Преп. Евтимий Велики. Св. Евтимий, патриарх Търновски
Житие на св. преподобни Евтимий Велики
Син на родители, които дълго време нямали деца, той още при раждането си бил отдаден на Бога. За образованието му се погрижил един църковнослужител и локалният свещеник, който го ръкоположил за духовник и го сложил надзирател на градските манастири.
Иноческото житие допаднало на преподобни Евтимий и при едно поклонение в Йерусалим той се настанил в известната тогава Фаранска лавра. Тук се свързва със своя възпитаник, преп. Теоклист, с който се отдръпва да живее от 411 година в източната част на Юдейската пустиня в един каменист планински проход до Йерихонския път, на 10 километра от Йерусалим. За жилище им служила една пещера в долината Дабор.
Но мълвата за техните подвизи скоро събрала към убежището им доста фарански монаси и други благочестиви люде, които жадували за плодородното управление на преподобни Евтимий. Скоро в пещерата се появила черква, а в близост зародило монашеско общежитие, на което св. Евтимий станал свещеник. Това било основата на бъдещия фамозен Теоктистов манастир, който през 420 година се популяризирал с едно огромно знамение на преподобни Евтимий Велики.
Един ден братята на тази обител били уплашени от появяването на огромна група въоръжени бедуини. Но вместо разбойнически предводител пред тях се явил един насълзен татко. Шейхът Аспевет пристигнал да моли св. Евтимий да излекува сина му Теревон. Нещастният юноша страдал от неизлечима болест. Половината му тяло било сухо. Безпомощни останали напъните освен на най-изкусните лекари, само че и на други фамозни персийски мъдреци и вълшебници.
Терзан от мъчителната и продължителна болест, младият Теревон един път си мислел, лежешком на страдалния си одър: " Ще настъпи ли в миналото облекчение и на моите премеждия? Послужиха ли за нещо лековете на всички гръцки и персийски мъдреци? Струват ли нещо баснословията на нашите влъхви? Къде е силата на нашите богове? Никой и нищо не ще ми помогне, в случай че не ми изпрати Своята помощ същинския Бог! Боже велики и страшни, Който си сътворил небето и земята, смили се над душата ми и ме избави от заболяването! "
Изтощен от своята телесна и душевна тъга, бедният Теревон потопен в напрегнат сън и имал необичайно привидение. Към него пристъпил човек с дълга прошарена брада и в монашеско облекло, който го разпитал за неговата болест.
- Ще се обърнеш ли към Бога, в случай че Той те излекува?
- Ще се обърна! - отвърнал обнадежеденият момък.
- Аз съм Евтимий и пребивавам в Юдейската пустиня сред Йерусалим и Йерихон. Дойди при мене и Бог ще те изцели посредством мене!
Като разбрали повода за идването на бедуините, монасите повикали своя свещеник и преподобни Евтимий изслушал описа на шейха Аспевет. Великият дъртак се доближил до болния Теревон, помолил се за него, осенил го със светия кръст и младежът незабавно излекуван и почнал да популяризира Бога. Изумените араби се хвърлили в нозете на Божия ласкател и го помолили да ги кръсти, като изповядали вярата си в християнския Бог. Св. Евтимий просветил простите им души с истините на вярата и като се убедил в искреността на тяхното превръщане, покръстил цялото им племе. Получил името Петър, Аспевет станал техен свещеник и деятел, а неговият брат се постригал в монашество и подарил цялото си благосъстояние, което преп. Евтимий използвал за манастирските градежи и за помощи на бедните.
Излекуването на Теревон и покръстването на бедуините толкоз популяризирало неговата обител, че св. Евтимий не могъл да живее повече тук. Бог му разкрил да не възпира заселването на търсещите избавление и по тази причина великият подвижник оставил за свещеник преподобни Теоктист, а самия той, съпроводен от ученика си Дометиан, се отдръпнал в пустинята Рува при Мъртвото море и устроил дребна църквица върху руините на Гиркановата цитадела Марда. Любимият възпитаник на св. Евтимий св. Сава Освещени преустроил това място в крепостен манастир в 492 година.
В 423 година Евтимий се уединил в пустинята Зиф и се настанил в същата тъмна пещера, в която в миналото Давид се скрил от Саул. Жителите на Аристобула, на осем километра южно от Хеврон, измъкнали отшелника от пещерата и му построили черква с манастир, в който той обърнал мнозина манихеи.
Преподобни Евтимий Велики и отсам избягал и заел една пещера на три благи от Теоктистовия манастир, който към този момент се бил трансформирал в една разширена Евтимиева гора. Оттук Евтимий развил голяма душеспасителна активност, вследствие на която била открита за бедуините специфична епархия отпред със упоменатия еп. Петър.
С старание св. Евтимий съдействал за внедряване решенията на ІІІ Вселенски събор в Ефес от 431 година срещу Нестория (вж. несторианство) и на ІV Вселенски събор в Халкидон от 451 година срещу Евтихий. Той обърнал към православието брачната половинка на Теодосий ІІ императрица Евдокия, която поддържала монофизитството.
Деветдесет и шест годишният преп. Евтимий Велики предузнал гибелта си преди началото на Великия пост. На братята, които се събрали да го изпратят по обичая за пустинята, той споделил: " Няма да излизам в пустинята. Ще прекарам с вас първата седмица, а в събота измежду нощ ще си отпътува от вас. " Той починал на 20 януари 473 година.
Неговият финален съвет към иноците бил:
- Преди всичко имайте обич между тях, тъй като каквото е солта за храната, това е любовта за добродетелта: добродетелта се узнава посредством обич и примирение. Внимавайте, пазете в непорочност вашите тела и души! Пазете устава на светата Църква! Помагайте на страдащите! Ако падне в прелъщение някой от братята, наставлявайте го, подкрепяйте го! Вратите на манастира да бъдат отворени за небогати и странници! Всичко, що имате, делете с тях, и Господ няма да ви остави със Своята благосклонност!
При разкопките на неговата знамените лавра в 1929 година била разкрита неговата надгробна черква.
Житие на св. Евтимий, патриарх Търновски
Св. Патриарх Евтимий Търновски - стенна живопис в Параклиса на Богословския факултет при СУ Най-сияйната персона измежду светите предстоятели на Българската православна черква - архиепископи и патриарси - е безспорно св. патриарх Евтимий Търновски.
Той се родил към 1327 година в столицата Търново и произлизал от знатния болярски жанр Цамблаковци. Дълбоко набожен и с вродено увлечение към богосъзерцателен живот, той се включил към монашеското приятелство на преподобния Теодосий Търновски. В Кефаларския (сега Килифаревски) манастир към 1350 година Евтимий толкоз напреднал в духовния аскетически героизъм, че св. Теодосий го определил за иконом на манастира си и за собствен пръв асистент, а самият той се уединил в гората на мълчание (исихия). Там всеки ден по здрач Евтимий бил задължен да върви с отчет, като давал знак за своето доближаване с блъскане в клепало. Една вечер обаче на неговия клепален звън Теодосий не дал отговор. Изплашен, Евтимий се втурнал да види какво се е случило с неговия дъртак. Той го видял да стои като огнен дирек в своята богосъзерцателна молитва. Това привидение било от огромно значение за персоналната духовна умелост на Евтимий.
Когато през 1363 година св. Теодосий заминавал за Цариград, той взел със себе си четирима от своите възпитаници, сред които преди всичко Евтимий. Изтощен от някаква дълговременна тежка болест, Теодосий починал доста скоро след идването в патриаршеския манастир " Св. страдалец Мамант ". Тогава Евтимий минал в популярния цариградски манастир " Студион ", където бил на огромна респект от страна на благочестивия народ. Това е значимо удостоверение за неговата висока нематериалност още на оная му възраст.
Но пропъден от рисковата за аскета - разслабваща и възгордяваща - национална респект, той отпътувал за Атон, и то в лаврата на св. Атанасий Атонски, безспорно заради духовната си непосредственост с учителя на неговия преподавател, св. Григорий Синаит, който се подвизавал в същата обител, преди да основе своя манастир в Парория (планинска област на границата сред България и Византия). Наклеветен, че крие в килията си някакво огромно богатство на българските царе и обследван персонално от сребролюбивия византийски император Иоан V Палеолог, Евтимий въпреки и почтен бил заточен на остров Лимнос.
Освободен от заточението, отегчен от злите злословия и обзет от родолюбиво възприятие, той се прибрал в българския Зографски манастир, откъдето най-сетне, след седемгодишно пътешествие, през Цариград и Несебър се завърнал в родината си в 1371 година. Но неговата пустиннолюбива душа не поискала да остане в шумната столица, по тази причина той си избрал една пещера за жилище на десетина километра от града по течението на река Янтра и построил черква " Св. Троица ". Скоро се събрали към него ревностни възпитаници и се образувал цялостен манастир.
Запасен с превъзходни познания от школата на Теодосий Търновски и обогатен с опит през време на своето неколкогодишно престояване във Византия, той тук се заел с виновната и огромна задача - корекция на богослужебните книги съгласно с гръцките първоизвори, освежаване на българския литературен език с новите форми на актуалния диалект и възстановяване на българския правопис върху основата на старинния Кирило-Методиев език.
Току що привършил тая голяма работа, той бил сюрпризиран от избора му за Търновски патриарх през 1375 година, след гибелта на патриарх Йоаникий.
Патриарх Евтимий светителствувал през най-тежкото време за българския народ. Турците малко по малко превземали Балканския полуостров и земите на българската страна. Няколко пъти смело нападнали даже самата българска столица. Изисквала се прекомерно огромна храброст, с цел да застане човек на тоя висок пост таман в такова бурно време. Вече дръзновението на Евтимий да одобри избора без несъгласие свидетелства за величието на неговия дух и за висотата на неговата героизъм. Той живеел с аскетичната мисъл на великия деятел Павел: " Живеем ли, или умираме - Господни сме " (Рим. 14:8). Той също по този начин помнел и пророческото предсказване на своя дъртак, св. Теодосий Търновски, за което споделя неговият житиеписец Григорий Цамблак, че през време на неговото патриаршество България ще падне под агарянско робство и че самият той ще се сподоби с апостолски окови и гонение. Но тия мрачни изгледи за бъдещето не подкосявали неговата архипастирска ревнивост, а давали единствено прозорлива дълбочина на погледа му да вижда изгодата от своята активност в историческа отдалеченост.
Св. патриарх Евтимий пазел ревностно православното завещание от разколнически посегателства; вземал решителни ограничения срещу упадъчните нрави в публичния живот; държал високо за здравината на фамилията, от което прекалено много зависи издръжливостта на държавата; полагал бащински грижи за небогати, страдащи и онеправдани. В богослужението и молитвата продължавал да бъде същият фен на богосъцерцанието и богообщението, какъвто си бил преди да влезе в тоя просторен шир на социална активност, когато се намирал още в пустинното си мълчание, в тихата манастирска килия или в доброволния аскетически затвор. Той раздавал благосъстоянията на душата си, събрани през време на досегашната си подвижническа подготовка. Поставен в този момент за светилник на народа, той светел измежду дома на цялата българска църковно-национална общност.
Без да бъде посланик по предопределение и служение, патриарх Евтимий правил най-хубавата дипломатическа услуга на своето Отечество. Всички чужденци, които идвали в българската столица с търговски или политически задания, се стремели да влязат в общение с неговата очарователна персона. И когато това им се удавало, те се считали доста щастливи и около него изнасяли и от България най-благоприятни усещания. Той по този начин се прочул по целия православен свят, че мнозина се обръщали към него документално при недоумения, и били щастливи да получат неговите високо авторитетни отговори: и Киево-Московският митрополит Киприян (още като подвижник на Атон), и Влашкият митрополит Антим, и Тисменският свещеник Никодим, и вероятно доста други, чиито имена не са известни на нашето време.
Патриарх Евтимий развил обширна книжовна активност. Той е прочут с преводите си на Василиевата, Златоустовата и Преждеосвещената литургия, на литургиите на деятел Яков и на деятел Петър, с богослужебното си създание в чест на св. Теофан, с житията на св. Йоан Рилски, Иларион Мъгленски, Параскева-Петка Епиватска-Търновска, Филотея Поливотска-Търновска, с похвалните слова за св. мъченица Неделя, св. Константин и Елена, Йоан Поливотски и Михаил Воин. Няма подозрение, че неговите съчинения са доста повече, обаче някои са вероятно унищожени вечно, а други са към момента неоткрити.
Патриарх Евтимий се прости с търновското население при заточението си. Худ. Б. Денев.Най-незабравима и покъртителна ще си остане неговата последна демонстрация на добър овчар, който не бяга, когато види врага и не оставя своето стадо на вълчия произвол, а поставя душата си за своите духовни овци (Йоан 10:11). Царят напуснал столицата, а патриархът - не! Затова с цялостно право по този начин хубаво се показва за него националният стихотворец Вазов: " Евтимий, на Търново в дните ужасни последний защитник и последний цар! ".
На 17 юли 1393 година пада Търново под напора на завоевателните османски орди и при предателската услуга на един другородец! Патриарх Евтимий имал гражданската героизъм и пастирската храброст незабавно да се яви пред гордия поробител, с цел да моли прошка за мирното население. Неговата външност и светла персона внушили респект даже в поробителя и патриархът получил заричане, че ще се извърши молбата му. Но завоевателят се стремял по всевъзможен начин да затвърди властта си, без да се подчинява на общоприети нравствени закони, нито на непознатите трогателни молби, нито даже на личните си почтени обещания.
Наскоро последвало избиването на 110 столични първенци, събрани с машинация от врага в една от градските църкви. Тогава патриархът, като същински защитник, самоуверено изобличил лукавия властник, който не щади своите нови жители и не почита своята лична дума. Заради тази му храброст завоевателят го осъдил на гибел посредством посичане при Лобната канара в Търново. Обаче става знамение, толкоз належащо като психическа поддръжка както за патриарха, комуто следва още да страда в продължение на останалия си живот, по този начин и за нещастния народ, който в многовековното си иго не би трябвало да губи упованието си в божествения промисъл: сега на убийственото замахване, ръцете на палача са вцепенили и мечът паднал на земята.
В 1394 година патриарх Евтимий бил изпратен на изгнание на юг, евентуално в Бачковския манастир. Раздялата на архипастира с паството е разказана прочувствено от създателя на житието му, Киевския митрополит Григорий Цамблак: " Той излизаше дружно с народа като втори Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи! " Всеки желаел мощно да се приближи до великия изгнаник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети полите му; някои късали тревата на стъпките му за благословение и спомен, а други отдалеко измолвали неговия сетен благослов. Някой плачевно се провикнал: " На кого ни оставяш, добрий пастирю? " А той - и самичък насълзен - дал отговор: " На светата Троица ви оставям - и в този момент и завинаги! "
За мястото на заточението и на гибелта му житиеписецът Григорий Цамблак споделя единствено това, че бил изпратен някъде в Македония. Но Македония в миналото се наричал целият шир от Одрин до Охрид. Къде тъкмо бил заточен и починал този популярен патриарх на осиротяла България? Въпросът към момента остава забранен. [Виж също публикациите на Георги Тодоров по-долу.]
Патриарх Евтимий починал към 1401/1402 година.
Името на св. патриарх Евтимий Търновски ще продължава да сияе през всички епохи на нашата родна история и ще буди благоговейна респект, надълбоко поклонение и признателно самопризнание.
Син на родители, които дълго време нямали деца, той още при раждането си бил отдаден на Бога. За образованието му се погрижил един църковнослужител и локалният свещеник, който го ръкоположил за духовник и го сложил надзирател на градските манастири.
Иноческото житие допаднало на преподобни Евтимий и при едно поклонение в Йерусалим той се настанил в известната тогава Фаранска лавра. Тук се свързва със своя възпитаник, преп. Теоклист, с който се отдръпва да живее от 411 година в източната част на Юдейската пустиня в един каменист планински проход до Йерихонския път, на 10 километра от Йерусалим. За жилище им служила една пещера в долината Дабор.
Но мълвата за техните подвизи скоро събрала към убежището им доста фарански монаси и други благочестиви люде, които жадували за плодородното управление на преподобни Евтимий. Скоро в пещерата се появила черква, а в близост зародило монашеско общежитие, на което св. Евтимий станал свещеник. Това било основата на бъдещия фамозен Теоктистов манастир, който през 420 година се популяризирал с едно огромно знамение на преподобни Евтимий Велики.
Един ден братята на тази обител били уплашени от появяването на огромна група въоръжени бедуини. Но вместо разбойнически предводител пред тях се явил един насълзен татко. Шейхът Аспевет пристигнал да моли св. Евтимий да излекува сина му Теревон. Нещастният юноша страдал от неизлечима болест. Половината му тяло било сухо. Безпомощни останали напъните освен на най-изкусните лекари, само че и на други фамозни персийски мъдреци и вълшебници.
Терзан от мъчителната и продължителна болест, младият Теревон един път си мислел, лежешком на страдалния си одър: " Ще настъпи ли в миналото облекчение и на моите премеждия? Послужиха ли за нещо лековете на всички гръцки и персийски мъдреци? Струват ли нещо баснословията на нашите влъхви? Къде е силата на нашите богове? Никой и нищо не ще ми помогне, в случай че не ми изпрати Своята помощ същинския Бог! Боже велики и страшни, Който си сътворил небето и земята, смили се над душата ми и ме избави от заболяването! "
Изтощен от своята телесна и душевна тъга, бедният Теревон потопен в напрегнат сън и имал необичайно привидение. Към него пристъпил човек с дълга прошарена брада и в монашеско облекло, който го разпитал за неговата болест.
- Ще се обърнеш ли към Бога, в случай че Той те излекува?
- Ще се обърна! - отвърнал обнадежеденият момък.
- Аз съм Евтимий и пребивавам в Юдейската пустиня сред Йерусалим и Йерихон. Дойди при мене и Бог ще те изцели посредством мене!
Като разбрали повода за идването на бедуините, монасите повикали своя свещеник и преподобни Евтимий изслушал описа на шейха Аспевет. Великият дъртак се доближил до болния Теревон, помолил се за него, осенил го със светия кръст и младежът незабавно излекуван и почнал да популяризира Бога. Изумените араби се хвърлили в нозете на Божия ласкател и го помолили да ги кръсти, като изповядали вярата си в християнския Бог. Св. Евтимий просветил простите им души с истините на вярата и като се убедил в искреността на тяхното превръщане, покръстил цялото им племе. Получил името Петър, Аспевет станал техен свещеник и деятел, а неговият брат се постригал в монашество и подарил цялото си благосъстояние, което преп. Евтимий използвал за манастирските градежи и за помощи на бедните.
Излекуването на Теревон и покръстването на бедуините толкоз популяризирало неговата обител, че св. Евтимий не могъл да живее повече тук. Бог му разкрил да не възпира заселването на търсещите избавление и по тази причина великият подвижник оставил за свещеник преподобни Теоктист, а самия той, съпроводен от ученика си Дометиан, се отдръпнал в пустинята Рува при Мъртвото море и устроил дребна църквица върху руините на Гиркановата цитадела Марда. Любимият възпитаник на св. Евтимий св. Сава Освещени преустроил това място в крепостен манастир в 492 година.
В 423 година Евтимий се уединил в пустинята Зиф и се настанил в същата тъмна пещера, в която в миналото Давид се скрил от Саул. Жителите на Аристобула, на осем километра южно от Хеврон, измъкнали отшелника от пещерата и му построили черква с манастир, в който той обърнал мнозина манихеи.
Преподобни Евтимий Велики и отсам избягал и заел една пещера на три благи от Теоктистовия манастир, който към този момент се бил трансформирал в една разширена Евтимиева гора. Оттук Евтимий развил голяма душеспасителна активност, вследствие на която била открита за бедуините специфична епархия отпред със упоменатия еп. Петър.
С старание св. Евтимий съдействал за внедряване решенията на ІІІ Вселенски събор в Ефес от 431 година срещу Нестория (вж. несторианство) и на ІV Вселенски събор в Халкидон от 451 година срещу Евтихий. Той обърнал към православието брачната половинка на Теодосий ІІ императрица Евдокия, която поддържала монофизитството.
Деветдесет и шест годишният преп. Евтимий Велики предузнал гибелта си преди началото на Великия пост. На братята, които се събрали да го изпратят по обичая за пустинята, той споделил: " Няма да излизам в пустинята. Ще прекарам с вас първата седмица, а в събота измежду нощ ще си отпътува от вас. " Той починал на 20 януари 473 година.
Неговият финален съвет към иноците бил:
- Преди всичко имайте обич между тях, тъй като каквото е солта за храната, това е любовта за добродетелта: добродетелта се узнава посредством обич и примирение. Внимавайте, пазете в непорочност вашите тела и души! Пазете устава на светата Църква! Помагайте на страдащите! Ако падне в прелъщение някой от братята, наставлявайте го, подкрепяйте го! Вратите на манастира да бъдат отворени за небогати и странници! Всичко, що имате, делете с тях, и Господ няма да ви остави със Своята благосклонност!
При разкопките на неговата знамените лавра в 1929 година била разкрита неговата надгробна черква.
Житие на св. Евтимий, патриарх Търновски
Св. Патриарх Евтимий Търновски - стенна живопис в Параклиса на Богословския факултет при СУ Най-сияйната персона измежду светите предстоятели на Българската православна черква - архиепископи и патриарси - е безспорно св. патриарх Евтимий Търновски.
Той се родил към 1327 година в столицата Търново и произлизал от знатния болярски жанр Цамблаковци. Дълбоко набожен и с вродено увлечение към богосъзерцателен живот, той се включил към монашеското приятелство на преподобния Теодосий Търновски. В Кефаларския (сега Килифаревски) манастир към 1350 година Евтимий толкоз напреднал в духовния аскетически героизъм, че св. Теодосий го определил за иконом на манастира си и за собствен пръв асистент, а самият той се уединил в гората на мълчание (исихия). Там всеки ден по здрач Евтимий бил задължен да върви с отчет, като давал знак за своето доближаване с блъскане в клепало. Една вечер обаче на неговия клепален звън Теодосий не дал отговор. Изплашен, Евтимий се втурнал да види какво се е случило с неговия дъртак. Той го видял да стои като огнен дирек в своята богосъзерцателна молитва. Това привидение било от огромно значение за персоналната духовна умелост на Евтимий.
Когато през 1363 година св. Теодосий заминавал за Цариград, той взел със себе си четирима от своите възпитаници, сред които преди всичко Евтимий. Изтощен от някаква дълговременна тежка болест, Теодосий починал доста скоро след идването в патриаршеския манастир " Св. страдалец Мамант ". Тогава Евтимий минал в популярния цариградски манастир " Студион ", където бил на огромна респект от страна на благочестивия народ. Това е значимо удостоверение за неговата висока нематериалност още на оная му възраст.
Но пропъден от рисковата за аскета - разслабваща и възгордяваща - национална респект, той отпътувал за Атон, и то в лаврата на св. Атанасий Атонски, безспорно заради духовната си непосредственост с учителя на неговия преподавател, св. Григорий Синаит, който се подвизавал в същата обител, преди да основе своя манастир в Парория (планинска област на границата сред България и Византия). Наклеветен, че крие в килията си някакво огромно богатство на българските царе и обследван персонално от сребролюбивия византийски император Иоан V Палеолог, Евтимий въпреки и почтен бил заточен на остров Лимнос.
Освободен от заточението, отегчен от злите злословия и обзет от родолюбиво възприятие, той се прибрал в българския Зографски манастир, откъдето най-сетне, след седемгодишно пътешествие, през Цариград и Несебър се завърнал в родината си в 1371 година. Но неговата пустиннолюбива душа не поискала да остане в шумната столица, по тази причина той си избрал една пещера за жилище на десетина километра от града по течението на река Янтра и построил черква " Св. Троица ". Скоро се събрали към него ревностни възпитаници и се образувал цялостен манастир.
Запасен с превъзходни познания от школата на Теодосий Търновски и обогатен с опит през време на своето неколкогодишно престояване във Византия, той тук се заел с виновната и огромна задача - корекция на богослужебните книги съгласно с гръцките първоизвори, освежаване на българския литературен език с новите форми на актуалния диалект и възстановяване на българския правопис върху основата на старинния Кирило-Методиев език.
Току що привършил тая голяма работа, той бил сюрпризиран от избора му за Търновски патриарх през 1375 година, след гибелта на патриарх Йоаникий.
Патриарх Евтимий светителствувал през най-тежкото време за българския народ. Турците малко по малко превземали Балканския полуостров и земите на българската страна. Няколко пъти смело нападнали даже самата българска столица. Изисквала се прекомерно огромна храброст, с цел да застане човек на тоя висок пост таман в такова бурно време. Вече дръзновението на Евтимий да одобри избора без несъгласие свидетелства за величието на неговия дух и за висотата на неговата героизъм. Той живеел с аскетичната мисъл на великия деятел Павел: " Живеем ли, или умираме - Господни сме " (Рим. 14:8). Той също по този начин помнел и пророческото предсказване на своя дъртак, св. Теодосий Търновски, за което споделя неговият житиеписец Григорий Цамблак, че през време на неговото патриаршество България ще падне под агарянско робство и че самият той ще се сподоби с апостолски окови и гонение. Но тия мрачни изгледи за бъдещето не подкосявали неговата архипастирска ревнивост, а давали единствено прозорлива дълбочина на погледа му да вижда изгодата от своята активност в историческа отдалеченост.
Св. патриарх Евтимий пазел ревностно православното завещание от разколнически посегателства; вземал решителни ограничения срещу упадъчните нрави в публичния живот; държал високо за здравината на фамилията, от което прекалено много зависи издръжливостта на държавата; полагал бащински грижи за небогати, страдащи и онеправдани. В богослужението и молитвата продължавал да бъде същият фен на богосъцерцанието и богообщението, какъвто си бил преди да влезе в тоя просторен шир на социална активност, когато се намирал още в пустинното си мълчание, в тихата манастирска килия или в доброволния аскетически затвор. Той раздавал благосъстоянията на душата си, събрани през време на досегашната си подвижническа подготовка. Поставен в този момент за светилник на народа, той светел измежду дома на цялата българска църковно-национална общност.
Без да бъде посланик по предопределение и служение, патриарх Евтимий правил най-хубавата дипломатическа услуга на своето Отечество. Всички чужденци, които идвали в българската столица с търговски или политически задания, се стремели да влязат в общение с неговата очарователна персона. И когато това им се удавало, те се считали доста щастливи и около него изнасяли и от България най-благоприятни усещания. Той по този начин се прочул по целия православен свят, че мнозина се обръщали към него документално при недоумения, и били щастливи да получат неговите високо авторитетни отговори: и Киево-Московският митрополит Киприян (още като подвижник на Атон), и Влашкият митрополит Антим, и Тисменският свещеник Никодим, и вероятно доста други, чиито имена не са известни на нашето време.
Патриарх Евтимий развил обширна книжовна активност. Той е прочут с преводите си на Василиевата, Златоустовата и Преждеосвещената литургия, на литургиите на деятел Яков и на деятел Петър, с богослужебното си създание в чест на св. Теофан, с житията на св. Йоан Рилски, Иларион Мъгленски, Параскева-Петка Епиватска-Търновска, Филотея Поливотска-Търновска, с похвалните слова за св. мъченица Неделя, св. Константин и Елена, Йоан Поливотски и Михаил Воин. Няма подозрение, че неговите съчинения са доста повече, обаче някои са вероятно унищожени вечно, а други са към момента неоткрити.
Патриарх Евтимий се прости с търновското население при заточението си. Худ. Б. Денев.Най-незабравима и покъртителна ще си остане неговата последна демонстрация на добър овчар, който не бяга, когато види врага и не оставя своето стадо на вълчия произвол, а поставя душата си за своите духовни овци (Йоан 10:11). Царят напуснал столицата, а патриархът - не! Затова с цялостно право по този начин хубаво се показва за него националният стихотворец Вазов: " Евтимий, на Търново в дните ужасни последний защитник и последний цар! ".
На 17 юли 1393 година пада Търново под напора на завоевателните османски орди и при предателската услуга на един другородец! Патриарх Евтимий имал гражданската героизъм и пастирската храброст незабавно да се яви пред гордия поробител, с цел да моли прошка за мирното население. Неговата външност и светла персона внушили респект даже в поробителя и патриархът получил заричане, че ще се извърши молбата му. Но завоевателят се стремял по всевъзможен начин да затвърди властта си, без да се подчинява на общоприети нравствени закони, нито на непознатите трогателни молби, нито даже на личните си почтени обещания.
Наскоро последвало избиването на 110 столични първенци, събрани с машинация от врага в една от градските църкви. Тогава патриархът, като същински защитник, самоуверено изобличил лукавия властник, който не щади своите нови жители и не почита своята лична дума. Заради тази му храброст завоевателят го осъдил на гибел посредством посичане при Лобната канара в Търново. Обаче става знамение, толкоз належащо като психическа поддръжка както за патриарха, комуто следва още да страда в продължение на останалия си живот, по този начин и за нещастния народ, който в многовековното си иго не би трябвало да губи упованието си в божествения промисъл: сега на убийственото замахване, ръцете на палача са вцепенили и мечът паднал на земята.
В 1394 година патриарх Евтимий бил изпратен на изгнание на юг, евентуално в Бачковския манастир. Раздялата на архипастира с паството е разказана прочувствено от създателя на житието му, Киевския митрополит Григорий Цамблак: " Той излизаше дружно с народа като втори Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи! " Всеки желаел мощно да се приближи до великия изгнаник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети полите му; някои късали тревата на стъпките му за благословение и спомен, а други отдалеко измолвали неговия сетен благослов. Някой плачевно се провикнал: " На кого ни оставяш, добрий пастирю? " А той - и самичък насълзен - дал отговор: " На светата Троица ви оставям - и в този момент и завинаги! "
За мястото на заточението и на гибелта му житиеписецът Григорий Цамблак споделя единствено това, че бил изпратен някъде в Македония. Но Македония в миналото се наричал целият шир от Одрин до Охрид. Къде тъкмо бил заточен и починал този популярен патриарх на осиротяла България? Въпросът към момента остава забранен. [Виж също публикациите на Георги Тодоров по-долу.]
Патриарх Евтимий починал към 1401/1402 година.
Името на св. патриарх Евтимий Търновски ще продължава да сияе през всички епохи на нашата родна история и ще буди благоговейна респект, надълбоко поклонение и признателно самопризнание.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ