Незабравими докосвания
Като студент се прехласвах по италианския неореализъм и френската нова вълна. И по знаците на безконечната женственост: Джина Лолобриджида, София Лорен, Бриджит Бардо, Катрин Деньов, Клаудия Кардинале. По Жерар Филип, Жан Маре, Антонио Куин, Ив Монтан и Ален Делон въздишаха майките на съученичките ми.
С песните на Клаудио Вила, Доменико Модуньо, Джани Моранди, Милва, Орнела Ванони, лауреати от Сан Ремо, с възхода на италианското и френското кино през втората половина на ХХ век изясняват разпространяването им с въздействието на италианската и френската комунистическа партии - с театралните прегледи, общите художествени изложения и фестивалите на естрадната ария, поколението ми беше ограмотявано да прави оценка класиката и новаторството. Освен с творчеството на Чарли Чаплин, Всеволод Пудовкин и Сергей Айзенщайн, тематичните кинолектории в Студентския дом на гърба на " Коня ", ме запознаваха с Алфред Хичкок ( " Психо " и " Птиците " ), Орсън Уелс ( " Гражданинът Кейн " ), Франсоа Трюфо ( " Жул и Жим " ), Жан Люк Годар ( " До финален мирис " ), с Микеланджело Антониони ( " Нощта " и " Приключението " ). В студийното кино " Витоша ", от време на време полупразно, прожектираха Анджей Вайда, Ингмар Бергман, Федерико Фелини, Андрей Тарковски, Акира Куросава. Там ме прикова " Балът " - двучасов филм пантомима на италианеца Еторе Скола. Омагьосаха ме " Сенките на забравените прародители " на Сергей Параджанов (1965), " Брачен живот " (1964) на Андре Кайят, с Мари Жозе Нат и Жак Шарие в основните функции, " Бяг " (1970) на Александър Алов и Владимир Наумов, с рано отишлия си Владислав Дворжецки (заради пропагандно късогледство не го пратиха в Кан, където го чакаше премията за най-хубав задграничен филм). И още, и още елитарно и авангардно кино.
Масовият фен четеше " Народна просвета "
Сп. " Театър " прелистваше " Филмови вести ", на полски идваше " Екран ", сп. " Български филми " (стигнаха до 25 годишно) излизаше на шест езика. Изданията на Българска телеграфна агенция " Паралели ", " ЛИК ", " НТ ", " По света " бяха необятно отворени прозорци към света. Свежите постановки на Методи Андонов ( " Ревизор " ) и на Нейчо Попов ( " Големанов " ) през 1966-та в Сатиричния вирееха със строго университетските на Кръстьо Мирски и Филип Филипов в Народния.
Холивудските бози, безапелационно определяни като касови, костюмирани зрелища и лакировка на действителността, пълнеха залите. Вървеше и вицът " Хубав ли е филмът, или руски? ". Заснетите на " Кодак " " Война и мир " (1968) на Сергей Бондарчук и " Допълнение към закона за отбрана на страната " (1976) на Людмил Стайков, през днешния ден умишлено пропуснат, бяха изключение, до момента в който не усилиха парите за филмопроизводство, и то по случай 1300-годишнината на българската страна. Държавата филантроп постановяваше ред, единодушие и дисциплинираност, а геният отстояваше креативната си независимост, преодолявайки идеологическите ограничавания. Диктатурата потискаше и посредствеността.
Наградените филми идваха със забавяне. Чакаха ги да поевтинеят, тъй като валутата по второ направление отиваше за автоматизирани индустриални линии. " Един мъж и една жена " (1966) на Клод Льолуш, с Анук Еме, Жан Луи Трентинян и незабравимата музика на Франсис Ле, имаше невиждан триумф. Също и " Особен урок " (1968) на Мишел Боарон, с Натали Делон и Рено Верле. Марлен Жобер, в партньорство с Лино Вентура, пристигна с " Последният прочут адрес " (1970) на Жозе Джовани, а Мирей Дарк, дългогодишна приятелка/съпруга на Ален - през 1972-ра с " Високият рус мъж с черната обувка ". През 1977-ма ме сграбчи и аристократичният разкош в " Невинният " (1976), последният филм на граф Лукино Висконти (днес
показното разсипничество на самодейците във властта
и бизнеса на вятъра се стреми да го догони).
Издателствата, вестниците и списанията на креативните съюзи също образуваха живописен усет. Съюз на българските писатели издаваше и бюлетин за вътрешно прилагане с преводи на творби от модерни западни създатели. Художествени препоръки оценяваха и спираха филми, текстове и песни, в множеството случаи основателно. Пролича си след 10-ти, когато ги пуснаха. Излизаха монографии освен за руския конструктивизъм. Богомил Райнов - публицист, стихотворец, киносценарист и изкуствовед - написа " Черният разказ " (1970) и " Ерос и Танатос " (1971). В галерията на ул. " Гурко " подредиха огромна галерия с творби на Анди Уорхол, Джаксън Полък и плеяда американски абстракционисти.
Не беше чак толкоз затворено, колкото го изкарват през днешния ден. Нямаше го брюкселското произношение и изящната книжовност на Цв.Цв. Нямаше заводи за пране на килими, национални радиовериги, осведомителни водачи и всевъзможни напъни на дребния да наподобява огромен. Казвахме " когато започвах ", а не " когато стартирах като комисар ", както Мария Габриел от Хаджидимово; " постройката се строи ", а не е " в обстановка на градеж ", както кметицата на регион " Слатина ". Не се питахме " Кой е печелившият фокус? ", а " по повод " не беше всяка втора дума. Никой не пишеше beautiful на кирилица. Или " избавителна обстановка ". Не казвахме, че " промяната в правосъдната система се случва " като министър Данаил Кирилов, или че се " случват оставки ", както Първан Симеонов от " Галъп ". Повече се напъвахме и с имената. Нямаше ги " София вилидж " и " Бел вали ". Не ме стряскаше Ая, нека не дочакам БиЮ.
През 1973-та - 10 години след " Гепардът " на Лукино Висконти, проходиха и киноспециалностите във ВИТИЗ " Кръстьо Сарафов ". Владислав Икономов, Яцек Тодоров и Мариана Евстатиева запреподаваха наученото в Лодз. Операторите Георги Карайорданов, Борислав Пунчев и Атанас Тасев поведоха първите си класове (1973-1975). От Захари Жандов, през Рангел Вълчанов, Анжел Вагенщайн, Неделчо Чернев и Валери Петров - мястото не разрешава да уважа всички.
Ускореното изхабяване, упадъкът на полезности
и усети, култът към доукрасената телесна и словесна сухота се открои внезапно след 1989-та. Законът " Лучников " предпостави, благодарение на архитектурната гилдия, заробувала на парвенюшка лакомия и усети, злополуката в градоустройственото обмисляне. Размърдалото се гражданско общество през днешния ден обезверено се мъчи да избави дребното зелени междублокови пространства. На 15.04.2019 година пламна и едвам не рухна " Парижката Света Богородица ", фон на едноименния филм (1956 г.) по романа на Виктор Юго, герой за избавяне на средновековната парижка архитектура. Изгоряха тонове дъбови греди, осемвековни, разтопиха се тонове олово - небесна плесница за разплулата се от презадоволеност Европа.
Навремето цариградските българи поръчали чугунената си черква на Златния рог, с цел да не изгори, в случай че подпалят дървениите в близост. Днес спорим за 34-етажния небостъргач на " Артекс ", засенчил " японския хотел " Витоша " на световноизвестния арх. Кишо Курокава, бледнеещ с еснафското си име " Маринела " и със стърчащата железна структура, опит за нелегално надстрояване на ниското му тяло.
Докато архитектурни шедьоври - като дома в сецесион на арх. Георги Фингов, зеят полуразрушени (добре че вложител от Кипър купи и върна блясъка на къщата на Яблански в София), до момента в който правовата ни страна търпи Карлсон, който живее под покрива, да усвои най-голямата, притежавана от всички обща част на грозноватата постройка на ул. " Георги Павлов " щ 21 - и президентът Плевнелиев се възмути, до момента в който безчувствието ни към културното завещание позволява книго- и лентохранилищата да погубват (доскоро и покривът на Народната библиотека течеше), вместо да съхраняват, културата ни ще крета
с лъжливото замайване на невиделите
бравурно оценили като достижение кино лентата на Галин Стоев " Безкрайната градина " (2017).
Не единствено аз, спохождан от тъгата в песните на Емил Димитров, съм отчаян. След 60 години кино кариера и Ален Делон призна, че ще напусне без страдание света на фалша и сменените полезности, на култа към парите и неуважението към дадената дума...
И топуркането по калдаръма на езиковия бул. " България " не ми понася. Никога в България не се е говорило толкоз дървено. " Да " галеше ухото ми, до момента в който не го простреля " Абсолютно ". Сбогувахме се с " Довиждане ", а не с " До след това ". От златните уста на Габриел и Майдел " обран " отиде и при Камелия от Чипровци, изгубила девствеността си на 17? (майка й я биела до последно), поканена в " 120 минути " по bTV на 31.03.2019 година, с цел да добави към отговорите си и неразбираемото " ограбвам се ". Берем крушите на postтоталитарната просветеност, цялостна с паразити и нечленувани съществителни. Задявахме се със смеха на Първия, само че през днешния ден ни залива кафанската радушност на неговия Охранител, ръководещ благодарение на " огромни стопански съдружници, а не с любовта и гласовете на хората, което от дълго време е нереалност ", закова го и Арман Бабикян по БНР на 15 май. С търпимостта си към такава " народна власт " потвърждаваме, че изцяло заслужаваме нерадостната си орис.
С песните на Клаудио Вила, Доменико Модуньо, Джани Моранди, Милва, Орнела Ванони, лауреати от Сан Ремо, с възхода на италианското и френското кино през втората половина на ХХ век изясняват разпространяването им с въздействието на италианската и френската комунистическа партии - с театралните прегледи, общите художествени изложения и фестивалите на естрадната ария, поколението ми беше ограмотявано да прави оценка класиката и новаторството. Освен с творчеството на Чарли Чаплин, Всеволод Пудовкин и Сергей Айзенщайн, тематичните кинолектории в Студентския дом на гърба на " Коня ", ме запознаваха с Алфред Хичкок ( " Психо " и " Птиците " ), Орсън Уелс ( " Гражданинът Кейн " ), Франсоа Трюфо ( " Жул и Жим " ), Жан Люк Годар ( " До финален мирис " ), с Микеланджело Антониони ( " Нощта " и " Приключението " ). В студийното кино " Витоша ", от време на време полупразно, прожектираха Анджей Вайда, Ингмар Бергман, Федерико Фелини, Андрей Тарковски, Акира Куросава. Там ме прикова " Балът " - двучасов филм пантомима на италианеца Еторе Скола. Омагьосаха ме " Сенките на забравените прародители " на Сергей Параджанов (1965), " Брачен живот " (1964) на Андре Кайят, с Мари Жозе Нат и Жак Шарие в основните функции, " Бяг " (1970) на Александър Алов и Владимир Наумов, с рано отишлия си Владислав Дворжецки (заради пропагандно късогледство не го пратиха в Кан, където го чакаше премията за най-хубав задграничен филм). И още, и още елитарно и авангардно кино.
Масовият фен четеше " Народна просвета "
Сп. " Театър " прелистваше " Филмови вести ", на полски идваше " Екран ", сп. " Български филми " (стигнаха до 25 годишно) излизаше на шест езика. Изданията на Българска телеграфна агенция " Паралели ", " ЛИК ", " НТ ", " По света " бяха необятно отворени прозорци към света. Свежите постановки на Методи Андонов ( " Ревизор " ) и на Нейчо Попов ( " Големанов " ) през 1966-та в Сатиричния вирееха със строго университетските на Кръстьо Мирски и Филип Филипов в Народния.
Холивудските бози, безапелационно определяни като касови, костюмирани зрелища и лакировка на действителността, пълнеха залите. Вървеше и вицът " Хубав ли е филмът, или руски? ". Заснетите на " Кодак " " Война и мир " (1968) на Сергей Бондарчук и " Допълнение към закона за отбрана на страната " (1976) на Людмил Стайков, през днешния ден умишлено пропуснат, бяха изключение, до момента в който не усилиха парите за филмопроизводство, и то по случай 1300-годишнината на българската страна. Държавата филантроп постановяваше ред, единодушие и дисциплинираност, а геният отстояваше креативната си независимост, преодолявайки идеологическите ограничавания. Диктатурата потискаше и посредствеността.
Наградените филми идваха със забавяне. Чакаха ги да поевтинеят, тъй като валутата по второ направление отиваше за автоматизирани индустриални линии. " Един мъж и една жена " (1966) на Клод Льолуш, с Анук Еме, Жан Луи Трентинян и незабравимата музика на Франсис Ле, имаше невиждан триумф. Също и " Особен урок " (1968) на Мишел Боарон, с Натали Делон и Рено Верле. Марлен Жобер, в партньорство с Лино Вентура, пристигна с " Последният прочут адрес " (1970) на Жозе Джовани, а Мирей Дарк, дългогодишна приятелка/съпруга на Ален - през 1972-ра с " Високият рус мъж с черната обувка ". През 1977-ма ме сграбчи и аристократичният разкош в " Невинният " (1976), последният филм на граф Лукино Висконти (днес
показното разсипничество на самодейците във властта
и бизнеса на вятъра се стреми да го догони).
Издателствата, вестниците и списанията на креативните съюзи също образуваха живописен усет. Съюз на българските писатели издаваше и бюлетин за вътрешно прилагане с преводи на творби от модерни западни създатели. Художествени препоръки оценяваха и спираха филми, текстове и песни, в множеството случаи основателно. Пролича си след 10-ти, когато ги пуснаха. Излизаха монографии освен за руския конструктивизъм. Богомил Райнов - публицист, стихотворец, киносценарист и изкуствовед - написа " Черният разказ " (1970) и " Ерос и Танатос " (1971). В галерията на ул. " Гурко " подредиха огромна галерия с творби на Анди Уорхол, Джаксън Полък и плеяда американски абстракционисти.
Не беше чак толкоз затворено, колкото го изкарват през днешния ден. Нямаше го брюкселското произношение и изящната книжовност на Цв.Цв. Нямаше заводи за пране на килими, национални радиовериги, осведомителни водачи и всевъзможни напъни на дребния да наподобява огромен. Казвахме " когато започвах ", а не " когато стартирах като комисар ", както Мария Габриел от Хаджидимово; " постройката се строи ", а не е " в обстановка на градеж ", както кметицата на регион " Слатина ". Не се питахме " Кой е печелившият фокус? ", а " по повод " не беше всяка втора дума. Никой не пишеше beautiful на кирилица. Или " избавителна обстановка ". Не казвахме, че " промяната в правосъдната система се случва " като министър Данаил Кирилов, или че се " случват оставки ", както Първан Симеонов от " Галъп ". Повече се напъвахме и с имената. Нямаше ги " София вилидж " и " Бел вали ". Не ме стряскаше Ая, нека не дочакам БиЮ.
През 1973-та - 10 години след " Гепардът " на Лукино Висконти, проходиха и киноспециалностите във ВИТИЗ " Кръстьо Сарафов ". Владислав Икономов, Яцек Тодоров и Мариана Евстатиева запреподаваха наученото в Лодз. Операторите Георги Карайорданов, Борислав Пунчев и Атанас Тасев поведоха първите си класове (1973-1975). От Захари Жандов, през Рангел Вълчанов, Анжел Вагенщайн, Неделчо Чернев и Валери Петров - мястото не разрешава да уважа всички.
Ускореното изхабяване, упадъкът на полезности
и усети, култът към доукрасената телесна и словесна сухота се открои внезапно след 1989-та. Законът " Лучников " предпостави, благодарение на архитектурната гилдия, заробувала на парвенюшка лакомия и усети, злополуката в градоустройственото обмисляне. Размърдалото се гражданско общество през днешния ден обезверено се мъчи да избави дребното зелени междублокови пространства. На 15.04.2019 година пламна и едвам не рухна " Парижката Света Богородица ", фон на едноименния филм (1956 г.) по романа на Виктор Юго, герой за избавяне на средновековната парижка архитектура. Изгоряха тонове дъбови греди, осемвековни, разтопиха се тонове олово - небесна плесница за разплулата се от презадоволеност Европа.
Навремето цариградските българи поръчали чугунената си черква на Златния рог, с цел да не изгори, в случай че подпалят дървениите в близост. Днес спорим за 34-етажния небостъргач на " Артекс ", засенчил " японския хотел " Витоша " на световноизвестния арх. Кишо Курокава, бледнеещ с еснафското си име " Маринела " и със стърчащата железна структура, опит за нелегално надстрояване на ниското му тяло.
Докато архитектурни шедьоври - като дома в сецесион на арх. Георги Фингов, зеят полуразрушени (добре че вложител от Кипър купи и върна блясъка на къщата на Яблански в София), до момента в който правовата ни страна търпи Карлсон, който живее под покрива, да усвои най-голямата, притежавана от всички обща част на грозноватата постройка на ул. " Георги Павлов " щ 21 - и президентът Плевнелиев се възмути, до момента в който безчувствието ни към културното завещание позволява книго- и лентохранилищата да погубват (доскоро и покривът на Народната библиотека течеше), вместо да съхраняват, културата ни ще крета
с лъжливото замайване на невиделите
бравурно оценили като достижение кино лентата на Галин Стоев " Безкрайната градина " (2017).
Не единствено аз, спохождан от тъгата в песните на Емил Димитров, съм отчаян. След 60 години кино кариера и Ален Делон призна, че ще напусне без страдание света на фалша и сменените полезности, на култа към парите и неуважението към дадената дума...
И топуркането по калдаръма на езиковия бул. " България " не ми понася. Никога в България не се е говорило толкоз дървено. " Да " галеше ухото ми, до момента в който не го простреля " Абсолютно ". Сбогувахме се с " Довиждане ", а не с " До след това ". От златните уста на Габриел и Майдел " обран " отиде и при Камелия от Чипровци, изгубила девствеността си на 17? (майка й я биела до последно), поканена в " 120 минути " по bTV на 31.03.2019 година, с цел да добави към отговорите си и неразбираемото " ограбвам се ". Берем крушите на postтоталитарната просветеност, цялостна с паразити и нечленувани съществителни. Задявахме се със смеха на Първия, само че през днешния ден ни залива кафанската радушност на неговия Охранител, ръководещ благодарение на " огромни стопански съдружници, а не с любовта и гласовете на хората, което от дълго време е нереалност ", закова го и Арман Бабикян по БНР на 15 май. С търпимостта си към такава " народна власт " потвърждаваме, че изцяло заслужаваме нерадостната си орис.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ