Нови стихотворения от Матей Шопкин
Към България 2020
Българийо и вчерашна, и днешна,
и утрешна Българийо - реверанс!
Поклон пред тебе, майко безутешна,
въздигнала до Бога своя престол.
Под безконечните глъбини на необята
за тебе заплитам слънчеви венци,
само че ме боли, че ти кърви душата
от хищни и безродни подлеци.
Те тъпчат твоята велика популярност
и с дива гняв ти копаят гроб
и всичко се трансформира в мътна лава,
сходна на безсърдечен потоп.
Какво да сторя, майко безутешна,
с изключение на да кажа в твоите беди:
Българийо и вчерашна, и днешна,
и утрешна Българийо - бъди!
Бъди и остани през вековете
земя, покръстена от умен Хан,
земя, уханна като ранно цвете
и горда като остарелия Балкан!
Размисли в мъглата
Мила Родино,
ти си земен парадайс...
Цв. Радославов
Мъгла противна, сива, гъста
над горда Стара планина
и аз ходя, понесъл кръста
на тези тъжни времена.
О, аз ходя с душа ранена
и виждам с горестни очи
край мен - земя опустошена,
над мен - угаснали лъчи.
Жестока болежка ме обгръща
и зрее в мен заглушен зов:
Къде си ти, земя могъща?
Къде си ти, народ популярен?
Но като плам от люта жадност
измежду тази глуха пустош
надълбоко в моя дух се ражда
една избавителна фантазия.
Мечта от размишления родена:
ще дойдат по-честити дни,
когато в цялата галактика
ще бликнат руйни светлини.
Ще греят слънчеви простори,
ще пее синият Безкрай
и Бог даже ще заприказва,
че ти, земя, си земен парадайс!
Към народа
Сред тези баладични планини,
измежду езера, раздоли и полета,
стани, народе български, стани
и промени ориста си проклета.
Не чакай непозната помощ и недей
потъва в пепелища от давност.
Стани и с млади сили заживей
като народ, заслужен за възхвала.
И дано твоят път да заблести,
така както е блестял през вековете.
И дано над помръкнали фантазии
да свети вечността на върховете.
О, върховете с горди имена
на храбри пълководци и поети.
И дано да изгряват флагове
над нови настъпления развети.
Надмогнал вероломства и несгоди,
отрекъл и заблуди, и кошмари,
стани, народе български, стани,
с цел да спасиш душата на България!
Борба
Разруха, убийства, грабежи, давност -
това са чертите на днешния ден,
ден, който по земната простор минава
с народ изтерзан и в душата ранен.
Пустеят полетата, рухват горите,
селата потъват в отпадъци и тиня,
мъжете пиянстват, пустосват дамите
и няма отникъде благосклонност и жалост.
Къде са безсмъртните светли завещания
на нашите български горди предшественици?
Днес техните фотоси красят кабинети
на всякакви разплути от власт големци.
Но все пак под Божа протекция
животът е прекрасен, даже с повинност,
когато в орисите ни с огнена мощ
участва великата дума битка.
Когато България тръпне и страда
и пада безразсъден безпаметен мрак,
за нея - земята ни антична и млада
битката е правилен избавителен знак.
С битката позора и злото ще съдим,
ще станем създатели на величествен напредък,
и имам вяра, че през днешния ден и вовеки ще бъдем
почтени рожби на заслужен народ!
Думи за хамелеоните
Не, аз не зная по какви закони
и по какви съмнителни аргументи
живеят сред нас хамелеони,
което значи зли гадини.
До през вчерашния ден бяха предани бойци
на Партията - съвест на народа,
а днеска са печални мъченици,
пронизани от жадност за полза.
И с посинели нокти бясно драпат
да стигнат до високите етажи
на всяка власт, подвластна от Запад
и обилна като демонски миражи.
За тях България е единствено сцена,
където те играят значими функции,
само че тяхната орис е предрешена
от силата на непознати протоколи.
Забравили заветите на Бога,
те си издигат мрачни бастиони.
И ще повторя с болежка и паника:
Живеят сред нас хамелеони.
Понякога са заболели от отмалялост,
само че няма по какъв начин животът им да свърши.
Нали е казано от мъдри хора,
че постоянно и вредом има мърши.
Божествен храм
Зората над Родопа се разгаря
и в тоя час, от искра огрян,
звъни часовникът на Чепеларе
и предвещава сияен ден.
И аз не помня всички полебрани
и потеглям из Родопа планина
да изцелявам тежките си рани
от всяка дива гняв и несгода.
Над аромат на уханни сенокоси,
над пасбища, бърда и върхове
Родопа върху халища ме носи
и ме опива с топли ветрове.
Омаян от Орфеевата лира,
разбирам с неотменна изясненост:
Родопа е сърцето на Всемира
и люлката на всяка хубост.
Тук ставам изповед, олтар и цвете,
тъй като от преданията знам,
че както е била през вековете,
и през днешния ден Родопа е възвишен храм.
Вечер в село Орехово
Над Орехово пада зрач,
Персенк издига бели длани
и месецът - червен ковач,
кове от хълмите камбани.
Предчувствали, че няма сън,
шумят зелените градини
и ронят спокоен звучен звън
звездите - орехчета сини.
Вълни от цветен мирис
под стихналите клони пеят
и люлки от уханен студ
в простора постепенно се люлеят.
Персенк прегръща вечерта
като в фантазиите на поети
и всичко става хубост,
с която Орехово свети.
Дъждовен час
Вали противоположен дребен дъжд
и под смълчаните простори
върви един уединен мъж
и самичък със себе си приказва.
Каква ли тъга му тежи?
Дали че бързо остарява
и черен ураган от неистини
му носи крах и давност?
А може би е изтерзан
от подлеци и лицемери
и в дебрите на своя ден
тъжи за рухнали химери.
О, в тоя сив дъждовен час
не желая с никого да диспутирам.
И съм подготвен самият аз
със себе си да поговоря.
Вяра 2019
Над всяка политическа безнравственост,
над всеки неподобаващ маскарад
въздигам моята велика Вяра
в щастливата орис на този свят.
Ще оттекат реките от омрази,
ще отшумат вражди и страхове,
даже над запустелите боази
ще разцъфтят вълшебни цветове.
Ята от пойни птици ще се реят
над родните полета и гори
и плодородни плодове ще зреят,
и хората ще станат по-добри.
Такава Вяра в мен фантазии поражда,
само че аз не зная в кой отдалечен век
индивидът, който се самоизяжда,
ще се трансформира в същински човек.
Страж на хубостта
Красотата ще избави света.
Ф. Достоевски
Все още слънцето изгрява
като избавител на света
и моят земен Ден минава
в интензивен труд за хубост.
За хубост в каузи и в думи,
в положителни и в неприятни часове,
даже и да свистят против ми
стрели от черни ветрове.
Като изпитан в борби боец
ходя запъхтян, строен, прав,
тъй като знам, че съм организиран
да имам горделив и ярък манталитет.
Да не слугувам на съблазни
от всякакви обилни тържества
и да нямам доверие на омразни
звероподобни същества.
И в дебрите на самотата,
и в тъгата, и в насладата
да бъда пазач на хубостта,
която ще избави света!...
Вярвам в българската безкрайност
Ще отшуми и този бяс
от вас, врази, от вас, приятели,
и чаканият звезден час
като камбана ще удари.
Ще звъннат моите фантазии
да бъда и стихотворец, и боец
и в мен до болежка ще пламти
жарта на думата заслужен.
Достоен, да, заслужен бях
за всеки ентусиазъм благоприятен
и нямам пред народа грях,
и не погубих своя корен.
И в тези тежки времена,
втренчен в синята далечност,
ходя, изправил рамена,
и имам вяра в българската безкрайност!
МАТЕЙ ШОПКИН е роден на 29 септември 1938 година в село Долна Липница, Великотърновска област. Завършил е Строителен колеж във Велико Търново и българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ". Автор е на повече от 50 книги - лирика, журналистика, стихове за деца. Съставител е на няколко поетични антологии. Пише литературна рецензия. Превежда от съветски език. Носител е на разнообразни национални литературни награди. Негови стихове са превеждани на редица непознати езици. Има издадени седем стихосбирки на съветски език. Народен активист на изкуството и културата, лауреат на Димитровска премия, почетен с почетното звание " Следовник на националните будители ", притежател на медал " Кирил и Методий " - първа степен, на " Златен Есенински орден " - Русия, член на креативния клуб " Московский Парнас ". Почетен жител на Велико Търново, Павликени, Димитровград и Костенец.
Българийо и вчерашна, и днешна,
и утрешна Българийо - реверанс!
Поклон пред тебе, майко безутешна,
въздигнала до Бога своя престол.
Под безконечните глъбини на необята
за тебе заплитам слънчеви венци,
само че ме боли, че ти кърви душата
от хищни и безродни подлеци.
Те тъпчат твоята велика популярност
и с дива гняв ти копаят гроб
и всичко се трансформира в мътна лава,
сходна на безсърдечен потоп.
Какво да сторя, майко безутешна,
с изключение на да кажа в твоите беди:
Българийо и вчерашна, и днешна,
и утрешна Българийо - бъди!
Бъди и остани през вековете
земя, покръстена от умен Хан,
земя, уханна като ранно цвете
и горда като остарелия Балкан!
Размисли в мъглата
Мила Родино,
ти си земен парадайс...
Цв. Радославов
Мъгла противна, сива, гъста
над горда Стара планина
и аз ходя, понесъл кръста
на тези тъжни времена.
О, аз ходя с душа ранена
и виждам с горестни очи
край мен - земя опустошена,
над мен - угаснали лъчи.
Жестока болежка ме обгръща
и зрее в мен заглушен зов:
Къде си ти, земя могъща?
Къде си ти, народ популярен?
Но като плам от люта жадност
измежду тази глуха пустош
надълбоко в моя дух се ражда
една избавителна фантазия.
Мечта от размишления родена:
ще дойдат по-честити дни,
когато в цялата галактика
ще бликнат руйни светлини.
Ще греят слънчеви простори,
ще пее синият Безкрай
и Бог даже ще заприказва,
че ти, земя, си земен парадайс!
Към народа
Сред тези баладични планини,
измежду езера, раздоли и полета,
стани, народе български, стани
и промени ориста си проклета.
Не чакай непозната помощ и недей
потъва в пепелища от давност.
Стани и с млади сили заживей
като народ, заслужен за възхвала.
И дано твоят път да заблести,
така както е блестял през вековете.
И дано над помръкнали фантазии
да свети вечността на върховете.
О, върховете с горди имена
на храбри пълководци и поети.
И дано да изгряват флагове
над нови настъпления развети.
Надмогнал вероломства и несгоди,
отрекъл и заблуди, и кошмари,
стани, народе български, стани,
с цел да спасиш душата на България!
Борба
Разруха, убийства, грабежи, давност -
това са чертите на днешния ден,
ден, който по земната простор минава
с народ изтерзан и в душата ранен.
Пустеят полетата, рухват горите,
селата потъват в отпадъци и тиня,
мъжете пиянстват, пустосват дамите
и няма отникъде благосклонност и жалост.
Къде са безсмъртните светли завещания
на нашите български горди предшественици?
Днес техните фотоси красят кабинети
на всякакви разплути от власт големци.
Но все пак под Божа протекция
животът е прекрасен, даже с повинност,
когато в орисите ни с огнена мощ
участва великата дума битка.
Когато България тръпне и страда
и пада безразсъден безпаметен мрак,
за нея - земята ни антична и млада
битката е правилен избавителен знак.
С битката позора и злото ще съдим,
ще станем създатели на величествен напредък,
и имам вяра, че през днешния ден и вовеки ще бъдем
почтени рожби на заслужен народ!
Думи за хамелеоните
Не, аз не зная по какви закони
и по какви съмнителни аргументи
живеят сред нас хамелеони,
което значи зли гадини.
До през вчерашния ден бяха предани бойци
на Партията - съвест на народа,
а днеска са печални мъченици,
пронизани от жадност за полза.
И с посинели нокти бясно драпат
да стигнат до високите етажи
на всяка власт, подвластна от Запад
и обилна като демонски миражи.
За тях България е единствено сцена,
където те играят значими функции,
само че тяхната орис е предрешена
от силата на непознати протоколи.
Забравили заветите на Бога,
те си издигат мрачни бастиони.
И ще повторя с болежка и паника:
Живеят сред нас хамелеони.
Понякога са заболели от отмалялост,
само че няма по какъв начин животът им да свърши.
Нали е казано от мъдри хора,
че постоянно и вредом има мърши.
Божествен храм
Зората над Родопа се разгаря
и в тоя час, от искра огрян,
звъни часовникът на Чепеларе
и предвещава сияен ден.
И аз не помня всички полебрани
и потеглям из Родопа планина
да изцелявам тежките си рани
от всяка дива гняв и несгода.
Над аромат на уханни сенокоси,
над пасбища, бърда и върхове
Родопа върху халища ме носи
и ме опива с топли ветрове.
Омаян от Орфеевата лира,
разбирам с неотменна изясненост:
Родопа е сърцето на Всемира
и люлката на всяка хубост.
Тук ставам изповед, олтар и цвете,
тъй като от преданията знам,
че както е била през вековете,
и през днешния ден Родопа е възвишен храм.
Вечер в село Орехово
Над Орехово пада зрач,
Персенк издига бели длани
и месецът - червен ковач,
кове от хълмите камбани.
Предчувствали, че няма сън,
шумят зелените градини
и ронят спокоен звучен звън
звездите - орехчета сини.
Вълни от цветен мирис
под стихналите клони пеят
и люлки от уханен студ
в простора постепенно се люлеят.
Персенк прегръща вечерта
като в фантазиите на поети
и всичко става хубост,
с която Орехово свети.
Дъждовен час
Вали противоположен дребен дъжд
и под смълчаните простори
върви един уединен мъж
и самичък със себе си приказва.
Каква ли тъга му тежи?
Дали че бързо остарява
и черен ураган от неистини
му носи крах и давност?
А може би е изтерзан
от подлеци и лицемери
и в дебрите на своя ден
тъжи за рухнали химери.
О, в тоя сив дъждовен час
не желая с никого да диспутирам.
И съм подготвен самият аз
със себе си да поговоря.
Вяра 2019
Над всяка политическа безнравственост,
над всеки неподобаващ маскарад
въздигам моята велика Вяра
в щастливата орис на този свят.
Ще оттекат реките от омрази,
ще отшумат вражди и страхове,
даже над запустелите боази
ще разцъфтят вълшебни цветове.
Ята от пойни птици ще се реят
над родните полета и гори
и плодородни плодове ще зреят,
и хората ще станат по-добри.
Такава Вяра в мен фантазии поражда,
само че аз не зная в кой отдалечен век
индивидът, който се самоизяжда,
ще се трансформира в същински човек.
Страж на хубостта
Красотата ще избави света.
Ф. Достоевски
Все още слънцето изгрява
като избавител на света
и моят земен Ден минава
в интензивен труд за хубост.
За хубост в каузи и в думи,
в положителни и в неприятни часове,
даже и да свистят против ми
стрели от черни ветрове.
Като изпитан в борби боец
ходя запъхтян, строен, прав,
тъй като знам, че съм организиран
да имам горделив и ярък манталитет.
Да не слугувам на съблазни
от всякакви обилни тържества
и да нямам доверие на омразни
звероподобни същества.
И в дебрите на самотата,
и в тъгата, и в насладата
да бъда пазач на хубостта,
която ще избави света!...
Вярвам в българската безкрайност
Ще отшуми и този бяс
от вас, врази, от вас, приятели,
и чаканият звезден час
като камбана ще удари.
Ще звъннат моите фантазии
да бъда и стихотворец, и боец
и в мен до болежка ще пламти
жарта на думата заслужен.
Достоен, да, заслужен бях
за всеки ентусиазъм благоприятен
и нямам пред народа грях,
и не погубих своя корен.
И в тези тежки времена,
втренчен в синята далечност,
ходя, изправил рамена,
и имам вяра в българската безкрайност!
МАТЕЙ ШОПКИН е роден на 29 септември 1938 година в село Долна Липница, Великотърновска област. Завършил е Строителен колеж във Велико Търново и българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ". Автор е на повече от 50 книги - лирика, журналистика, стихове за деца. Съставител е на няколко поетични антологии. Пише литературна рецензия. Превежда от съветски език. Носител е на разнообразни национални литературни награди. Негови стихове са превеждани на редица непознати езици. Има издадени седем стихосбирки на съветски език. Народен активист на изкуството и културата, лауреат на Димитровска премия, почетен с почетното звание " Следовник на националните будители ", притежател на медал " Кирил и Методий " - първа степен, на " Златен Есенински орден " - Русия, член на креативния клуб " Московский Парнас ". Почетен жител на Велико Търново, Павликени, Димитровград и Костенец.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ