Противоположни ли са наистина позициите на Париж и Берлин за трансатлантическите отношения?
„ Категорично не съм склонен “ с немският министър на защитата, съобщи неотдавна фреснкият президент Еманюел Макрон, определяйки позицията на Анегрет Крамп-Каренбауер във връзка с трансатлантическите връзки като „ исторически неправилна интерпретация “. Германският министър отговори на изявлението това изявление с думите, че визията на Макрон за бъдещето съставлява „ заблуда “.
Необичайната замяна на думи сред френския президент и немският боен министър допуска, че става въпрос за нещо огромен. Това огромно нещо в действителност е бъдещето на връзките сред Европейският съюз и Съединени американски щати, освен по време на идното президентство на Джо Байдън, само че и по-късно, написа Андреас Клут за Блумбърг.
Дебатът произтичаот визията на Макрон, че Европейски Съюз би трябвало да се стреми към „ стратегическа автономност и суверенитет “. Той желае Европа да бъде задоволително мощна, с цел да разгласи самостоятелност от Съединени американски щати и да може да се опълчва на Китай, Русия и други.
Крамп-Каренбауер обаче отвърна, че Европа не може да се оправи сама. „ Без нуклеарните и стандартните отбранителни качества на Америка, Германия и Европа не могат да се защитят. Това са обстоятелствата “, сподели тя. В момента Съединени американски щати съставляват към 75% от военната мощност на НАТО.
Представени по този метод, тези две гледни точки означават диаметрално противоположни позиции във връзка с въпроса за трансатлантическите връзки в региона на защитата. Истината обаче е, че те не са чак толкоз разнообразни. Макар че двете визии вадят на напред във времето разнообразни акценти, те сочат в една и съща посока.
Катализаторът на този спор, несъмнено, беше президентството на Доналд Тръмп. Неговото отявлено пренебрежение във връзка с съдружниците на Съединени американски щати, измежду които и Германия, както и във връзка с самото НАТО, изплаши множеството водачи от Европейски Съюз и вдъхна живот на концепцията, че на Америка не може да се разчита.
Победата на президентските избори на Байдън, който е гневен бранител на американските алианси, оказа помощ за успокояването на тези страхове. Това обаче не значи, че през идващите години няма да има завръщане на Тръмпизма, по една или друга форма. Дори и да бъде пропъден изцяло, Съединени американски щати ще бъдат прекомерно заети с проблемите вкъщи и съперничеството си с Китай, с цел да обръщат внимание на Европа.
Реакциите на Макрон и Крамп-Каренбауер значително отразяват стратегическите култури на двете страни. Крамп-Каренбауер и израснала във времето на следвоенната западногерманска традиция, в която на Съединени американски щати се гледаше съвсем като на „ бащина фигура “, закриляща Европа. За нея Америка остава незаменима. За това тя желае да предложи на Вашингтон „ нова договорка “, която да върне връзките сред двете страни на океана на досегашното им равнище. От другата страна, желанието за самостоятелност на Макрон е следващата демонстрация на дългогодишната френска политика, стартирана от Шарл Дьо Гол, за омаловажаване американското въздействие в Европа и усилване на френското такова посредством институциите в Брюксел. Макронизмът обаче се разграничава от Голизма по това, че главният му блян не е единствено за френско, само че и европейско великолепие.
Отвъд тези разнообразни мотивации обаче двете гледни точки намират пресечна точка. Както Макрон, по този начин и Крамп-Каренбауер наподобява споделят мнението, че дълготрайната опция на американското водачество в НАТО би трябвало да бъде „ европейска войска “. Въпреки това и двамата са склонни да признават, че по този начин евентуално няма да има в близкото бъдеще.
Тази концепция е нереалистична, защото страните от Европейски Съюз към момента не са подготвени да се откажат от самостоятелните си армии и по този метод да се разделят с последната светиня, символизираща техния суверенитет. Европейската войска е малко евентуално да се осъществя и заради обстоятелството, че поляците, французите, германците, италианците, гърците и другите европейци не могат да реализират съгласи във връзка с това от кое място тъкмо идва опасността за Европа. А даже и да съумеят да обединят армиите си, те отново няма да могат да заменят американската мощност.
Следователно това, което Макрон и Крамп-Каренбауер оферират, е ориентирано към същата цел: Европа би трябвало да стане по-могъща във военно отношение и да координира по-добре своите военни сили. Проектите, нужни за постигането на тази цел, към този момент са в развой на разработка. За страдание те, сходно на доста други европейски проекти, не попадат под светлината на прожекторите, поради нормалната брюкселска администрация и несъразмерния фокус върху неразбираемите съкращения от рода на PESCO, CARD, CDP и EDF.
И двамата са на мнение, че Европа би трябвало да има по-добре готови военни сили и даже да организира повече интервенции без американска поддръжка.Тук влизат задачи за поддържане на реда в основни зони в района, от Африка (френският приоритет) до Балтийско море (полският и балтийският приоритет) и Източното Средиземноморие (гръцкият приоритет)
Увеличение на разноските за защита и на броя на военните задачи обаче са тематики, с които мъчно могат да бъдат извоювана поддръжката на жителите на европейските страни, изключително на тези в Германия. Това обаче са стъпки, които не могат да бъдат пропуснати, в случай че Европа желае да има някакво геополитическо въздействие. Може да гледате на този проект като на въпрос на опазване на „ суверенитета “ на Европа, както го показва Макрон, или пък да го възприемете като предложение за ново разделяне на труда между Европейски Съюз и Съединени американски щати в областта на защитата, както го показва Крамп-Каренбауер.
Дори Макрон признава, че в евентуалните идни международни спорове, като да вземем за пример този сред демокрациите и властническите страни, ползите на Европа и Съединени американски щати нормално се препокриват. Крамп-Каренбауер стига малко по-далеч в този разбор. Според нея най-хубавият метод за вдъхване на нов живот в трансатлантическия алианс посредством представянето на Европа като „ мощен сътрудник “ на Съединени американски щати, а не като „ безпомощно дете “, което има потребност от протекция.
Необичайната замяна на думи сред френския президент и немският боен министър допуска, че става въпрос за нещо огромен. Това огромно нещо в действителност е бъдещето на връзките сред Европейският съюз и Съединени американски щати, освен по време на идното президентство на Джо Байдън, само че и по-късно, написа Андреас Клут за Блумбърг.
Дебатът произтичаот визията на Макрон, че Европейски Съюз би трябвало да се стреми към „ стратегическа автономност и суверенитет “. Той желае Европа да бъде задоволително мощна, с цел да разгласи самостоятелност от Съединени американски щати и да може да се опълчва на Китай, Русия и други.
Крамп-Каренбауер обаче отвърна, че Европа не може да се оправи сама. „ Без нуклеарните и стандартните отбранителни качества на Америка, Германия и Европа не могат да се защитят. Това са обстоятелствата “, сподели тя. В момента Съединени американски щати съставляват към 75% от военната мощност на НАТО.
Представени по този метод, тези две гледни точки означават диаметрално противоположни позиции във връзка с въпроса за трансатлантическите връзки в региона на защитата. Истината обаче е, че те не са чак толкоз разнообразни. Макар че двете визии вадят на напред във времето разнообразни акценти, те сочат в една и съща посока.
Катализаторът на този спор, несъмнено, беше президентството на Доналд Тръмп. Неговото отявлено пренебрежение във връзка с съдружниците на Съединени американски щати, измежду които и Германия, както и във връзка с самото НАТО, изплаши множеството водачи от Европейски Съюз и вдъхна живот на концепцията, че на Америка не може да се разчита.
Победата на президентските избори на Байдън, който е гневен бранител на американските алианси, оказа помощ за успокояването на тези страхове. Това обаче не значи, че през идващите години няма да има завръщане на Тръмпизма, по една или друга форма. Дори и да бъде пропъден изцяло, Съединени американски щати ще бъдат прекомерно заети с проблемите вкъщи и съперничеството си с Китай, с цел да обръщат внимание на Европа.
Реакциите на Макрон и Крамп-Каренбауер значително отразяват стратегическите култури на двете страни. Крамп-Каренбауер и израснала във времето на следвоенната западногерманска традиция, в която на Съединени американски щати се гледаше съвсем като на „ бащина фигура “, закриляща Европа. За нея Америка остава незаменима. За това тя желае да предложи на Вашингтон „ нова договорка “, която да върне връзките сред двете страни на океана на досегашното им равнище. От другата страна, желанието за самостоятелност на Макрон е следващата демонстрация на дългогодишната френска политика, стартирана от Шарл Дьо Гол, за омаловажаване американското въздействие в Европа и усилване на френското такова посредством институциите в Брюксел. Макронизмът обаче се разграничава от Голизма по това, че главният му блян не е единствено за френско, само че и европейско великолепие.
Отвъд тези разнообразни мотивации обаче двете гледни точки намират пресечна точка. Както Макрон, по този начин и Крамп-Каренбауер наподобява споделят мнението, че дълготрайната опция на американското водачество в НАТО би трябвало да бъде „ европейска войска “. Въпреки това и двамата са склонни да признават, че по този начин евентуално няма да има в близкото бъдеще.
Тази концепция е нереалистична, защото страните от Европейски Съюз към момента не са подготвени да се откажат от самостоятелните си армии и по този метод да се разделят с последната светиня, символизираща техния суверенитет. Европейската войска е малко евентуално да се осъществя и заради обстоятелството, че поляците, французите, германците, италианците, гърците и другите европейци не могат да реализират съгласи във връзка с това от кое място тъкмо идва опасността за Европа. А даже и да съумеят да обединят армиите си, те отново няма да могат да заменят американската мощност.
Следователно това, което Макрон и Крамп-Каренбауер оферират, е ориентирано към същата цел: Европа би трябвало да стане по-могъща във военно отношение и да координира по-добре своите военни сили. Проектите, нужни за постигането на тази цел, към този момент са в развой на разработка. За страдание те, сходно на доста други европейски проекти, не попадат под светлината на прожекторите, поради нормалната брюкселска администрация и несъразмерния фокус върху неразбираемите съкращения от рода на PESCO, CARD, CDP и EDF.
И двамата са на мнение, че Европа би трябвало да има по-добре готови военни сили и даже да организира повече интервенции без американска поддръжка.Тук влизат задачи за поддържане на реда в основни зони в района, от Африка (френският приоритет) до Балтийско море (полският и балтийският приоритет) и Източното Средиземноморие (гръцкият приоритет)
Увеличение на разноските за защита и на броя на военните задачи обаче са тематики, с които мъчно могат да бъдат извоювана поддръжката на жителите на европейските страни, изключително на тези в Германия. Това обаче са стъпки, които не могат да бъдат пропуснати, в случай че Европа желае да има някакво геополитическо въздействие. Може да гледате на този проект като на въпрос на опазване на „ суверенитета “ на Европа, както го показва Макрон, или пък да го възприемете като предложение за ново разделяне на труда между Европейски Съюз и Съединени американски щати в областта на защитата, както го показва Крамп-Каренбауер.
Дори Макрон признава, че в евентуалните идни международни спорове, като да вземем за пример този сред демокрациите и властническите страни, ползите на Европа и Съединени американски щати нормално се препокриват. Крамп-Каренбауер стига малко по-далеч в този разбор. Според нея най-хубавият метод за вдъхване на нов живот в трансатлантическия алианс посредством представянето на Европа като „ мощен сътрудник “ на Съединени американски щати, а не като „ безпомощно дете “, което има потребност от протекция.
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ