отиват при нашите кози, при чобанина. Хващат брави, заклали ги и почнали да ги пекат - да имат месо за из път. Искат да си турят в чантите, че ке минат границата.
Татко имаше пет сестри, мои тети, лели. Двамината зетьове били доста срещу баща, че е ръководител на революционния комитет. И срещу въстанието, и срещу баща, че на баща му тръгнала работата като деятелен човек, имали говеда, доста кози и овци. И тия какво ке създадат? Научили се, че баща е избягал на овчарника. И пращат дамите си - сестрите на баща - двамата ги пращат:
- Идете там при козите, нима го намерите. Да му кажете да се върне. Ние с турците ке оправиме работата, нема да го убият... няма ужасно...
Спас Попов: Как се споделят тия двете тети?
Попстаматов: Едната Вела Влашка, а другата - Стоянка Ибришимова. Знам ги. И те одят и споделят на баща:
- Така и по този начин наръчая зетьовете ти, да се върнеш, да си дойдеш, че тука къщата ти ке иде, ке се разсипе, децата ти ке останат сираци - а ние сме четирма братя и една сестра.
Той им споделил:
- Ке си дойда тази вечер, като се стъмни - вкъщи съм.
А оня дядо Стойо и другарите му споделят:
- Абе, попе, не се връщай ти, не слушай дамите... Не слушай и твоите зетьове, те не ти мислят положително на тебе, те ти копаят гроб...
- А-а, я ке си ида до село... ке ида да видя по какъв начин е ситуацията...
И вечерта - откъм гърба е гората - и той се спуска и слиза у дома. Влезе вътре, вкъщи, седна, майка му - баба, беше жива - от кюшето, ние тогава нямахме легла и столове - лежахме на земята на рогозини, на черги...
Татко ме праща да ида при неговия дядо - на майка баща й. Праща ме да го крещя, да пристигна вкъщи, та баща да му наръчал да пристигна вкъщи да чуваме стоката. Дядо се споделяше Костадин Гегов.
Отивам я, но с борина.
Почная ония да уговарят баща: къде си тръгнал, ние сме оправили работата с турците, няма да те гонят, по този начин, по този начин. Дълго време моабет. Единият изчезна, излезе навънка. Единият от двамата зетьове. А той къде да иде? През деня са пратили покана на турците в село Горно Спанчево да тръгнат, че поп Стамат ке се съобщи. Говория, що говория и един по един си отидоя. И дядо Коста си отиде.
Арно, но къде е акъло на дамите? И на майка, и на баба? Прости дами. Защо не му кажаха:
- Тия хора те лъжат, попе, лъжат те! Стани си и бегай!
Дали рече да заспи - аскеро пристигна, заградия къщата. Айде, съмна и почнаха да лопат по двора, да откриват керемидите, да се качват по покрива - желаят да видят дали попа е вътре у дома. По едно време пристигна началникът на турците - той е бил в конака. И кметът - коджабашията на селото - доадат на портата и коджабашията вика:
- Невесто попадийо, невесто попадийо! Тука ли е попо?
- Ами нема го, нема... по гората е...
А тия, турците, не веруват:
- А-а, тука е, мари попадийо, тука е... Знаем сигурно!
Турците разбрали от зетьовете и го вардили. Почная да се мъчат да го изкарат, да го видят. И баща сподели на майка:
- Мойта свърши, споделя, излизам! Айде, довиждане!
Баба - напред, майка му, баща - по нея, и аз - най-отзад. Другите братя ги немаше. Баба отвори - ние тогава имахме дебели врати. Дебели порти, с железа. Отвори баба и се обеси зад вратата - едната врата отвори. Две врати са. И баща като стъпи на прага и вика на турците:
- Теслим! Теслим! Предавам се! Предавам се!
...И го закарват. Карат го един-два километра, мъчат го - косата му мъкнат, брадата му оскубват, всичко му снемат, простират го възнак и с камъни - колкото турци, толкоз камъни намерихме върху него - удряли го по главата, размазали я и мозъко му бе изминал. Като отидохме ние на другия ден да си го прибереме - казая го къде е погубен - и го намерихме оцапан с кръв, с разрушена глава, размачкан.
Като ръководител на революционния комитет, погубен от турците на пиринска земя - родителите ми взеха решение да го погребат на самото злодейско място. Там в този момент има огромен монумент. После пристигнаха Хидрото - направиха две автомагистрали в Горно Спанчево и в село Пирин и те помогнаха да се въздигне още по-голям монумент. Работниците, които живееха във фургоните, през свободното време разкопаха мястото в близост, донесоха прекрасен камък и издигнаха заслужен монумент на татко ми Стамат.
Спас Попов: Какво стана със зетьовете след това?
Попстаматов: Нищо не ги направихме. Яне Сандански върлуваше там още седем-осем години. На 1908 година стана Хуриет, младотурският прелом.
През тия години Яне Сандански, като идваше в село Пирин, минаваше зад нашата къща, тъй като той спиеше на горния завършек на селото, имаше една остаряла къща на една баба Мария Язикова. Тя имаше трима сина, излезли на работа по Беломорието. По манастирите в Света гора. И тя сама. Къщата имаше три стаи и четата на Яне Сандански се побираше в нея. Безопасно - на края на село.
Двамата наши зетьове да станат на другия ден и да идат при козите. При овчаря, да си отберат четиридесет кози и да си разделят по двайсет на всеки. Чобаните ги видели и ги нахокали:
- Не ве ли е позор бе, предатели, вие предадохте дядо поп на турците, а в този момент сте пристигнали да му оберете сираците! Не ве ли е позор? Не ве ли е грях? Кой ке отгледа в този момент неговите сираци?
Навикали им, само че бравите ги откарали.
Една вечер Яне Сандански доада (идва - б.р.) изпод - ние стоиме пред къщата - съпроводен с двама-трима четника. Нашите комитетски хора тръгнали с него. Натам отива, при къщата на баба Мария. Яне Сандански се запря и вика на майка:
- Попадийо, кажи нещо за попа? Кой от село Пирин имаше предумисъл да съобщи попа на турците? Искаме да го накажеме - ръководителят на комитета защитаваше националните ползи...
Майка го погледна, погледна и вика:
- Остави ги, Яне! Нека от Господ да им пристигна наказването... то е по-тежко от твоя и националния яд...
Мама не желае да изкаже нашите зетьове. А единият вървеше там и чу думите на мама, чу заканата на Яне - да накаже със гибел предателите. Предателят не остана в кожата си: лицето го промени, промени - ту зелено, ту бяло, ту жълто... Само майка да речеше:
- Я го тоя... вижте му какво е лицето...
Повече самопризнания не беха нужни - Яне кеше да познае предателя.
- Я го, Яне, тоя дето върви след тебе - той го съобщи!
Ама изтърпе. Ние гледаме мама - тя какво ке каже. Не го съобщи на Яне Сандански. Той разбра нейната воля и повече в никакъв случай не я попита. Но желая да ти кажа възмездието, което сполетя тия хора: освободи се Пирин от турците, цялото село стартира да ненавижда и заплюва двамата наши зетьове и скоро време те се сковаха. Съвестта или страхът ги загриза. И ела да ги видиш: имат синове, дъщери, внуци и правнуци - всички се изродиха, имат коли, отпуснати им по неработоспособност. А нашето коляно - на ръководителя на революционния комитет - останахме здрави и читави, столетници сме... Двама се родиха - първите - напряко сакати, различен си умъртви детето, двамата се сковаха и онемяха - не говореха въобще до самата си гибел. Ето по този начин ги наказа Бог, ориста ли!
Мога да кажа имената на двамата ни зетьове, те са покойници, я съм към стоте години, от кого да се тревожа, само че не желая - дано в паметта на поколенията техните имена вечно да се заличат, та да няма на никое място и у никого място за проклетите предатели.
Из новелата " Въздаяние "
Двутомник с определени творби на Валентин Караманчев, изд. " Синева ", 2012 година
...Изведнъж стана ярко като ден. Гледа към него идва бабичка, приведена доземи. С два бастуна се подпира. Едвам-едвам пристъпя. Крачката - ден. Попита я:
- За къде си кренала, бабо?
- За Рожен, пътниче.
- Далече е, доста е надалеч.
- Нищо, че е надалеч. Познаваш ли Божко Опълченеца?
- Познавам го, по какъв начин да не го познавам. За какво ти е пък изтрябвал на тебе?
- Аз съм неговата орис, ориста съм му. Отивам да въздам съгласно делата му.
- Като ти виждам крачката, може и да не го завариш или пък някой ще те изпревари. Той на доста люде е борчлия.
- Видял ли си орис да варка (бърза - б.р.), а постоянно в точния момент идва. Ако не го сваря, нали ще останат по него синове, внуци и правнуци. Трябва да си заплати лошотиите. Ако не той, те ще платят.
- Какво е отговорна челядта му?
- Да е мислил отрано.
...Понечи да стане. Бялото видело изчезна внезапно. Озарените от светлина сипеи потънаха още веднъж в мрак непроницаем.
***
Божко Опълченеца надживя Дражелко с цели двайсет и пет години. Неговата орисница го настигна и отмина, без да го пожали. Удари го в най-слабото място. В семето му. Затри го. Замлати чепатите си бастуни по меките черепчета на Божковите мъжки чеда и внуци.
Трима сина отимаха със Севда - все недъгави и улави и дамгосани от неприятна болест - кръвта им не се съсирваше. Чепнеха ли си носовете, кръвта им не секваше с дни. Зъбче да им падне, неделя алено плюеха. Коляно да ожулят, цялостен месец със сухи пърхутки го постановяваха. Петел да ги клъвне, раничките таяха като презрели калинки.
Първия наследник сколасаха да съберат с несретница като него. Роди им се мъжко. С глава като на попова лъжичка. Не се научи да приказва. И неговата кръв не засъхваше. Брада пусна, а яхаше сопа наместо конче.
Божко и Севда пробваха за последно. Погоди се щерка - гиздава и читава. Израсна мома за знамение и приказ. Но ергенин от селото не се престраши да я търси. Пристана в далечно село. Със боязън в сърцето и тя зачена. Роди се момиче. Свястно. Кръстиха го Севда. Престрашиха се с мъжа й за още едно. За лошотия момче се случи. Досущ като братята недъгаво, а и кръвта му същата. Още при първата рана бащата и майката оставиха кръвта му да се изцеди до капка. Повече за рожба не помислиха.
Божко Опълченеца проклинаше таксирата си. Питаше се за какво Господ го мъчи още. Защо не го прибере да си почине. Защо казнилото му е дългоденствие проклето. На преклонни години здрав и прав и на акъла си - слугуваше на уродливи.
Но най-много му омръзна кръв да гледа, кръв да бърше и затъква. Що кръвчица непозната беше пуснал, доживя от кръвоточие да му се гади и повдига. Умря точно на 100 и шестата си година. Не бяха му прикадили и третина и баба Севда го последва - беше на 100 и три години. Тя, горката - вадичка на семето прокълнато - понесе покорно божия яд, единствено тъй като се остави през една далечна, далечна сляпа неделя да я зажеглят пред светия олтар в един хомот с индивида, който взе страха на татко й и насили нейната воля.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ