Спомени от преди 50 години! Социализмът и музиката по него време: БКП спира концерт на “Бийтълс”!
Kaквo e тoвa, бe? “Бийтълc ”!? Щe ви дaм aз нa вac eдни бийтълcи! Kaкви ca тия мaймyнcки тaнци? He ви ли e cpaм? Aкo иcкaтe зaбaвaтa дa пpoдължи – вaлc! Я извъpтeтe eдин вaлc, бe, пoкaжeтe, чe cтe млaди xopa…”
През 1987 година социализмът в България е към своя край, а по родните екрани върви филмът “Вчера”. Режимът към този момент се пропуква, хората са една концепция по-свободни. Но надали има откъс, който по-добре да разказва тези 50 години на репресии против музиката в България. Рокът е прокълнат от режима като “упадъчна музика”, джазът е жигосан като звученето на буржоазията и класовото разграничение. Заради касетка на “Пинк Флойд” може да влезеш в пандиза, а с цел да се сдобиеш даже и със секунда нискокачествен запис на някоя западна ария, би трябвало да стоиш до транзистора с дни, надявайки се да я пуснат по някое непознато радио. Годините, в които международната музика е в своя златен век, в България се слушат единствено сцена, диско и класика. Все ритми, които не могат да те накарат да мислиш срещу строя, напомня 168 часа.
Днес приложения като “Спотифай”, уеб сайтове като ютуб и книжарници, цялостни с дискове и плочи, държат цялата музика на света на милиметри от нас и от време на време е немислимо да повярваме, че този тип изкуство в миналото е било ограничавано от Държавна сигурност.Една от стратегическите задания на репресивната Държавна сигурност е била да се бори срещу западното въздействие в българското общество, представяйки доста от културните, стилните и музикалните процеси в света като идеологическа измама. Този термин е импортиран в оборота на Държавна сигурност още през 50-те години от Съюз на съветските социалистически републики, само че става изключително настоящ през идващото десетилетие. Сред методите на идеологическа измама Държавна сигурност включва вражеската агитация, с която се разпространяват западният метод на живот, западната “извратена музика”, модернизмът в живописта, та даже “диващина в облеклото, прическите, танците и маниерите”.
На 5 юли 1954 година е публикуван декрет, който не разрешава слушането на избран вид музика в България. Държавна сигурност схваща, че на международна сцена се става нещо и по тази причина отрежда на родна земя да не се случи безусловно нищо. На същата дата Елвис Пресли записва That’s All Right в Sun Studio в Memphis, но за Краля на рока част от българите, родени още при започване на социализма, научават чак след неговата гибел през 1977 година. През март 1963 година излиза първият албум на “Бийтълс” Please Please Me. По същото време е разпратено и първото писмо на Централен комитет на ДКМС за битката с буржоазното въздействие върху младежта. “Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма мощ това се отнася за пристигналия от Запад танц туист.
Това е един неестетичен, с доста динамично движение танц, който с фигурите си подухва еротика и долнопробност. Освен това, заради неестествените придвижвания на тялото, той е нездравословен за здравето на танцуващите”, пишат от Централен комитет на ДКМС, до момента в който в останалата част от света стартира Битълманията. През годините държавната власт се бори с упадъчната музика по друг метод. В началото ограниченията са тежки – в случай че слушаш нещо, което е неразрешено, биваш пребит, погубен или пратен в Белене. Но музиката е нещо, което не може да бъде спряно и Държавна сигурност схваща това. Започва по-лицемерна битка с изкуството. Можеш да слушаш “Распутин” на “Бони-М” вкъщи, само че в никакъв случай няма да я чуеш по радиото или в някоя дискотека.
“Полезно би било управлението на бюро “Естрада” и Държавната консерватория да провеждат специфична школа, през която периодичен да минават временен курс на образование в този момент работещите естрадни изпълнители”, пишат още от Централен комитет на ДКМС. Именно бюро “Естрада” дълги години диктува какво ще се случи на българската сцена. Те вземат решение какво ще бъде пуснато по радиото и какво – не. Те дефинират и ориста на българските реализатори Едва ли някой помни времената, в които фронтмен на “Щурците” не е бил Кирил Маричков, а Георги Минчев. След “Бяла тишина” обаче Държавна сигурност взема решение, че Минчев не е уместно лице за групата и единствено слага на негово място Кирил Маричков, а “Щурците” дълги години извършват музика, подбудена от властта. Някои техни песни по този начин и не минават през ситната цедилка на бюро “Естрада”. Минчев изчезва от сцената, с цел да се върне години по-късно, към този момент на възраст и да се трансформира в икона на българския свободен рок. Именно тази държавна организация е отговорна и за това, социалистическата юноша да слуша кавъри на “Бийтълс”, само че с български текст и от роден реализатор. 60-те години човек можеше да си изпати защо ли не – в случай че да вземем за пример е жена и носи панталон, изключително пъстър, в случай че носи дълга коса или в случай че танцува туист.
“Уговорихме се с редица композитори и хореографи да основат наши съвременни танци”, разпорежда Централен комитет на ДКМС. За тях даже танците, които идват дружно с рока, са противопоказни за българското общество. Туистът се появява през 1959 година в Щатите. Срещу него има опозиция от консервативните среди на всички места по света – възмущението идва от това, че при танца пламенно и ритмично се върти тазът, а ръцете припомнят придърпващи придвижвания, което се възприема като жестоко еротично. Всеки един танц като се изключи ръчениците, валса, тангото, мазурката и полката се назовава “изкълчен” и е немислимо да се извършва от интелигентни хора. Всички останали, които са решили да “ударят” по един туист на Чъби Чекър и Let’s Twist Again през 1961 година или през 1963 година Twist & Shout на “Бийтълс”, са били жигосани като “битници” – човеци, които освен носят джинси или свирят и танцуват под звуците на “развращаващата съзнанието западна музика”, само че и изпаднали съдбовно под мярата на приличието, която се задава посредством определенията “комсомолец” или “верен на социализма гражданин”, а съзнанието им е отровено от идеологическата измама, за което можеш да се озовеш в Белене. Всеки музикален жанр носи със себе си освен танц, само че и метод на обличане. След битниците се появяват “хипарите”, които сякаш не обичат да се къпят и взимат опиати, “метълите” с дългите коси и кожени облекла, външен тип, който също е бил неразрешен и нарицателното “бийтълс” – фен на ливърпулския “мърсибийт” – човек с дълга коса, джинси, “подозрително” за властта държание и с носена отвън панталона цветна риза, известна в милиционерските времена като “риза-хулиганка”.
Да се разхождаш по улиците облечен със “западни дрехи” също е било немислимо в един интервал от социализма в България. Само за едно кепенце или чарлстонки могат да те пратят в пандиза. Ако решиш да си пуснеш коса, малко по-дълга от избраната от комсомола, и да отидеш по този метод на училише, също получаваш наказване и си заставен да я подстрижеш. “МагнИтофонната младеж” е бодил в очите на социалистическия режим, който сформира даже лист с групите, които не могат да бъдат слушани по нашите радиа. Противопоказно е да бъдат слушани където и да било в страната. Такива са Sex Pistols, Clash и Blondie поради пънк и принуждение в песните им. AC/DC, Хулио Иглесиас и Kiss за неофашизъм.
Pink Floyd пък изкривяват Съветската външна политика, Алис Купър преподава вандализъм, Iron Maiden – религиозно мракобесие, а Van Halen водят антисъветска агитация. Тина Търнър пък прегрешава пред комунистическата власт поради изявената си половост. Макар всички те да са безпределно разнообразни актьори, ги сплотява едно – страхът на социализма от тях. Не неофашизъм или пънк плаши родната власт, а в действителност свободата и бунтарството, която тази музика преподава. Но сякаш най-големият зложелател на комунистическата власт се оказва Ливърпулската четворка. Макар The Beatles въпреки всичко да съумяват да пробият желязната завеса, защото техни песни звучат в Съюз на съветските социалистически републики, а и Hard Day’s Night е единственият албум на Бръмбарчетата, публикуван в Русия, българската милиция напряко ненавижда Пол, Джордж, Джон и Ринго. Мрази ги дотам, че предотвратява техен концерт в страната ни, две години преди краят на The Beatles да бъде комплициран.
През 1968 година в София би трябвало да се организира Деветият международен фестивал на младежите и студентите. Очакват се 20 хиляди младежи от 138 страни. “Бийтълс” изявяват предпочитание да вземат участие на събитието, което в началото е планувано за Алжир през 1965 година, само че не се състои поради осъществен там боен прелом. Централен комитет на Българска комунистическа партия обаче се заема с задачата да откри метод “да отклони присъединяване на Битълсите” от форума. И съумява. Ливърпулската четворка обикаля съвсем целия свят. Изнася концерти даже в околните ни, също социалистически страни.
Посещават Белград, Букурещ и даже се твърди, че са имали скришен концерт в Москва, само че по този начин и не стъпват в България. Родните радиа нямат нито една записана тяхна ария, можеш да откриеш техен албум единствено на черно. Чак през 1979 година за първи път “Бийтълс” прозвучават в роден ефир с помощта на Тома Спространов и “Пулсиращи ноти”, единственото предаване, което съумява да достави жадния за западна музика българин с “упадъчно звучене”. Рокът най-вече страда от ударите на соцрежима Но джазът също бива стеснен. Той даже не се преподава в музикалните учебни заведения. Счита се за “музика на класовия враг”.
Западна музика не се позволява до родната сцена, само че и българските джаз реализатори също страдат от режима. Александър Николов – Сашо Сладура, певицата Леа Иванова и Асен Овчаров са убити или изпратени в лагер. Още незабавно след 9 септември 1944 година младежта в огромните градове и най-много в столицата стартира да провежда забави. В София вечер в Борисовата градина на спонтанна сцена се качва Леа Иванова и пее американски песни, шлагерите от тези години като “О Тико Тико так”, “Ела на остров Тринидад”, “Чатануга чучо”…, приветствана от многочислена въодушевена аудитория. На концертите стартират постоянно да идват групи деятели на Отечествен фронт. Те жестоко разгонват тълпата, дърпат хората за ръкава: “Утре кой ще ти изкарва нормата!”. Накрая брутално смъкват певицата от сцената, късат облеклата й и я качват в джипката, с цел да изчезне в някой от милиционерските сектори. Но едвам пусната на независимост, Леа още веднъж намира метод да се върне при публиката си и да я забавлява безусловно гратис.Не съумява да се избави за дълго. След няколко години е пратена в лагер, само че въпреки и да не умира там като Сашо Сладура, за нея написа, че е продажница, лесбийка, пее на британски, живее без брак с музиканта Божидар Сакеларов, а по-късно и с Еди Казасян.
Отказват й се участия в турнета, концерти, даже в циркове и селски събори. През 1949 година поради покана за турне от Съединени американски щати е затворена в женския лагер в Ножарево Освободена е единствено след клетвена декларация, че няма да загатва на никого за престоя в лагера. Въпреки всички тези ограничения, българинът не стои надалеч от музиката. Тъкмо в противен случай – намира своя метод да се снабди с най-популярните части на това време.
Снимка: 168часа
През 1987 година социализмът в България е към своя край, а по родните екрани върви филмът “Вчера”. Режимът към този момент се пропуква, хората са една концепция по-свободни. Но надали има откъс, който по-добре да разказва тези 50 години на репресии против музиката в България. Рокът е прокълнат от режима като “упадъчна музика”, джазът е жигосан като звученето на буржоазията и класовото разграничение. Заради касетка на “Пинк Флойд” може да влезеш в пандиза, а с цел да се сдобиеш даже и със секунда нискокачествен запис на някоя западна ария, би трябвало да стоиш до транзистора с дни, надявайки се да я пуснат по някое непознато радио. Годините, в които международната музика е в своя златен век, в България се слушат единствено сцена, диско и класика. Все ритми, които не могат да те накарат да мислиш срещу строя, напомня 168 часа.
Днес приложения като “Спотифай”, уеб сайтове като ютуб и книжарници, цялостни с дискове и плочи, държат цялата музика на света на милиметри от нас и от време на време е немислимо да повярваме, че този тип изкуство в миналото е било ограничавано от Държавна сигурност.Една от стратегическите задания на репресивната Държавна сигурност е била да се бори срещу западното въздействие в българското общество, представяйки доста от културните, стилните и музикалните процеси в света като идеологическа измама. Този термин е импортиран в оборота на Държавна сигурност още през 50-те години от Съюз на съветските социалистически републики, само че става изключително настоящ през идващото десетилетие. Сред методите на идеологическа измама Държавна сигурност включва вражеската агитация, с която се разпространяват западният метод на живот, западната “извратена музика”, модернизмът в живописта, та даже “диващина в облеклото, прическите, танците и маниерите”.
На 5 юли 1954 година е публикуван декрет, който не разрешава слушането на избран вид музика в България. Държавна сигурност схваща, че на международна сцена се става нещо и по тази причина отрежда на родна земя да не се случи безусловно нищо. На същата дата Елвис Пресли записва That’s All Right в Sun Studio в Memphis, но за Краля на рока част от българите, родени още при започване на социализма, научават чак след неговата гибел през 1977 година. През март 1963 година излиза първият албум на “Бийтълс” Please Please Me. По същото време е разпратено и първото писмо на Централен комитет на ДКМС за битката с буржоазното въздействие върху младежта. “Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма мощ това се отнася за пристигналия от Запад танц туист.
Това е един неестетичен, с доста динамично движение танц, който с фигурите си подухва еротика и долнопробност. Освен това, заради неестествените придвижвания на тялото, той е нездравословен за здравето на танцуващите”, пишат от Централен комитет на ДКМС, до момента в който в останалата част от света стартира Битълманията. През годините държавната власт се бори с упадъчната музика по друг метод. В началото ограниченията са тежки – в случай че слушаш нещо, което е неразрешено, биваш пребит, погубен или пратен в Белене. Но музиката е нещо, което не може да бъде спряно и Държавна сигурност схваща това. Започва по-лицемерна битка с изкуството. Можеш да слушаш “Распутин” на “Бони-М” вкъщи, само че в никакъв случай няма да я чуеш по радиото или в някоя дискотека.
“Полезно би било управлението на бюро “Естрада” и Държавната консерватория да провеждат специфична школа, през която периодичен да минават временен курс на образование в този момент работещите естрадни изпълнители”, пишат още от Централен комитет на ДКМС. Именно бюро “Естрада” дълги години диктува какво ще се случи на българската сцена. Те вземат решение какво ще бъде пуснато по радиото и какво – не. Те дефинират и ориста на българските реализатори Едва ли някой помни времената, в които фронтмен на “Щурците” не е бил Кирил Маричков, а Георги Минчев. След “Бяла тишина” обаче Държавна сигурност взема решение, че Минчев не е уместно лице за групата и единствено слага на негово място Кирил Маричков, а “Щурците” дълги години извършват музика, подбудена от властта. Някои техни песни по този начин и не минават през ситната цедилка на бюро “Естрада”. Минчев изчезва от сцената, с цел да се върне години по-късно, към този момент на възраст и да се трансформира в икона на българския свободен рок. Именно тази държавна организация е отговорна и за това, социалистическата юноша да слуша кавъри на “Бийтълс”, само че с български текст и от роден реализатор. 60-те години човек можеше да си изпати защо ли не – в случай че да вземем за пример е жена и носи панталон, изключително пъстър, в случай че носи дълга коса или в случай че танцува туист.
“Уговорихме се с редица композитори и хореографи да основат наши съвременни танци”, разпорежда Централен комитет на ДКМС. За тях даже танците, които идват дружно с рока, са противопоказни за българското общество. Туистът се появява през 1959 година в Щатите. Срещу него има опозиция от консервативните среди на всички места по света – възмущението идва от това, че при танца пламенно и ритмично се върти тазът, а ръцете припомнят придърпващи придвижвания, което се възприема като жестоко еротично. Всеки един танц като се изключи ръчениците, валса, тангото, мазурката и полката се назовава “изкълчен” и е немислимо да се извършва от интелигентни хора. Всички останали, които са решили да “ударят” по един туист на Чъби Чекър и Let’s Twist Again през 1961 година или през 1963 година Twist & Shout на “Бийтълс”, са били жигосани като “битници” – човеци, които освен носят джинси или свирят и танцуват под звуците на “развращаващата съзнанието западна музика”, само че и изпаднали съдбовно под мярата на приличието, която се задава посредством определенията “комсомолец” или “верен на социализма гражданин”, а съзнанието им е отровено от идеологическата измама, за което можеш да се озовеш в Белене. Всеки музикален жанр носи със себе си освен танц, само че и метод на обличане. След битниците се появяват “хипарите”, които сякаш не обичат да се къпят и взимат опиати, “метълите” с дългите коси и кожени облекла, външен тип, който също е бил неразрешен и нарицателното “бийтълс” – фен на ливърпулския “мърсибийт” – човек с дълга коса, джинси, “подозрително” за властта държание и с носена отвън панталона цветна риза, известна в милиционерските времена като “риза-хулиганка”.
Да се разхождаш по улиците облечен със “западни дрехи” също е било немислимо в един интервал от социализма в България. Само за едно кепенце или чарлстонки могат да те пратят в пандиза. Ако решиш да си пуснеш коса, малко по-дълга от избраната от комсомола, и да отидеш по този метод на училише, също получаваш наказване и си заставен да я подстрижеш. “МагнИтофонната младеж” е бодил в очите на социалистическия режим, който сформира даже лист с групите, които не могат да бъдат слушани по нашите радиа. Противопоказно е да бъдат слушани където и да било в страната. Такива са Sex Pistols, Clash и Blondie поради пънк и принуждение в песните им. AC/DC, Хулио Иглесиас и Kiss за неофашизъм.
Pink Floyd пък изкривяват Съветската външна политика, Алис Купър преподава вандализъм, Iron Maiden – религиозно мракобесие, а Van Halen водят антисъветска агитация. Тина Търнър пък прегрешава пред комунистическата власт поради изявената си половост. Макар всички те да са безпределно разнообразни актьори, ги сплотява едно – страхът на социализма от тях. Не неофашизъм или пънк плаши родната власт, а в действителност свободата и бунтарството, която тази музика преподава. Но сякаш най-големият зложелател на комунистическата власт се оказва Ливърпулската четворка. Макар The Beatles въпреки всичко да съумяват да пробият желязната завеса, защото техни песни звучат в Съюз на съветските социалистически републики, а и Hard Day’s Night е единственият албум на Бръмбарчетата, публикуван в Русия, българската милиция напряко ненавижда Пол, Джордж, Джон и Ринго. Мрази ги дотам, че предотвратява техен концерт в страната ни, две години преди краят на The Beatles да бъде комплициран.
През 1968 година в София би трябвало да се организира Деветият международен фестивал на младежите и студентите. Очакват се 20 хиляди младежи от 138 страни. “Бийтълс” изявяват предпочитание да вземат участие на събитието, което в началото е планувано за Алжир през 1965 година, само че не се състои поради осъществен там боен прелом. Централен комитет на Българска комунистическа партия обаче се заема с задачата да откри метод “да отклони присъединяване на Битълсите” от форума. И съумява. Ливърпулската четворка обикаля съвсем целия свят. Изнася концерти даже в околните ни, също социалистически страни.
Посещават Белград, Букурещ и даже се твърди, че са имали скришен концерт в Москва, само че по този начин и не стъпват в България. Родните радиа нямат нито една записана тяхна ария, можеш да откриеш техен албум единствено на черно. Чак през 1979 година за първи път “Бийтълс” прозвучават в роден ефир с помощта на Тома Спространов и “Пулсиращи ноти”, единственото предаване, което съумява да достави жадния за западна музика българин с “упадъчно звучене”. Рокът най-вече страда от ударите на соцрежима Но джазът също бива стеснен. Той даже не се преподава в музикалните учебни заведения. Счита се за “музика на класовия враг”.
Западна музика не се позволява до родната сцена, само че и българските джаз реализатори също страдат от режима. Александър Николов – Сашо Сладура, певицата Леа Иванова и Асен Овчаров са убити или изпратени в лагер. Още незабавно след 9 септември 1944 година младежта в огромните градове и най-много в столицата стартира да провежда забави. В София вечер в Борисовата градина на спонтанна сцена се качва Леа Иванова и пее американски песни, шлагерите от тези години като “О Тико Тико так”, “Ела на остров Тринидад”, “Чатануга чучо”…, приветствана от многочислена въодушевена аудитория. На концертите стартират постоянно да идват групи деятели на Отечествен фронт. Те жестоко разгонват тълпата, дърпат хората за ръкава: “Утре кой ще ти изкарва нормата!”. Накрая брутално смъкват певицата от сцената, късат облеклата й и я качват в джипката, с цел да изчезне в някой от милиционерските сектори. Но едвам пусната на независимост, Леа още веднъж намира метод да се върне при публиката си и да я забавлява безусловно гратис.Не съумява да се избави за дълго. След няколко години е пратена в лагер, само че въпреки и да не умира там като Сашо Сладура, за нея написа, че е продажница, лесбийка, пее на британски, живее без брак с музиканта Божидар Сакеларов, а по-късно и с Еди Казасян.
Отказват й се участия в турнета, концерти, даже в циркове и селски събори. През 1949 година поради покана за турне от Съединени американски щати е затворена в женския лагер в Ножарево Освободена е единствено след клетвена декларация, че няма да загатва на никого за престоя в лагера. Въпреки всички тези ограничения, българинът не стои надалеч от музиката. Тъкмо в противен случай – намира своя метод да се снабди с най-популярните части на това време.
Снимка: 168часа
Източник: 7dnisofia.bg
КОМЕНТАРИ