Надеждата няма право на смърт - Галя Йончева отговаря на Макс Фриш
Известният швейцарски драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има невероятна креативна орис – през годините той работи като проектант, публицист, създател на сюжети за филми и критически студии. Популярни в България са романите му " Щилер " и " Хомо Фабер ", както и комедията " Дон Жуан или любовта към геометрията ".
Като част от своите " Дневници " (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност от провокативни въпроси, които са по-скоро мотив за размисъл за създателя и читателя, в сравнение с запитване с очакване за съответен отговор. Въпросите са групирани в няколко обособени елементи. Всяка една от тях полемизира избрана тематика - съхранението на човешкия жанр, брака, дамите, вярата, хумора, парите, другарството, бащинството, родината, собствеността и гибелта.
За смисъла от тези дневници и въпроси самият публицист споделя: " Когато не премълчаваме, а записваме мислите си, ние ги признаваме за свои – и за правилни, най-малко за момента и мястото на възникването им ".
Творческият път на оперната прима Галя Йончева стартира през 1970 година с ролята на Кети Пинкертон от " Мадам Бътерфлай " и след това включва осъществяването на 34 централни театрални функции. На нейния глас и натюрел композиторътПарашкев Хаджиевпосвещава три оперни заглавия - " Златната ябълка ", " Лето 893 " и " Мария Десислава ". Съпругът й, Красимир Кюркчийски, написа особено за нея операта " Наздраве, господарю ". Тя го въодушевява и за музиката му към балета " Козият рог ". Галя Йончева е на 81 години и й задавам въпросите на Макс Фриш в доста тежки за нея месеци.
Галя Йончева посреща въпросите на Фриш с привичното за дома й гостолюбие – на ниската маса в дневната са заели позиции гарафата с вода, чашките с кафе, нещо сладко, нещо солено и нещо още неизказано, само че напълнило стаята с очакване.
Поглеждам дамата, седнала в креслото против мен – тя е като приказката за онази река, която непрестанно сменяла цветовете на водите си – усмихва ми се, след това се замисля, въздъхва, изяснява разпалено нещо, стихва, отронва сълза, още веднъж се усмихва. От време на време насочва взор към другите две свои " Аз " в стаята – това са два внушителни по своя размер портрета. Единият е нейн, в знаковата й роля на Татяна от операта " Евгений Онегин ". Другият е на сина й, известният правист и академични учител – доцент Кристиан Таков (той умря през юли тази година - бел.ред.).
Певицата владее до съвършенство изкуството на интерпретацията – както на музикалната сцена, по този начин и в живота. Тя може да произнесе личното ви име, което евентуално ви е омръзнало от приложимост, по метод, който ще ви накара да желаете да го чувате още веднъж и още веднъж. Красотата е не толкоз в отработената точност и комплектност на всяка фраза, а в онази наслада, учудване, приласкаване и още куп други чувства, които гласът й умее да вложи в една единствена дума.
И по този начин от дума на дума, въпросите от " Дневниците " на Фриш стартират да се редят:
Убедена ли сте, че Ви интересува ориста на човечеството откакто Вие и всички хора, които обичате, към този момент няма да сa сред живите? Защо мислите по този начин?
- Да, безусловно съм уверена! Ако човек приема за свои идеали добротата и справедливостта, то той чудесно знае, че това са безконечни стремления, които не се побират в границите на какъвто и да е стеснен откъслек от време. Те са толкоз съдбовно нужни, че им е предназначен безконечен живот. Да, обичам околните си, само че обичам и хората въобще, обичам света, който не стартира и не свършва с обичаните ми същества.
Кого бихте желали в никакъв случай да не бяхте срещали?
- Няма такава личност. Всеки обособен човек носи информация и уроци по житейско знание и не инцидентно съществува на този свят. От нас зависи какъв брой умно ще посрещнем и оценим положителното, и каква защитна реакция ще изградим против злото. В живота хубавото рядко ни сполетява инцидентно. Много постоянно то би трябвало да бъде изстрадано и извоювано. За да стигна до операта, аз самата трябваше да мина през доста компликации. За да стигна до майчинството – също. В младите ми години в профил може да е изглеждало, че съм обирала каймака на обществото, само че това в действителност бе пяната... плодовете, които берях, постоянно бяха прекомерно горчиви. В последна сметка за скъпите неща в живота неизбежно се постанова да платим висока цена.
© Личен списък
Ако можехте, бихте ли имали съвършена памет?
- Съвършена – не! Не са ми нужни маловажни товари. Бих изисквала, обаче, повече от паметта, която владея.
Бихте ли желали да принадлежахте към друга нация или цивилизация – в случай че отговорът Ви е позитивен, то към коя?
- Ако принадлежах към друга нация или цивилизация, то тогава не бих била тъкмо това, което съм през днешния ден... нямаше да съм обвързана със същите хора, които обичам тук и в този момент. Значи – не, не желая. Но в случай че ме попитате дали бих желала да числя се към някоя опера, която бих чувствала като собствен нравствен дом, то тогава ще загатна две заглавия.
Първото е " Евгений Онегин " на П.И.Чайковски. Моята героиня там, Татяна, е жена с изумителен морал и духовни дълбини. Изправена пред може би най-тежката алтернатива за една жена, тя избира дълга, оставайки с ясното схващане, че няма мощ, която да й отнеме любовта. Татяна е едно увещание, че даже неосъществената обич придава смисъл и хубост на живота, каквито само обичта може да даде. Второто заглавие е " Тоска " – партия, която в никакъв случай в живота си не съм изпълнявала, заради природата на гласа ми. По собствен метод Тоска също избира дълга, само че това към този момент е дългът към нейната могъща, изпепеляваща, безумна по своите мащаби обич, която е подготвена да оправдае всичко, даже убийството.
Според Вас възприятието на ненавист, (доколкото го имате), по-лесно се насочва по отношение на обособен човек или по отношение на цяла група хора?
- Не храня ненавист, само че в случай че я имах, бих я насочила към група хора – те са по-опасни от обособения субект. Хитлер не е толкоз злокобен, колкото тези, които са му вярвали или тези, които са мълчали. Давам си сметка, че и противоположният отговор би бил също по този начин правилен. Но давам отговор по този метод, тъй като в душата ми има насъбрано голямо възмущение от това, че нашият народ е привикнал да мълчи...
A тези, които приказват, избират да се съгласяват поради личното си улеснение. Имам познати и другари, образовани хора, интелектуалци – актьори, музиканти, лекари, архитекти. Tе прекарват времето си в четене на жълтите вестници. Клюкарството ги гъделичка. Купуват " Уикенд ", " Телеграф ", " Галерия " и поставят стотинките си в джобчето на Пеевски и компания. И мълчат.
Какво съгласно Вас другите не утвърждават у Вас, и какво Вие самата? Ако не е едно и също нещо – кое от двете Ви се коства по-простимо?
- Другите не постоянно могат да преглътнат моята същина и съществуването на обичните ми хора – не знам дали това е подбудено от ниското им самочувствие или от злоба. Така се случи, че аз бях дарена с възхищението на публиката и със наследник, който ме накара да се усещам определена. Моята най-главна роля на сцената на живота бе да го отгледам, да се грижа за него и да се гордея с изключителния късмет да му бъда майка. Надявам се това не ви звучи несвоевременно мистично. Давам си сметка, че всички тези неща от време на време се преглъщат мъчно от близките.
Не утвърждавам в себе си доверчивостта и склонността бързо да не помня стореното ми зло. В това отношение не умея да натрупвам уроци. Струва ми се, че и двете неща в последна сметка са простими – въпрос на естествена даденост.
© Личен списък
В моменти на самооценка, задоволително безапелационна ли сте сама пред себе си?
- Едва ли!
По какво познавате, че обичате някого? По какво познавате, че не го обичате?
- Обичам някого, когато просперирам... когато изливам всички добрини, които владея върху него, без да мисля дали ще остане нещо и за мен.
Не обичам някого, когато е неопознаваем за душата ми.
Какво бихте предпочели – да умрете или да продължите да живеете като крепко животно? Ако е второто – то кое животно?
- От дете боготворя пеперудите и птиците. Ако трябваше да бъда родена като животно, несъмнено бих избрала да съм чайка, тъй като чайката умее да лети и да се рее във висините, само че умее и да плува на дълбокото. Все отново това най-важно нещо, което чайката не умее, е да твори. Затова за мен животът постоянно ще е обвързван извънредно с индивида и със силата му да трансформира света и да върви крачка по крачка към съвършенството.
Красотата на природата ми влияе, само че тя е просто среда. Бих предпочела да умра, само че да си остана човек... другото за мен е оттегляне.
Ако зависеше от Вас, бихте ли основали институцията на брака?
- Аз съм възпитана в прекомерно патриархална среда, в която бракът е основополагаща институция. Но това напълно не е единствената причина да държа на брака. Правя го също, тъй като съм безвъзвратен оптимист.
Как бихте дефинирали понятието " женственост "?
- Женствеността е красива топлина. Тя е майчинство. Женствеността е умеенето да създаваш уют – в дословния и в метафоричен смисъл на думата. Но женствеността няма по какъв начин да бъде въображаема без значение от мъжествеността. Тя е силата да въздействаш на мъжа, да го провокираш към открития, да бъдеш муза. Помня по какъв начин преди време, когато Красимир Кюркчийски композираше музиката към балета " Козият рог ", ми звънеше по няколко пъти на нощ, с цел да ми изсвири някой откъс... Сърдеше се на рецензиите ми, затваряше телефона и малко по-късно още веднъж ми звънеше и още веднъж свиреше. В последна сметка женствеността - това е съучастие в основаването на нещо красиво.
Можете ли да си визиите какво е да си мъж на този свят?
- Не, не бих могла същински да си го показва... другояче не бих била жена.
Колко пъти би трябвало една вяра (например, политическа) да почине, преди да я погребете дефинитивно? Можете ли да го извършите, без да се хванете незабавно за някаква нова, друга вяра?
- Надеждата няма право на гибел. Тя може да почине единствено, когато знаеш, че синът ти няма да ти звънне по телефона и няма да седне на масата и да опита храната, която си приготвила особено за него. Смъртта на тази вяра е финалът на всичко. Единствено грижата да опазиш паметта за него жива може да ти даде опция да продължиш да дишаш. Нищо друго.
Когато се замислите за света през днешния ден, какво очаквате: че разсъдъкът в последна сметка ще надделее, че ще се случи знамение или че всичко ще продължи без смяна?
- Постоянната смяна, а не чудесата, са методът, по който животът се случва ден след ден. Той постоянно продължава и нищо не може да го спре. Застоят постоянно е измамлив – това е безмълвно трупане на градивна сила. Понякога си мисля, че не си даваме сметка какъв брой доста е постигнало човечеството през вековете и какъв брой дълъг път сме извървяли.
Например, моята прелестна, умна баба би се чувствала безусловно изгубена в нашето съвремие. Несъмнено един романтик или прочувствен човек би бил отчаян от заливащата ни през днешния ден вълна на прагматизъм. Но след всеки подобен прилив идва и неговият отлив, идва настъплението на духовното. Да, имам вяра в разсъдъка, който в последна сметка ще надделее. Еволюцията е стъпаловиден развой и той ни води постоянно по-напред и по-нагоре.
Можете ли да мислите, без да се надявате?
- Докато мога да мисля, ще се надявам и имам вяра в положителното, макар че ми се случи най-страшното зло.
© Личен списък
Със сина й Кристиан Таков
Кое е това нещо в живота, което бихте могли да понесете и преживеете само с възприятие за комизъм?
- Завистта.
Мразите ли парите? Защо?
- Да! Не мога да ги накарам да ми служат, не умея да ги броя и преброявам. Те са извор на голяма житейска неправда – прекалено много хора са мъчително оковани в безпаричие.
Налагало ли Ви се е да живеете в безпаричие?
- Не, не ми се налагало. Но постоянно е имало известни ограничавания.
Знаете ли какъв брой коства пакетче масло в магазина през днешния ден?
- Никога не съм знаела. Днес – също.
Какво не вършиме в никакъв случай за пари?
- Не оскърбявам и с микрон достолепието си.
Смятате ли, че човек може да съди за полезността на едно другарство по неговата дълготрайност?
- Не. Но скъпите другарства нормално са дълги.
Кое не бихте могли да простите на другар?
- Лицемерието. Началото на всяко другарство стартира с честността. Спомням си една моя специализация във Виена през 1971 година Бяхме дребна група българи, музиканти. Един от сътрудниците имаше проблем и се наложи да бъде извикан правист от България, само че нямаше къде да бъде настанен. Предложих да е при мен, в моята квартира. Така юрист Лоти Шамлиева безусловно скочи в живота ми - безусловно на един крайник, тъй като другият бе с протеза.
Първото, което ми сподели бе: " Не сме се срещали, само че ще ти кажа напряко, че знам прекалено много неща за теб – неща, които ти самата не знаеш ". Оказа се, че някогашният ми брачен партньор я е търсил, с цел да го съставлява в бракоразводното ни дело. Не знам какво тъкмо е приказвал в адвокатската фирма й, само че тя го прекъснала и помолила да си вземе шлифера и чадъра и да напусне неотложно офиса й. В тези години, като се има поради семейството му, за сходно нещо се изискваше доста кураж и доста честност. Лоти бе човек с възприятие за комизъм като Ниагарския водопад. Ако смехът бе нещо материално и можеше да се събере вкупом, то вероятно 4/5 от смеха в живота ми е бил с нея. Тя носеше безкрайна сила, житейска мъдрост и другарска любов. Тя бе другар не просто с първа основна писмен знак, а с всичките букви – основни.
© Личен списък
Възможно ли е да има другарство сред хора, които не споделят еднообразно възприятие за комизъм?
- Трудно е, само че не е невероятно, когато има други компенсиращи качества.
Колко огромна би могла да бъде възрастовата разлика сред същински другари?
- Колкото си желае. Приятелството е рожба на духа.
Когато пребивавате в чужбина и срещнете свои сънародници, обзема ли Ви носталгия или таман тогава не?
- Честно казано, таман тогава – не. Моята носталгия се отключва само от самотата – когато приятелите ми не са към мен.
Мислили сте въпреки всичко в миналото да емигрирате?
- Да, имало е такива моменти, тъй като е имало и такива благоприятни условия. Може би най-близко до това решение бях през 1975 година след един тримесечен престой в Англия в границите на изискания оперен фестивал в Glyndebourne. Много желаех Кристи да пристигна с мен, само че татко му не го пусна. Тогава се появи един извънреден човек - проектант, който работеше по възобновяване на исторически ландшафти и който за работата си бе почетен от Кралицата с благородническа купа. Той бе подготвен да ми помогне да отида дружно със сина ми и да работя, където поискам; настояваше, че британският климат не е добър за гласа ми. Много желаех да дам този късмет на детето си, само че знаех, че нямаше да му разрешат да напусне страната. Това реши нещата за мен и отхвърлих.
След това нашата преписка с този човек продължи с години. Получих стотици страници, изписани със стихове, само че по този начин или другояче всяко мое емигриране в последна сметка бе само имагинерно. Останах в България, до сина си, и в никакъв случай не съм съжалявала и за момент за това.
Има ли краища, градове, традиции и така нататък, които Ви навеждат на скритата мисъл, че сте по-пригодена за друга татковина?
- Да, от време на време имам възприятието, че съм живяла и някъде другаде. Като напълно малко дете постоянно, когато виждах нещо изключително красиво, споделях – " Ах, хубаво е като Япония. " Откъде, за какво и по какъв начин – и до момента не знам. Много години по-късно бях на гастроли в Русия и пътувахме единствено за един ден до Санкт Петербург. В момента, в който кракът ми стъпи на перона, се разплаках от страст. Цял ден го карах на сълзи. Не знам дали плачеше Татяна от " Евгений Онегин ", или Лиза от " Дама Пика ", или аз самата с думите на Пушкин, Лермонтов и Тургенев в сърцето – не знам, само че чувството бе необикновено.
Доколко се нуждаете от татковина?
- Няма граница за потребността от татковина. Тази потребност е безкрайна.
Според Вас допустимо ли е човек да трансформира дадена идеология в собствен дом?
- Да, само че тогава би бил маниак.
Чувствате ли Земята като татковина?
- Да. Не бленувам за други светове като се изключи този, в който е синът ми.
По какво съдите, че животни като газели, хипопотами, мечки, тигри, шимпанзета и други, които израстват в клетка или в развъдници, не усещат зоопарка като татковина?
- Паметта на природата вътре в нас е доста мощна и значително - неосъзната. Тя въздейства на държанието на хората, по необясними за тях самите способи, а какво остава за представителите на животинския и растителен свят. Природата живее в нас като блян към независимост. Това е непреодолима мощ, която ни изненадва непрекъснато. В клетката всичко е следено, регламентирано и предвидимо. Дори да е златна, клетката е с граници, които остават неизменими и в които визията ни за вероятното не предстои на смяна.
Спомняте ли си от каква възраст е почнало да Ви се е коства обикновено да притежавате или да не притежавате нещо?
- Всичко, което е в дома ми, го владея, тъй като съм израснала с него, тъй като го обичам и обгрижвам. Закърмена съм с това владеене и не се възнамерявам за това дали го заслужавам... Но в действителност същински значими са само нещата, които не можем да притежаваме и над които нямаме власт – наличието на обичаните хора и единението с тях, идеалите на сина ми за един по-чист и обективен публичен ред, стремежът на хората освен да умеят да видят красивото, само че и да го гонят... и тези щастливци, които съумеят да го " заловен ", да го споделят с другите. Това са нещата, които ни мамят, притеглят и пораждат блян. Те са значимите, тъй като те ни оттласкват напред към съвършенството. И Слава Богу, че на тези неща не можем да бъдем господари.
В стаята незабелязано мръква и Галя Йончева се умълчава. Вглеждам се в лицето й, в забулената синева на очите, и се пробвам да схвана накъде тече реката на мислите й. Страхувам се, че водата може би е черна, бездънно черна. Проследявам погледа й, който се стопира с безкрайна любов на фотосите на сина й и на внучката й - Галя. Златистото на рамките като че ли се отразява в него. Потокът се избистря и идва златната вода на вярата за по-добро. Защото както сподели самата тя доскоро: " Надеждата, тя няма право на гибел ".
Всичко, което би трябвало да знаете за: Годината (706)
Като част от своите " Дневници " (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност от провокативни въпроси, които са по-скоро мотив за размисъл за създателя и читателя, в сравнение с запитване с очакване за съответен отговор. Въпросите са групирани в няколко обособени елементи. Всяка една от тях полемизира избрана тематика - съхранението на човешкия жанр, брака, дамите, вярата, хумора, парите, другарството, бащинството, родината, собствеността и гибелта.
За смисъла от тези дневници и въпроси самият публицист споделя: " Когато не премълчаваме, а записваме мислите си, ние ги признаваме за свои – и за правилни, най-малко за момента и мястото на възникването им ".
Творческият път на оперната прима Галя Йончева стартира през 1970 година с ролята на Кети Пинкертон от " Мадам Бътерфлай " и след това включва осъществяването на 34 централни театрални функции. На нейния глас и натюрел композиторътПарашкев Хаджиевпосвещава три оперни заглавия - " Златната ябълка ", " Лето 893 " и " Мария Десислава ". Съпругът й, Красимир Кюркчийски, написа особено за нея операта " Наздраве, господарю ". Тя го въодушевява и за музиката му към балета " Козият рог ". Галя Йончева е на 81 години и й задавам въпросите на Макс Фриш в доста тежки за нея месеци.
Галя Йончева посреща въпросите на Фриш с привичното за дома й гостолюбие – на ниската маса в дневната са заели позиции гарафата с вода, чашките с кафе, нещо сладко, нещо солено и нещо още неизказано, само че напълнило стаята с очакване.
Поглеждам дамата, седнала в креслото против мен – тя е като приказката за онази река, която непрестанно сменяла цветовете на водите си – усмихва ми се, след това се замисля, въздъхва, изяснява разпалено нещо, стихва, отронва сълза, още веднъж се усмихва. От време на време насочва взор към другите две свои " Аз " в стаята – това са два внушителни по своя размер портрета. Единият е нейн, в знаковата й роля на Татяна от операта " Евгений Онегин ". Другият е на сина й, известният правист и академични учител – доцент Кристиан Таков (той умря през юли тази година - бел.ред.).
Певицата владее до съвършенство изкуството на интерпретацията – както на музикалната сцена, по този начин и в живота. Тя може да произнесе личното ви име, което евентуално ви е омръзнало от приложимост, по метод, който ще ви накара да желаете да го чувате още веднъж и още веднъж. Красотата е не толкоз в отработената точност и комплектност на всяка фраза, а в онази наслада, учудване, приласкаване и още куп други чувства, които гласът й умее да вложи в една единствена дума.
И по този начин от дума на дума, въпросите от " Дневниците " на Фриш стартират да се редят:
Убедена ли сте, че Ви интересува ориста на човечеството откакто Вие и всички хора, които обичате, към този момент няма да сa сред живите? Защо мислите по този начин?
- Да, безусловно съм уверена! Ако човек приема за свои идеали добротата и справедливостта, то той чудесно знае, че това са безконечни стремления, които не се побират в границите на какъвто и да е стеснен откъслек от време. Те са толкоз съдбовно нужни, че им е предназначен безконечен живот. Да, обичам околните си, само че обичам и хората въобще, обичам света, който не стартира и не свършва с обичаните ми същества.
Кого бихте желали в никакъв случай да не бяхте срещали?
- Няма такава личност. Всеки обособен човек носи информация и уроци по житейско знание и не инцидентно съществува на този свят. От нас зависи какъв брой умно ще посрещнем и оценим положителното, и каква защитна реакция ще изградим против злото. В живота хубавото рядко ни сполетява инцидентно. Много постоянно то би трябвало да бъде изстрадано и извоювано. За да стигна до операта, аз самата трябваше да мина през доста компликации. За да стигна до майчинството – също. В младите ми години в профил може да е изглеждало, че съм обирала каймака на обществото, само че това в действителност бе пяната... плодовете, които берях, постоянно бяха прекомерно горчиви. В последна сметка за скъпите неща в живота неизбежно се постанова да платим висока цена.
© Личен списък
Ако можехте, бихте ли имали съвършена памет?
- Съвършена – не! Не са ми нужни маловажни товари. Бих изисквала, обаче, повече от паметта, която владея.
Бихте ли желали да принадлежахте към друга нация или цивилизация – в случай че отговорът Ви е позитивен, то към коя?
- Ако принадлежах към друга нация или цивилизация, то тогава не бих била тъкмо това, което съм през днешния ден... нямаше да съм обвързана със същите хора, които обичам тук и в този момент. Значи – не, не желая. Но в случай че ме попитате дали бих желала да числя се към някоя опера, която бих чувствала като собствен нравствен дом, то тогава ще загатна две заглавия.
Първото е " Евгений Онегин " на П.И.Чайковски. Моята героиня там, Татяна, е жена с изумителен морал и духовни дълбини. Изправена пред може би най-тежката алтернатива за една жена, тя избира дълга, оставайки с ясното схващане, че няма мощ, която да й отнеме любовта. Татяна е едно увещание, че даже неосъществената обич придава смисъл и хубост на живота, каквито само обичта може да даде. Второто заглавие е " Тоска " – партия, която в никакъв случай в живота си не съм изпълнявала, заради природата на гласа ми. По собствен метод Тоска също избира дълга, само че това към този момент е дългът към нейната могъща, изпепеляваща, безумна по своите мащаби обич, която е подготвена да оправдае всичко, даже убийството.
Според Вас възприятието на ненавист, (доколкото го имате), по-лесно се насочва по отношение на обособен човек или по отношение на цяла група хора?
- Не храня ненавист, само че в случай че я имах, бих я насочила към група хора – те са по-опасни от обособения субект. Хитлер не е толкоз злокобен, колкото тези, които са му вярвали или тези, които са мълчали. Давам си сметка, че и противоположният отговор би бил също по този начин правилен. Но давам отговор по този метод, тъй като в душата ми има насъбрано голямо възмущение от това, че нашият народ е привикнал да мълчи...
A тези, които приказват, избират да се съгласяват поради личното си улеснение. Имам познати и другари, образовани хора, интелектуалци – актьори, музиканти, лекари, архитекти. Tе прекарват времето си в четене на жълтите вестници. Клюкарството ги гъделичка. Купуват " Уикенд ", " Телеграф ", " Галерия " и поставят стотинките си в джобчето на Пеевски и компания. И мълчат.
Какво съгласно Вас другите не утвърждават у Вас, и какво Вие самата? Ако не е едно и също нещо – кое от двете Ви се коства по-простимо?
- Другите не постоянно могат да преглътнат моята същина и съществуването на обичните ми хора – не знам дали това е подбудено от ниското им самочувствие или от злоба. Така се случи, че аз бях дарена с възхищението на публиката и със наследник, който ме накара да се усещам определена. Моята най-главна роля на сцената на живота бе да го отгледам, да се грижа за него и да се гордея с изключителния късмет да му бъда майка. Надявам се това не ви звучи несвоевременно мистично. Давам си сметка, че всички тези неща от време на време се преглъщат мъчно от близките.
Не утвърждавам в себе си доверчивостта и склонността бързо да не помня стореното ми зло. В това отношение не умея да натрупвам уроци. Струва ми се, че и двете неща в последна сметка са простими – въпрос на естествена даденост.
© Личен списък
В моменти на самооценка, задоволително безапелационна ли сте сама пред себе си?
- Едва ли!
По какво познавате, че обичате някого? По какво познавате, че не го обичате?
- Обичам някого, когато просперирам... когато изливам всички добрини, които владея върху него, без да мисля дали ще остане нещо и за мен.
Не обичам някого, когато е неопознаваем за душата ми.
Какво бихте предпочели – да умрете или да продължите да живеете като крепко животно? Ако е второто – то кое животно?
- От дете боготворя пеперудите и птиците. Ако трябваше да бъда родена като животно, несъмнено бих избрала да съм чайка, тъй като чайката умее да лети и да се рее във висините, само че умее и да плува на дълбокото. Все отново това най-важно нещо, което чайката не умее, е да твори. Затова за мен животът постоянно ще е обвързван извънредно с индивида и със силата му да трансформира света и да върви крачка по крачка към съвършенството.
Красотата на природата ми влияе, само че тя е просто среда. Бих предпочела да умра, само че да си остана човек... другото за мен е оттегляне.
Ако зависеше от Вас, бихте ли основали институцията на брака?
- Аз съм възпитана в прекомерно патриархална среда, в която бракът е основополагаща институция. Но това напълно не е единствената причина да държа на брака. Правя го също, тъй като съм безвъзвратен оптимист.
Как бихте дефинирали понятието " женственост "?
- Женствеността е красива топлина. Тя е майчинство. Женствеността е умеенето да създаваш уют – в дословния и в метафоричен смисъл на думата. Но женствеността няма по какъв начин да бъде въображаема без значение от мъжествеността. Тя е силата да въздействаш на мъжа, да го провокираш към открития, да бъдеш муза. Помня по какъв начин преди време, когато Красимир Кюркчийски композираше музиката към балета " Козият рог ", ми звънеше по няколко пъти на нощ, с цел да ми изсвири някой откъс... Сърдеше се на рецензиите ми, затваряше телефона и малко по-късно още веднъж ми звънеше и още веднъж свиреше. В последна сметка женствеността - това е съучастие в основаването на нещо красиво.
Можете ли да си визиите какво е да си мъж на този свят?
- Не, не бих могла същински да си го показва... другояче не бих била жена.
Колко пъти би трябвало една вяра (например, политическа) да почине, преди да я погребете дефинитивно? Можете ли да го извършите, без да се хванете незабавно за някаква нова, друга вяра?
- Надеждата няма право на гибел. Тя може да почине единствено, когато знаеш, че синът ти няма да ти звънне по телефона и няма да седне на масата и да опита храната, която си приготвила особено за него. Смъртта на тази вяра е финалът на всичко. Единствено грижата да опазиш паметта за него жива може да ти даде опция да продължиш да дишаш. Нищо друго.
Когато се замислите за света през днешния ден, какво очаквате: че разсъдъкът в последна сметка ще надделее, че ще се случи знамение или че всичко ще продължи без смяна?
- Постоянната смяна, а не чудесата, са методът, по който животът се случва ден след ден. Той постоянно продължава и нищо не може да го спре. Застоят постоянно е измамлив – това е безмълвно трупане на градивна сила. Понякога си мисля, че не си даваме сметка какъв брой доста е постигнало човечеството през вековете и какъв брой дълъг път сме извървяли.
Например, моята прелестна, умна баба би се чувствала безусловно изгубена в нашето съвремие. Несъмнено един романтик или прочувствен човек би бил отчаян от заливащата ни през днешния ден вълна на прагматизъм. Но след всеки подобен прилив идва и неговият отлив, идва настъплението на духовното. Да, имам вяра в разсъдъка, който в последна сметка ще надделее. Еволюцията е стъпаловиден развой и той ни води постоянно по-напред и по-нагоре.
Можете ли да мислите, без да се надявате?
- Докато мога да мисля, ще се надявам и имам вяра в положителното, макар че ми се случи най-страшното зло.
© Личен списък
Със сина й Кристиан Таков
Кое е това нещо в живота, което бихте могли да понесете и преживеете само с възприятие за комизъм?
- Завистта.
Мразите ли парите? Защо?
- Да! Не мога да ги накарам да ми служат, не умея да ги броя и преброявам. Те са извор на голяма житейска неправда – прекалено много хора са мъчително оковани в безпаричие.
Налагало ли Ви се е да живеете в безпаричие?
- Не, не ми се налагало. Но постоянно е имало известни ограничавания.
Знаете ли какъв брой коства пакетче масло в магазина през днешния ден?
- Никога не съм знаела. Днес – също.
Какво не вършиме в никакъв случай за пари?
- Не оскърбявам и с микрон достолепието си.
Смятате ли, че човек може да съди за полезността на едно другарство по неговата дълготрайност?
- Не. Но скъпите другарства нормално са дълги.
Кое не бихте могли да простите на другар?
- Лицемерието. Началото на всяко другарство стартира с честността. Спомням си една моя специализация във Виена през 1971 година Бяхме дребна група българи, музиканти. Един от сътрудниците имаше проблем и се наложи да бъде извикан правист от България, само че нямаше къде да бъде настанен. Предложих да е при мен, в моята квартира. Така юрист Лоти Шамлиева безусловно скочи в живота ми - безусловно на един крайник, тъй като другият бе с протеза.
Първото, което ми сподели бе: " Не сме се срещали, само че ще ти кажа напряко, че знам прекалено много неща за теб – неща, които ти самата не знаеш ". Оказа се, че някогашният ми брачен партньор я е търсил, с цел да го съставлява в бракоразводното ни дело. Не знам какво тъкмо е приказвал в адвокатската фирма й, само че тя го прекъснала и помолила да си вземе шлифера и чадъра и да напусне неотложно офиса й. В тези години, като се има поради семейството му, за сходно нещо се изискваше доста кураж и доста честност. Лоти бе човек с възприятие за комизъм като Ниагарския водопад. Ако смехът бе нещо материално и можеше да се събере вкупом, то вероятно 4/5 от смеха в живота ми е бил с нея. Тя носеше безкрайна сила, житейска мъдрост и другарска любов. Тя бе другар не просто с първа основна писмен знак, а с всичките букви – основни.
© Личен списък
Възможно ли е да има другарство сред хора, които не споделят еднообразно възприятие за комизъм?
- Трудно е, само че не е невероятно, когато има други компенсиращи качества.
Колко огромна би могла да бъде възрастовата разлика сред същински другари?
- Колкото си желае. Приятелството е рожба на духа.
Когато пребивавате в чужбина и срещнете свои сънародници, обзема ли Ви носталгия или таман тогава не?
- Честно казано, таман тогава – не. Моята носталгия се отключва само от самотата – когато приятелите ми не са към мен.
Мислили сте въпреки всичко в миналото да емигрирате?
- Да, имало е такива моменти, тъй като е имало и такива благоприятни условия. Може би най-близко до това решение бях през 1975 година след един тримесечен престой в Англия в границите на изискания оперен фестивал в Glyndebourne. Много желаех Кристи да пристигна с мен, само че татко му не го пусна. Тогава се появи един извънреден човек - проектант, който работеше по възобновяване на исторически ландшафти и който за работата си бе почетен от Кралицата с благородническа купа. Той бе подготвен да ми помогне да отида дружно със сина ми и да работя, където поискам; настояваше, че британският климат не е добър за гласа ми. Много желаех да дам този късмет на детето си, само че знаех, че нямаше да му разрешат да напусне страната. Това реши нещата за мен и отхвърлих.
След това нашата преписка с този човек продължи с години. Получих стотици страници, изписани със стихове, само че по този начин или другояче всяко мое емигриране в последна сметка бе само имагинерно. Останах в България, до сина си, и в никакъв случай не съм съжалявала и за момент за това.
Има ли краища, градове, традиции и така нататък, които Ви навеждат на скритата мисъл, че сте по-пригодена за друга татковина?
- Да, от време на време имам възприятието, че съм живяла и някъде другаде. Като напълно малко дете постоянно, когато виждах нещо изключително красиво, споделях – " Ах, хубаво е като Япония. " Откъде, за какво и по какъв начин – и до момента не знам. Много години по-късно бях на гастроли в Русия и пътувахме единствено за един ден до Санкт Петербург. В момента, в който кракът ми стъпи на перона, се разплаках от страст. Цял ден го карах на сълзи. Не знам дали плачеше Татяна от " Евгений Онегин ", или Лиза от " Дама Пика ", или аз самата с думите на Пушкин, Лермонтов и Тургенев в сърцето – не знам, само че чувството бе необикновено.
Доколко се нуждаете от татковина?
- Няма граница за потребността от татковина. Тази потребност е безкрайна.
Според Вас допустимо ли е човек да трансформира дадена идеология в собствен дом?
- Да, само че тогава би бил маниак.
Чувствате ли Земята като татковина?
- Да. Не бленувам за други светове като се изключи този, в който е синът ми.
По какво съдите, че животни като газели, хипопотами, мечки, тигри, шимпанзета и други, които израстват в клетка или в развъдници, не усещат зоопарка като татковина?
- Паметта на природата вътре в нас е доста мощна и значително - неосъзната. Тя въздейства на държанието на хората, по необясними за тях самите способи, а какво остава за представителите на животинския и растителен свят. Природата живее в нас като блян към независимост. Това е непреодолима мощ, която ни изненадва непрекъснато. В клетката всичко е следено, регламентирано и предвидимо. Дори да е златна, клетката е с граници, които остават неизменими и в които визията ни за вероятното не предстои на смяна.
Спомняте ли си от каква възраст е почнало да Ви се е коства обикновено да притежавате или да не притежавате нещо?
- Всичко, което е в дома ми, го владея, тъй като съм израснала с него, тъй като го обичам и обгрижвам. Закърмена съм с това владеене и не се възнамерявам за това дали го заслужавам... Но в действителност същински значими са само нещата, които не можем да притежаваме и над които нямаме власт – наличието на обичаните хора и единението с тях, идеалите на сина ми за един по-чист и обективен публичен ред, стремежът на хората освен да умеят да видят красивото, само че и да го гонят... и тези щастливци, които съумеят да го " заловен ", да го споделят с другите. Това са нещата, които ни мамят, притеглят и пораждат блян. Те са значимите, тъй като те ни оттласкват напред към съвършенството. И Слава Богу, че на тези неща не можем да бъдем господари.
В стаята незабелязано мръква и Галя Йончева се умълчава. Вглеждам се в лицето й, в забулената синева на очите, и се пробвам да схвана накъде тече реката на мислите й. Страхувам се, че водата може би е черна, бездънно черна. Проследявам погледа й, който се стопира с безкрайна любов на фотосите на сина й и на внучката й - Галя. Златистото на рамките като че ли се отразява в него. Потокът се избистря и идва златната вода на вярата за по-добро. Защото както сподели самата тя доскоро: " Надеждата, тя няма право на гибел ".
Всичко, което би трябвало да знаете за: Годината (706)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ