Европа е в абсолютен упадък, Китай и Индия са във възход, а САЩ е някъде между тях
Известно време разговарях с другар археолог за нашите прекомерно разнообразни специалности. За изследващия предишното, главно интелектуално умеене е екстраполацията, по какъв начин са живели предишните цивилизации въз основа на най-малките частици доказателства. И противоположното, за анализатор на политически опасности главната линия е даването на приоритет, преместване през океани от информация и търсенето на това, което в действителност е значимо, написа за " КейпЕкс " специалистът по световни политически опасности доктор Джон Хълсман.
Проблемът на актуалния живот не е прекомерно дребното информация, само че прекомерно многото. Това е капан, до момента в който сме в денонощния цикъл на вести, има безграничен брой истории, от които може да запълним будните часове на деня. Проблемът е, несъмнено, че огромна част от това наличие е извънредно банално. Още по-лошото е, че даже събитията, които имат някакво значение, затъмняват тези, които ще бъдат главните исторически заглавия на нашата ера.
В момента Брекзит във Англия (и изборите през декември) и Импийчмънта в Съединени американски щати попадат в тази " значима, само че надценена " категория. В първия случай, във връзка с излизането на Обединеното кралство от Европейски Съюз, същинският исторически и политически въпрос поражда след факта; може ли Англия бързо (през идващите три до пет години) да подписа покупко-продажби за свободна търговия с възходящата англосфера (САЩ, Индия, Австралия, Нова Зеландия, Канада) или не? И въпреки всичко, въобще няма да разберете, в случай че четете ежедневната продукция на английските медии, където късогледството на Брекзит надвива.
По същия метод, Съединени американски щати са имали и безспорно ще продължат да имат неприятни и даже безмилостни президенти, дълго след Доналд Тръмп. Но е повече от неуместно и късогледо, че следствие за импийчмънт - което по един или различен метод господства медиите в Съединени американски щати от години - е отпред през 2020 година, същата година, когато американският гласоподавател може да избере или изхвърли президента от Белия дом.
И в двата случая, въпреки историите сигурно да са значими, напряко се разлива излишно доста мастило. Защото това не са събитията, които ще бъдат възприети от историците като държащи ключовете за бъдещето.
Чърчил и способността да си поемеш надълбоко мирис
Способността да разграничаваме, когато в действително време се случват световни събития, изменящи играта, е да виждаме по какъв начин се движи историята. Това е скъп детайл в преодоляването на разбора на политическия риск. За да направи това, анализаторът би трябвало да схване съвсем олимпийски мироглед, виждайки оттатък непосредственото, с цел да осмисли какво се случва, като го сложи в по-широкия гоблен проект на международната история.
Забавляващо е да се съпоставят несъществуващите качества на днешните западни водачи - толкоз надалеч зад чертата, когато виждаме възхода на изменящата играта Азия и относителния спад на запад, когато навлизаме в нова мултиполярна ера - с предишните феноменални аналитични качества на същински държавници.
Уинстън Чърчил, макар че бе заобиколен от монументални събития (далеч по-големи от някакъв Брекзит или Импйчмънт), въпреки всичко съумя да раздели значимото от стратегически значителното, даже през декември 1941 година, може би най-важният за нас месец на ХХ век, и повратен миг във ВСВ.
През това малко и популярно време Русия на Сталин отблъсна нацистката инвазия при портите на Москва, отбелязвайки първият път, когато военната машина на Хитлер срещна същински крах. Но макар голямото значение на интервенция " Тайфун ", това не промени общия баланс на силите, воюващи във войната, чийто резултат продължи да е на ръба на бръснача.
На другият завършек на света се случи нещо друго. В 7:48 сутринта на Хаваите, на 7 декември 1941 година, Императорският флот на Японската империя, атакуващ без предизвестие, както в Руско-японската война при започване на същия век, връхлетя американския флот в Тихия океан, дебаркирал в Пърл Харбър.
Щетите са големи. Всичките осем американски линейни кораба са изумени и четири от тях потъват. Японците унищожават 188 американски самолета, 2400 души са убити и 1200 ранени. Японските загуби са незначителни. В същото време Хаваите са атакувани, има координирани японски удари по следените от Съединени американски щати Филипини, Гуам и остров Уейк, както и по британците в Малайзия, Сингапур и Хонконг.
Японската вяра бе, че с горящия американски флот и опустошаването в Пърл Харбър, ще се унищожи американския морал и няма да тръгнат против Токио. Меко казано, тази стратегическа аргументация и неточност въобще не демонстрира културно схващане за Съединените щати. На идващия ден, 8 декември 1941 година, Америка афишира война на Япония.
Японското нахлуване против централната военноморска база на Съединени американски щати промени радикално хода на войната, като притегли Америка като решаващата мощ, която фрапантно промени салдото на силите по целия свят. Сталин, притиснат към стената в снеговете на Русия, не разбра неотложно смисъла на този изменящ играта миг, както и Франклин Рузвелт, който в този момент тъмно наблюдаваше останките на Тихоокеанския флот на Америка и приготвяше американската общност за световна война.
Това бяха належащи времена и беше изцяло разбираемо за какво и Сталин, и Рузвелт имаха други по-непосредствени терзания, за които да се тревожат през този ранен декември. Но Уинстън Чърчил схвана смисъла на случилото се преди малко.
В своята история за ВСВ Чърчил изяснява ден: " Наситен от страст и чувство, аз си легнах и заспах съня на избавения и признателния ". Само Америка, с нейните безкрайни запаси, индустриална мощност, работна мощ и стопанска система, можеше да промени в действителност солно неподходящия баланс на силите, доминиращ след загубата на Франция през 1940 година, и единствено отчасти се усъвършенства от пагубното настъпление на Хитлер в Русия на идната година.
На 11 декември 1941 година Хитлер - опрощавайки невероятната неточност на Токио - необяснимо разгласи война на Съединените щати, за едвам прикритата наслада на Чърчил. Хитлер и милитаристите, ръководещи Япония, аналитично бяха сбъркали много; Сталин и Рузвелт са заети с значимите събития пред портите на Москва и надлежно в Тихия океан; единствено Чърчил видя огромната картина: нападението над Пърл Харбър бе избавило света.
Днешните скрити международни исторически събития
Ключът към постигането на верен интелектуален избор на играчите е да се зададе един доста главен въпрос: трансформира ли оцененото събитие, главното световно уравнение на силите на света? По този стандарт нито обсъжданият до гибел Брекзит, нито импийчмънтът на Тръмп дават отговор на изискването. По-лошото е, че прекомерното ни занимаване с тези значими, само че не жизненоважни събития замъглява визията по какъв начин светът се трансформира пред очите ни.
Подобно на Чърчил би трябвало да копаем по-дълбоко. Мисля, че може да се направи безапелационен мотив, че сега има редица сили, изменящи играта, които не получават никакво отразяване в медиите, или най-малко не такова, каквото заслужават.
Първо, ние навлизаме в чудноват тип мултиполярен свят, където Съединени американски щати, както бе правилно и за английския лорд Солсбъри, остават преобладаваща световна мощ, въпреки че, (преди всичко Китай, само че също по този начин и Индия и други нововъзникващи сили) относително настигат Вашингтон, от ниска база, само че от година на година.
Второ, на процедура това значи, че Китай и Индия не престават да са във напредък, Европа е в безспорен крах, а Съединените щати някъде сред тях, справяйк исе малко по-добре в новата епоха по-добре от остарелия континент, само че към момента гледа с паника, когато Китай става пълноправен играч.
Азия несъмнено се надига, като носи огромна част от бъдещия политически риск в света, както предлага и огромна част бъдещия стопански напредък. Един от методите да разгледаме това е, че в международните исторически заглавия за нашето време може просто да прочете, че след 500 години западното владичество над света е към своя край.
Трето, в случай че това е по този начин, главният въпрос за политическия риск е в изострен фокус: могат ли Съединени американски щати да се оправят с Пекин през идващите десетилетия - или посредством пригаждане или борба - и може ли да притегли на своя страна Индия и други сили от разрастващите се пазари, даже като възобновява своя съюз с избледняваща, само че към момента значима Европа?
Това, а не безкрайните нелепости за Тръмп и Брекзит, това е, за което би трябвало да се замислят тези, които наблюдават изменящите играта сили в света. Подобно на Чърчил, ние би трябвало да се прехвърлим над шума и даже оттатък значимото, с цел да забележим какво в действителност има значение.
Проблемът на актуалния живот не е прекомерно дребното информация, само че прекомерно многото. Това е капан, до момента в който сме в денонощния цикъл на вести, има безграничен брой истории, от които може да запълним будните часове на деня. Проблемът е, несъмнено, че огромна част от това наличие е извънредно банално. Още по-лошото е, че даже събитията, които имат някакво значение, затъмняват тези, които ще бъдат главните исторически заглавия на нашата ера.
В момента Брекзит във Англия (и изборите през декември) и Импийчмънта в Съединени американски щати попадат в тази " значима, само че надценена " категория. В първия случай, във връзка с излизането на Обединеното кралство от Европейски Съюз, същинският исторически и политически въпрос поражда след факта; може ли Англия бързо (през идващите три до пет години) да подписа покупко-продажби за свободна търговия с възходящата англосфера (САЩ, Индия, Австралия, Нова Зеландия, Канада) или не? И въпреки всичко, въобще няма да разберете, в случай че четете ежедневната продукция на английските медии, където късогледството на Брекзит надвива.
По същия метод, Съединени американски щати са имали и безспорно ще продължат да имат неприятни и даже безмилостни президенти, дълго след Доналд Тръмп. Но е повече от неуместно и късогледо, че следствие за импийчмънт - което по един или различен метод господства медиите в Съединени американски щати от години - е отпред през 2020 година, същата година, когато американският гласоподавател може да избере или изхвърли президента от Белия дом.
И в двата случая, въпреки историите сигурно да са значими, напряко се разлива излишно доста мастило. Защото това не са събитията, които ще бъдат възприети от историците като държащи ключовете за бъдещето.
Чърчил и способността да си поемеш надълбоко мирис
Способността да разграничаваме, когато в действително време се случват световни събития, изменящи играта, е да виждаме по какъв начин се движи историята. Това е скъп детайл в преодоляването на разбора на политическия риск. За да направи това, анализаторът би трябвало да схване съвсем олимпийски мироглед, виждайки оттатък непосредственото, с цел да осмисли какво се случва, като го сложи в по-широкия гоблен проект на международната история.
Забавляващо е да се съпоставят несъществуващите качества на днешните западни водачи - толкоз надалеч зад чертата, когато виждаме възхода на изменящата играта Азия и относителния спад на запад, когато навлизаме в нова мултиполярна ера - с предишните феноменални аналитични качества на същински държавници.
Уинстън Чърчил, макар че бе заобиколен от монументални събития (далеч по-големи от някакъв Брекзит или Импйчмънт), въпреки всичко съумя да раздели значимото от стратегически значителното, даже през декември 1941 година, може би най-важният за нас месец на ХХ век, и повратен миг във ВСВ.
През това малко и популярно време Русия на Сталин отблъсна нацистката инвазия при портите на Москва, отбелязвайки първият път, когато военната машина на Хитлер срещна същински крах. Но макар голямото значение на интервенция " Тайфун ", това не промени общия баланс на силите, воюващи във войната, чийто резултат продължи да е на ръба на бръснача.
На другият завършек на света се случи нещо друго. В 7:48 сутринта на Хаваите, на 7 декември 1941 година, Императорският флот на Японската империя, атакуващ без предизвестие, както в Руско-японската война при започване на същия век, връхлетя американския флот в Тихия океан, дебаркирал в Пърл Харбър.
Щетите са големи. Всичките осем американски линейни кораба са изумени и четири от тях потъват. Японците унищожават 188 американски самолета, 2400 души са убити и 1200 ранени. Японските загуби са незначителни. В същото време Хаваите са атакувани, има координирани японски удари по следените от Съединени американски щати Филипини, Гуам и остров Уейк, както и по британците в Малайзия, Сингапур и Хонконг.
Японската вяра бе, че с горящия американски флот и опустошаването в Пърл Харбър, ще се унищожи американския морал и няма да тръгнат против Токио. Меко казано, тази стратегическа аргументация и неточност въобще не демонстрира културно схващане за Съединените щати. На идващия ден, 8 декември 1941 година, Америка афишира война на Япония.
Японското нахлуване против централната военноморска база на Съединени американски щати промени радикално хода на войната, като притегли Америка като решаващата мощ, която фрапантно промени салдото на силите по целия свят. Сталин, притиснат към стената в снеговете на Русия, не разбра неотложно смисъла на този изменящ играта миг, както и Франклин Рузвелт, който в този момент тъмно наблюдаваше останките на Тихоокеанския флот на Америка и приготвяше американската общност за световна война.
Това бяха належащи времена и беше изцяло разбираемо за какво и Сталин, и Рузвелт имаха други по-непосредствени терзания, за които да се тревожат през този ранен декември. Но Уинстън Чърчил схвана смисъла на случилото се преди малко.
В своята история за ВСВ Чърчил изяснява ден: " Наситен от страст и чувство, аз си легнах и заспах съня на избавения и признателния ". Само Америка, с нейните безкрайни запаси, индустриална мощност, работна мощ и стопанска система, можеше да промени в действителност солно неподходящия баланс на силите, доминиращ след загубата на Франция през 1940 година, и единствено отчасти се усъвършенства от пагубното настъпление на Хитлер в Русия на идната година.
На 11 декември 1941 година Хитлер - опрощавайки невероятната неточност на Токио - необяснимо разгласи война на Съединените щати, за едвам прикритата наслада на Чърчил. Хитлер и милитаристите, ръководещи Япония, аналитично бяха сбъркали много; Сталин и Рузвелт са заети с значимите събития пред портите на Москва и надлежно в Тихия океан; единствено Чърчил видя огромната картина: нападението над Пърл Харбър бе избавило света.
Днешните скрити международни исторически събития
Ключът към постигането на верен интелектуален избор на играчите е да се зададе един доста главен въпрос: трансформира ли оцененото събитие, главното световно уравнение на силите на света? По този стандарт нито обсъжданият до гибел Брекзит, нито импийчмънтът на Тръмп дават отговор на изискването. По-лошото е, че прекомерното ни занимаване с тези значими, само че не жизненоважни събития замъглява визията по какъв начин светът се трансформира пред очите ни.
Подобно на Чърчил би трябвало да копаем по-дълбоко. Мисля, че може да се направи безапелационен мотив, че сега има редица сили, изменящи играта, които не получават никакво отразяване в медиите, или най-малко не такова, каквото заслужават.
Първо, ние навлизаме в чудноват тип мултиполярен свят, където Съединени американски щати, както бе правилно и за английския лорд Солсбъри, остават преобладаваща световна мощ, въпреки че, (преди всичко Китай, само че също по този начин и Индия и други нововъзникващи сили) относително настигат Вашингтон, от ниска база, само че от година на година.
Второ, на процедура това значи, че Китай и Индия не престават да са във напредък, Европа е в безспорен крах, а Съединените щати някъде сред тях, справяйк исе малко по-добре в новата епоха по-добре от остарелия континент, само че към момента гледа с паника, когато Китай става пълноправен играч.
Азия несъмнено се надига, като носи огромна част от бъдещия политически риск в света, както предлага и огромна част бъдещия стопански напредък. Един от методите да разгледаме това е, че в международните исторически заглавия за нашето време може просто да прочете, че след 500 години западното владичество над света е към своя край.
Трето, в случай че това е по този начин, главният въпрос за политическия риск е в изострен фокус: могат ли Съединени американски щати да се оправят с Пекин през идващите десетилетия - или посредством пригаждане или борба - и може ли да притегли на своя страна Индия и други сили от разрастващите се пазари, даже като възобновява своя съюз с избледняваща, само че към момента значима Европа?
Това, а не безкрайните нелепости за Тръмп и Брекзит, това е, за което би трябвало да се замислят тези, които наблюдават изменящите играта сили в света. Подобно на Чърчил, ние би трябвало да се прехвърлим над шума и даже оттатък значимото, с цел да забележим какво в действителност има значение.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ