Трети март – 144 години по-късно
Както може би множеството сте разбрали, Националният ни военноисторически музей в София няма да работи на Трети март в символ на взаимност със протичащото се в Украйна и в символ на митинг срещи безумието на войната. Без да проучвам интернационалното състояние през днешния ден, тъй като това е политика, а не история; без да разясня дали Русия ни освобождава, или окупира през 1878 година и дали Трети март е датата от новата ни история, която най-вече заслужава да е Национален празник, или 6-ти, 7-ми и 22-ри септември, та даже и 24-май са по-български празници, ще напиша следното. Към сегашния миг Трети март е наш Национален празник и през 1878 година българската държавност се възвръща.
Да, Берлинският конгрес, а не Сан-стефанският мир публично удостоверява това; да, Княжеството е васално; да, освободена е главно Мизия; да, пред нас се слагат редица проблеми, които в последна сметка ние не съумяваме да решим по този начин, както ни се желае. Но без оповестяването на войната през 1877 година, през 1878 година ние нямаше да имаме нито княжество, нито автономност и дали без тези две неща нашата история щеше да тръгне към по-добро или към по-зло – ние в никакъв случай няма да разберем. Затова до момента в който българското общество и страната не трансформират формалното си отношение към тези събития; до момента в който учени, интелигенция и останалите участници в нашето общество не проведат диспути, конференции, кръгли маси, не преразгледат историческите материали, ситуацията си остава такова, каквото е – Трети март е народен празник за България, на който директно се чества възобновяване на нашата държавност, само че индиректно се отдава респект на всички тези знайни и незнайни люде, които са съдействали за това дело и които в болшинство са българи!!!
И по тази причина не мога да схвана какво общо има Трети март със протичащото се в Украйна. Войни по света през XXI в. – доста. Кои цивилен, кои не. Имаше в Афганистан, в Ирак. Гражданската война в Сирия си продължава и до през днешния ден, близо 10 години. Не мисля, че нещастието на украинския народ е с нещо по-различна или огромна от тази на народите в гореизброените страни. Навсякъде умират деца, цивилни, военни. Съсипвате се милиони човешки животи. За мен войната е еднообразно непоносимо нещо без значение дали е в Европа, или не. Но очевидно не за всички, тъй като не си припомням до момента НВИМ да са показали съпричастност по този метод. Това, което ме съмнява, е, че в основата на това решение на музея стои не самата война в Украйна, а кой я води. И в случай че това е подбудено от съветското присъединяване в тези събития, а то няма от какво друго да е, тъй като съветската страна е единственото общо сред тази война и онази от 1877 – 1878 година, то тогава аз, като жител на България, имам извънредно сериозен проблем с решението. Защото, бидейки Национален, този музей освен излага в експозицията части от нашето военно минало, само че с държанието си показва и нашето отношение към тези събития. В тази връзка ще запитвам следното:
Има ли право Националният военноисторически музей на България да омаловажава едно военно събитие отпреди 150 година не поради неговите директните резултати върху нашата история, а поради политиката, която Русия води през днешния ден? Защото, в случай че НВИМ имаше проблеми с датата Трети март като български народен празник, щеше да се затваря всяка година, а не да провежда специфични изложения за този празник и да афишира свободен вход.
Дори да се сложи знак за тъждество сред съветската политика през днешния ден и онази от 1877 – 1878 година, би трябвало ли това да въздейства и върху отношението ни към елементарния имперски солдатин, който в тези две години е вярвал, че идва да се бие за свободата на един православен славянски народ? Политическите ползи и войнският дълг към този момент едно и също нещо ли са?
И за най-огромно страдание: управата на музея наясно ли е въобще какво ѝ е поверено? Националният ни военноисторически музей е музей на военната ни история или единствено на една война? Защото даже и през днешния ден Русия да е агресор, даже и тогава да е била окупатор, Трети март не ознаменува ли края на бойния поход на Българското опълчение и всички останали доброволци, които по някакъв метод се включват във войната? Те не са ли военни герои? За тяхната памет за какво затваряме порти?
Не изключвам опцията от музея просто да са тормозят от това, че днешното разделяне в обществото за протичащото се в Украйна, а и за самата дата, може да трансформира експозицията в спектакъл на някаква яростна дискусия сред посетителите, тъй като, каквото и да става, Трети март не може да мине без думата „ Русия “. Но пък се сещам, че и на Шести септември 1885 година, откакто научават за случилото се в Пловдив, нашите управници са били много обезпокоени за това какви ще са реакциите и следствията от Съединението, само че не помня да са заключвали министерства и дворци.
По първата точка ще отговоря с една дума – Не! И ще го обясня по този начин. В последните години водим много съществени разногласия със съседите си от Р. Северна Македония какво би трябвало да е тяхното отношение към паметта на всички тези български бойци (много родени даже там), които оставят костите по техните чукари сред 1912 и 1918 година И до момента в който по всякакъв начин се мъчим да им разбираем, че днешните ни взаимоотношения по никакъв метод не трябва да въздействат на държанието им по отношение на тази памет, тъй като това войнишко дело принадлежи на една отминала ера, в която Балканите са били с друга карта; то е изпълнено с възприятие за дълг, с чест и достолепие и в последна сметка всичко това е правено с вярата в едно по-светло бъдеще, на руснака споделяме индиректно, че делото на неговите предци от 1877 – 1878 година не е почтено за почитание, тъй като през днешния ден интернационалното отношение към неговата страна е негативно. Не знам, само че щом настояваме едни хора, с които през днешния ден не се разбираме добре политически, да почитат нашите бойци, които са се били за тяхната независимост, то не се ли чака ние също да почитаме непознатите бойци, които са се били за нашата независимост, без значение през днешния ден в какви връзки сме с тяхната страна? Това ли е образецът, който даваме? Защото Националните музеи не са единствено вместилище на националната горделивост, само че са изразители и на националните визии по тематиките, за които дават отговор. Срамуваме ли се от нещо, или?
По втория въпрос давам отговор също с Не! Истината е, че от едната прекаленост, тази на любящото отношение по съветската политика към нас, преминахме в другата – на омразното. А истината постоянно е някъде по средата. И това не е комплицирано да се схване. Не единствено Великите сили, само че даже и най-обикновената страна имат ползи. Понякога тези ползи съответстват, различен път се разминават. Българският народ в огромната си разчита на съветската помощ още от началото на XIXв. (Българската земска армия и Софроний Врачански. Разбира се, други наши национални герои – Левски и Раковски да вземем за пример – са срещу непознати вмешателства, само че тук приказвам за народа). Тогава обаче съветските ползи са ориентирани в друга посока. Стига се до 70-те година на XIXв., когато най-накрая потребностите ни съответстват, най-малко ненапълно. Българите подвигат Априлското въстание, с което желае да привлекат погледа на света върху себе си и не биха отказали Русия да извърши своя християнски дълг. Положението в района е усложнено и от избухналото през 1875 година въстание в Босна и Херцеговина, както и от войната през 1876 година сред Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя. По това време съветската страна към момента възвръща интернационалния си авторитет и тежест, които пострадват съществено от загубата на Кримската война (1853 – 1856 г.). И откакто следващата Източна рецесия не съумява да бъде позволена спокойно, Русия поема по пътя на войната, само че дребна, такава, която хем ще възвърне спокойствието на Балканите, хем няма да ги преначертае главно. За това ние научаваме от няколкото съглашения, които тя подписва с Англия и Австро-Унгария и които дефинират какво може и какво не може да се случи с тази война. Все отново Русия няма по какъв начин да води война, без това да бъде разрешено от останалите сили в Европа, само че няма и по какъв начин да бъде открита нито пред българите, нито пред елементарния боец в нейната войска. Високият морал на войската и поддръжката на локалното население и до през днешния ден са измежду значимите условия за една сполучлива война. Та това в резюме за съветската външна политика и българското избавление. Наивно е да се има вяра, че която ѝ да е страна ще тръгне на война да освобождава непознат народ безкористно. Това начинание коства на Русия близо 100 000 убити и ранени, което не е малко. Въпросът най-лесно може да се заключи, като се каже, че ние имаме потребност от нашата свободата, с цел да управляваме нашия си свят, до момента в който Русия имат потребност от нашата независимост, с цел да ръководи своя. Именно и по тази причина през 1877 – 1878 година ползите ни съответстват, до момента в който през 1885, 1912 – 1913 и 1915 – 1917 година се разминават извънредно.
Но би трябвало ли жертвата на елементарния боец, който идва на Дунава с ясното схващане, че освобождава единоверен и единокръвен народ, също с лека ръка да бъде отхвърлена поради претекстовете на неговите управници? Да не забравяме, че въпреки всичко това е златното време на панславизма. Вярно е, че всеки боец в тези години се бие в името на своя стопанин и родно място, само че едно е царят ти да те прати на война, в която ти освобождаваш, напълно друго е в във война, в която завладяваш. Аз персонално нямам доверие, че подполк. Павел Калитин се включва в спасяването Самарското знаме, с цел да може съветският боен флот да минава свободно през Проливите. Включва се, тъй като това му диктува дългът. И с изключение на него в тази битка умират и знаменосците унтерофицер Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк и опълченецът С. Минков. Умират, тъй като знамето е бойна реликва и пленяването му е равно на позор. Но позор освен за тях, но и за всички тези българки опълченци, чийто знак е то през цялото време на войната (бих ви предложил да отидете на Трети март да видите неговото копието и да разпитате чий знак е, само че то е част от експозицията на НВИМ, тъй че отидете на идващия ден). Съмнява ме и атакуващите Плевен, и биещите се по другите посоки на войната да се борят, смятайки мислено икономическите привилегии, които печелят за родината си. По-скоро ще да са желали да допринесат за свободата на един народ и да изпълнят войнишкия си дълг, с което освен оказват помощ на нас, само че и ще популяризират своето име, името на царя си и на родината си. Колко души в тази войска са знаели какво е Райхщадското или Лондонското съглашение? А Самарското знаме – то знак на съветската държавна политика ли е, или на отношението на един съветски град към българския народ? Аз имам вяра, че за по-голямата част от тези към 275 000 бойци, които минават Дунава, главните претекстове са усеща на чест, дълг, достолепие, а не на изопачен империализъм. Много от тях са си оставили костите по българските земи поради един блян, в който те самите са вярвали, и не мисля, че управлението на един Национален музей имаме правото самò да им отнемем достойнството за това дело единствено тъй като в XXIв. наследници им не знаят по какъв начин да си ръководят страната.
И третият въпрос, който, с опрощение, е толкоз безумен, че чак ме е позор да го разисквам, само че обстоятелствата са си обстоятелства – какво вършат самите българи по време на тази война? Бият се с оманците или против тях? Да не би инцидентно в НВИМ да имат обособен ден, в който се отдава респект пред българските герои и нашите жертви в тази война, а Трети март да е единствено ден за респект и благодарност пред Русия? Тези над 10 000 българи (опълченци и всевъзможни други доброволци) – и тяхното дело ли ще остане недостъпно на Трети март поради обстановката в Украйна? Те с какво са го заслужили – че са се записали доброволци към съветската имперска войска ли? Да си бяха стояли в къщи ли? А нашите жертви? Стара Загора е изгорена, Сопот е изгорял. Каварна въстава, безчет други хора са избити. Българското избавление, въпреки и резултат от война сред непознати страни, не се е появило по този начин от нищото. Това българско възобновление през целия XIX в. цели имено да има свободна българска страна. Затова и първоначално споделих, че индиректно на Трети март отдаваме респект и на всички тези, които в някакъв интервал и по някакъв метод са помогнали за нашето избавление – учители, свещеници, търговци, занаятчии, революционери, хайдути и прочие Защото без тях нямаше да има Българско възраждане; без Българското възобновление нямаше да има български народ; без българския народ нямаше да има българска страна и без българската страна нямаше да има и Национален военноисторически музей!
И даже не ми се отваря въпроса за връзка сред опълченските дружи и пехотните дружини на Княжеството, т.е. българската войска, без която също нямаше да има Национален военноисторически музей! Защото войната от 1877 – 1878 година е войната на Българското опълчение!
Сетих се и за нещо четвърто, само че за него в резюме – ами украинците в съветската войска? И за тях нищо. Уж сме съпричастни с техните проблеми през днешния ден, пък към техните заслуги за нашите проблеми отпреди 150 година – нищо. Нали до скоро се обясняваше, че успеха в тази война принадлежи на всички нации в Руската империя – с изключение на на руснаци и на украинци, финландци, поляци, белоруси, арменци, грузинци. Техните наследници и те ли няма да видят с какво дедите им са съдействали за нашата независимост? А някой сети ли се, че Трети март може да се показа и като знак на задружните старания на българи, руснаци и украинци в битката за свобода; че може да се подчертава на връзките сред самите хора, а не сред политиците; че този ден може да употребява и като апел за мир? Явно не…
Без смисли дали Трети март би трябвало да е, или не народен празник, той поставя завършек на една война. И в тази война българите има значима роля. Неработейки на този ден, Националният ни военноисторически музей ОМАЛОВАЖАВА заслугите на българските опълченци при Стара Загора, Шипка и Шейново. ОМАЛОВАЖАВА и жертвите на всички останали българи, които дават своя дан. Войната има няколко основни момента, които я вземат решение, и не инцидентно ние строим нашият монумент на Шипка – тъй като това не е единствено едно от значимите места, а е мястото, където българският опълченец потвърждава, че народът му заслужава свободата си! НВИМ е музей, който би трябвало да демонстрира и споделя за българската история и българското военно дело, и в случай че тази война няма нищо общо с нашата история и с нашето военно дело, значи аз не разбирам нищо нито от история, нито от военно дело!
Приканвам всеки българин, който има предпочитание и опция на Трети март да посети музей, монумент или значимо за него място и да отдаде респект на това, което счита, че заслужава неговото време и внимание. Припомнете си нещо остаряло, научете нещо ново. Музеите са, с цел да пазят, учат и показват нашето материално и духовно завещание, а не с цел да дават оценки на днешните политически събития.
Тези от вас, които са от Варна, могат да заповядат и в Музея на Възраждането. Аз ще съм на работа!
Да, Берлинският конгрес, а не Сан-стефанският мир публично удостоверява това; да, Княжеството е васално; да, освободена е главно Мизия; да, пред нас се слагат редица проблеми, които в последна сметка ние не съумяваме да решим по този начин, както ни се желае. Но без оповестяването на войната през 1877 година, през 1878 година ние нямаше да имаме нито княжество, нито автономност и дали без тези две неща нашата история щеше да тръгне към по-добро или към по-зло – ние в никакъв случай няма да разберем. Затова до момента в който българското общество и страната не трансформират формалното си отношение към тези събития; до момента в който учени, интелигенция и останалите участници в нашето общество не проведат диспути, конференции, кръгли маси, не преразгледат историческите материали, ситуацията си остава такова, каквото е – Трети март е народен празник за България, на който директно се чества възобновяване на нашата държавност, само че индиректно се отдава респект на всички тези знайни и незнайни люде, които са съдействали за това дело и които в болшинство са българи!!!
И по тази причина не мога да схвана какво общо има Трети март със протичащото се в Украйна. Войни по света през XXI в. – доста. Кои цивилен, кои не. Имаше в Афганистан, в Ирак. Гражданската война в Сирия си продължава и до през днешния ден, близо 10 години. Не мисля, че нещастието на украинския народ е с нещо по-различна или огромна от тази на народите в гореизброените страни. Навсякъде умират деца, цивилни, военни. Съсипвате се милиони човешки животи. За мен войната е еднообразно непоносимо нещо без значение дали е в Европа, или не. Но очевидно не за всички, тъй като не си припомням до момента НВИМ да са показали съпричастност по този метод. Това, което ме съмнява, е, че в основата на това решение на музея стои не самата война в Украйна, а кой я води. И в случай че това е подбудено от съветското присъединяване в тези събития, а то няма от какво друго да е, тъй като съветската страна е единственото общо сред тази война и онази от 1877 – 1878 година, то тогава аз, като жител на България, имам извънредно сериозен проблем с решението. Защото, бидейки Национален, този музей освен излага в експозицията части от нашето военно минало, само че с държанието си показва и нашето отношение към тези събития. В тази връзка ще запитвам следното:
Има ли право Националният военноисторически музей на България да омаловажава едно военно събитие отпреди 150 година не поради неговите директните резултати върху нашата история, а поради политиката, която Русия води през днешния ден? Защото, в случай че НВИМ имаше проблеми с датата Трети март като български народен празник, щеше да се затваря всяка година, а не да провежда специфични изложения за този празник и да афишира свободен вход.
Дори да се сложи знак за тъждество сред съветската политика през днешния ден и онази от 1877 – 1878 година, би трябвало ли това да въздейства и върху отношението ни към елементарния имперски солдатин, който в тези две години е вярвал, че идва да се бие за свободата на един православен славянски народ? Политическите ползи и войнският дълг към този момент едно и също нещо ли са?
И за най-огромно страдание: управата на музея наясно ли е въобще какво ѝ е поверено? Националният ни военноисторически музей е музей на военната ни история или единствено на една война? Защото даже и през днешния ден Русия да е агресор, даже и тогава да е била окупатор, Трети март не ознаменува ли края на бойния поход на Българското опълчение и всички останали доброволци, които по някакъв метод се включват във войната? Те не са ли военни герои? За тяхната памет за какво затваряме порти?
Не изключвам опцията от музея просто да са тормозят от това, че днешното разделяне в обществото за протичащото се в Украйна, а и за самата дата, може да трансформира експозицията в спектакъл на някаква яростна дискусия сред посетителите, тъй като, каквото и да става, Трети март не може да мине без думата „ Русия “. Но пък се сещам, че и на Шести септември 1885 година, откакто научават за случилото се в Пловдив, нашите управници са били много обезпокоени за това какви ще са реакциите и следствията от Съединението, само че не помня да са заключвали министерства и дворци.
По първата точка ще отговоря с една дума – Не! И ще го обясня по този начин. В последните години водим много съществени разногласия със съседите си от Р. Северна Македония какво би трябвало да е тяхното отношение към паметта на всички тези български бойци (много родени даже там), които оставят костите по техните чукари сред 1912 и 1918 година И до момента в който по всякакъв начин се мъчим да им разбираем, че днешните ни взаимоотношения по никакъв метод не трябва да въздействат на държанието им по отношение на тази памет, тъй като това войнишко дело принадлежи на една отминала ера, в която Балканите са били с друга карта; то е изпълнено с възприятие за дълг, с чест и достолепие и в последна сметка всичко това е правено с вярата в едно по-светло бъдеще, на руснака споделяме индиректно, че делото на неговите предци от 1877 – 1878 година не е почтено за почитание, тъй като през днешния ден интернационалното отношение към неговата страна е негативно. Не знам, само че щом настояваме едни хора, с които през днешния ден не се разбираме добре политически, да почитат нашите бойци, които са се били за тяхната независимост, то не се ли чака ние също да почитаме непознатите бойци, които са се били за нашата независимост, без значение през днешния ден в какви връзки сме с тяхната страна? Това ли е образецът, който даваме? Защото Националните музеи не са единствено вместилище на националната горделивост, само че са изразители и на националните визии по тематиките, за които дават отговор. Срамуваме ли се от нещо, или?
По втория въпрос давам отговор също с Не! Истината е, че от едната прекаленост, тази на любящото отношение по съветската политика към нас, преминахме в другата – на омразното. А истината постоянно е някъде по средата. И това не е комплицирано да се схване. Не единствено Великите сили, само че даже и най-обикновената страна имат ползи. Понякога тези ползи съответстват, различен път се разминават. Българският народ в огромната си разчита на съветската помощ още от началото на XIXв. (Българската земска армия и Софроний Врачански. Разбира се, други наши национални герои – Левски и Раковски да вземем за пример – са срещу непознати вмешателства, само че тук приказвам за народа). Тогава обаче съветските ползи са ориентирани в друга посока. Стига се до 70-те година на XIXв., когато най-накрая потребностите ни съответстват, най-малко ненапълно. Българите подвигат Априлското въстание, с което желае да привлекат погледа на света върху себе си и не биха отказали Русия да извърши своя християнски дълг. Положението в района е усложнено и от избухналото през 1875 година въстание в Босна и Херцеговина, както и от войната през 1876 година сред Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя. По това време съветската страна към момента възвръща интернационалния си авторитет и тежест, които пострадват съществено от загубата на Кримската война (1853 – 1856 г.). И откакто следващата Източна рецесия не съумява да бъде позволена спокойно, Русия поема по пътя на войната, само че дребна, такава, която хем ще възвърне спокойствието на Балканите, хем няма да ги преначертае главно. За това ние научаваме от няколкото съглашения, които тя подписва с Англия и Австро-Унгария и които дефинират какво може и какво не може да се случи с тази война. Все отново Русия няма по какъв начин да води война, без това да бъде разрешено от останалите сили в Европа, само че няма и по какъв начин да бъде открита нито пред българите, нито пред елементарния боец в нейната войска. Високият морал на войската и поддръжката на локалното население и до през днешния ден са измежду значимите условия за една сполучлива война. Та това в резюме за съветската външна политика и българското избавление. Наивно е да се има вяра, че която ѝ да е страна ще тръгне на война да освобождава непознат народ безкористно. Това начинание коства на Русия близо 100 000 убити и ранени, което не е малко. Въпросът най-лесно може да се заключи, като се каже, че ние имаме потребност от нашата свободата, с цел да управляваме нашия си свят, до момента в който Русия имат потребност от нашата независимост, с цел да ръководи своя. Именно и по тази причина през 1877 – 1878 година ползите ни съответстват, до момента в който през 1885, 1912 – 1913 и 1915 – 1917 година се разминават извънредно.
Но би трябвало ли жертвата на елементарния боец, който идва на Дунава с ясното схващане, че освобождава единоверен и единокръвен народ, също с лека ръка да бъде отхвърлена поради претекстовете на неговите управници? Да не забравяме, че въпреки всичко това е златното време на панславизма. Вярно е, че всеки боец в тези години се бие в името на своя стопанин и родно място, само че едно е царят ти да те прати на война, в която ти освобождаваш, напълно друго е в във война, в която завладяваш. Аз персонално нямам доверие, че подполк. Павел Калитин се включва в спасяването Самарското знаме, с цел да може съветският боен флот да минава свободно през Проливите. Включва се, тъй като това му диктува дългът. И с изключение на него в тази битка умират и знаменосците унтерофицер Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк и опълченецът С. Минков. Умират, тъй като знамето е бойна реликва и пленяването му е равно на позор. Но позор освен за тях, но и за всички тези българки опълченци, чийто знак е то през цялото време на войната (бих ви предложил да отидете на Трети март да видите неговото копието и да разпитате чий знак е, само че то е част от експозицията на НВИМ, тъй че отидете на идващия ден). Съмнява ме и атакуващите Плевен, и биещите се по другите посоки на войната да се борят, смятайки мислено икономическите привилегии, които печелят за родината си. По-скоро ще да са желали да допринесат за свободата на един народ и да изпълнят войнишкия си дълг, с което освен оказват помощ на нас, само че и ще популяризират своето име, името на царя си и на родината си. Колко души в тази войска са знаели какво е Райхщадското или Лондонското съглашение? А Самарското знаме – то знак на съветската държавна политика ли е, или на отношението на един съветски град към българския народ? Аз имам вяра, че за по-голямата част от тези към 275 000 бойци, които минават Дунава, главните претекстове са усеща на чест, дълг, достолепие, а не на изопачен империализъм. Много от тях са си оставили костите по българските земи поради един блян, в който те самите са вярвали, и не мисля, че управлението на един Национален музей имаме правото самò да им отнемем достойнството за това дело единствено тъй като в XXIв. наследници им не знаят по какъв начин да си ръководят страната.
И третият въпрос, който, с опрощение, е толкоз безумен, че чак ме е позор да го разисквам, само че обстоятелствата са си обстоятелства – какво вършат самите българи по време на тази война? Бият се с оманците или против тях? Да не би инцидентно в НВИМ да имат обособен ден, в който се отдава респект пред българските герои и нашите жертви в тази война, а Трети март да е единствено ден за респект и благодарност пред Русия? Тези над 10 000 българи (опълченци и всевъзможни други доброволци) – и тяхното дело ли ще остане недостъпно на Трети март поради обстановката в Украйна? Те с какво са го заслужили – че са се записали доброволци към съветската имперска войска ли? Да си бяха стояли в къщи ли? А нашите жертви? Стара Загора е изгорена, Сопот е изгорял. Каварна въстава, безчет други хора са избити. Българското избавление, въпреки и резултат от война сред непознати страни, не се е появило по този начин от нищото. Това българско възобновление през целия XIX в. цели имено да има свободна българска страна. Затова и първоначално споделих, че индиректно на Трети март отдаваме респект и на всички тези, които в някакъв интервал и по някакъв метод са помогнали за нашето избавление – учители, свещеници, търговци, занаятчии, революционери, хайдути и прочие Защото без тях нямаше да има Българско възраждане; без Българското възобновление нямаше да има български народ; без българския народ нямаше да има българска страна и без българската страна нямаше да има и Национален военноисторически музей!
И даже не ми се отваря въпроса за връзка сред опълченските дружи и пехотните дружини на Княжеството, т.е. българската войска, без която също нямаше да има Национален военноисторически музей! Защото войната от 1877 – 1878 година е войната на Българското опълчение!
Сетих се и за нещо четвърто, само че за него в резюме – ами украинците в съветската войска? И за тях нищо. Уж сме съпричастни с техните проблеми през днешния ден, пък към техните заслуги за нашите проблеми отпреди 150 година – нищо. Нали до скоро се обясняваше, че успеха в тази война принадлежи на всички нации в Руската империя – с изключение на на руснаци и на украинци, финландци, поляци, белоруси, арменци, грузинци. Техните наследници и те ли няма да видят с какво дедите им са съдействали за нашата независимост? А някой сети ли се, че Трети март може да се показа и като знак на задружните старания на българи, руснаци и украинци в битката за свобода; че може да се подчертава на връзките сред самите хора, а не сред политиците; че този ден може да употребява и като апел за мир? Явно не…
Без смисли дали Трети март би трябвало да е, или не народен празник, той поставя завършек на една война. И в тази война българите има значима роля. Неработейки на този ден, Националният ни военноисторически музей ОМАЛОВАЖАВА заслугите на българските опълченци при Стара Загора, Шипка и Шейново. ОМАЛОВАЖАВА и жертвите на всички останали българи, които дават своя дан. Войната има няколко основни момента, които я вземат решение, и не инцидентно ние строим нашият монумент на Шипка – тъй като това не е единствено едно от значимите места, а е мястото, където българският опълченец потвърждава, че народът му заслужава свободата си! НВИМ е музей, който би трябвало да демонстрира и споделя за българската история и българското военно дело, и в случай че тази война няма нищо общо с нашата история и с нашето военно дело, значи аз не разбирам нищо нито от история, нито от военно дело!
Приканвам всеки българин, който има предпочитание и опция на Трети март да посети музей, монумент или значимо за него място и да отдаде респект на това, което счита, че заслужава неговото време и внимание. Припомнете си нещо остаряло, научете нещо ново. Музеите са, с цел да пазят, учат и показват нашето материално и духовно завещание, а не с цел да дават оценки на днешните политически събития.
Тези от вас, които са от Варна, могат да заповядат и в Музея на Възраждането. Аз ще съм на работа!
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ