Политическа кауза ли е историята?
Изобщо не съм очаквала, че съвсем 30 години откакто с голяма наслада се освободихме от тоталната идеологизация и политизация на историята, още веднъж би трябвало да приказвам и пиша на сходна тематика. Но е по този начин. Нещо повече, потвърди се и констатацията, че историята постоянно може да ни изненада.
Повод за това ми даде следващата стратегия на МОН за това по какъв начин би трябвало да се написа учебникът по история за Х клас, който би трябвало за финален път да запознае младите българи с цялата история на България – от неолита до днешния ден, тоест до Бойко Борисов като негово въплъщение.
Още първоначално ще кажа, че не стачкувам против програмата, нито против написването на нови учебници – това е естествен развой, обвързван с промяната (поредна) в междинното обучение. Не стачкувам и против понятията и акцентите в програмата – те не са нещо ново, имало ги е и в предходните стратегии. Не считам, че МОН е „ изключително консервативна институция “, както бе наречено. Напротив, първите промени настъпиха през 1992 година, когато бяха тотално изменени стратегиите, изтеглени от приложимост всички учебници по история и замянени с небрежно написаните „ Записки по история “ от посочени от МОН (на проф. Николай Василев от държавното управление на Филип Димитров) създатели с изразени благосклонности към Съюз на демократичните сили. След това стратегиите и учебниците са осъществявани неведнъж. Това, което провокира реакцията ми, е по-скоро това, което липсва в програмата, аргументите, заради които са се появили тези неналичия, и интрепретациите им от страна на провокиралите ги.
И с цел да избегна и следващите недоразумения, ще направя още ангажименти. Първата е за моето отношение към интервала на държавния социализъм от руски вид, тоест историята на България от 1944 до 1989 година, наименуван в новата стратегия комунизъм (според мен по неразбирателство, защото този термин в науката има напълно друго съдържание). Не, не „ жаля “ за този исторически интервал, както към този момент бях упрекната. Не го и отхвърлям напълно, само че не мога да си затварям очите за репресиите, за преследването на инакомислещите, за политическите ограничавания, за неналичието на политически плурализъм, за системата от привилегии в мощно несъгласие с концепцията за тъждество. Признавам обаче, че изповядвам концепцията за либерален социализъм, тоест подобен, в който хората освен са равноправни, само че и се уважава тяхното достолепие и се пазят техните права – политически, само че и социално-икономически. Само че това е персоналната ми религия, която не разбърквам с историческите си проучвания – доказателствата за това са многочислени, всеки може да ги потърси в книгите ми (29 самостоятелни и в съавторство на 5 езика, тоест български, британски, френски, немски и гръцки) и в научните ми изявления, които към този момент наброяват 384 и са издадени на 7 езика. Извинявам се за тези персонални данни, само че го върша единствено с цел да оспоря многочислените обвинявания, които постоянно слушам, че съм надали не „ партийна историчка “, макар че в никакъв случай не съм се занимавала с история на Българска комунистическа партия, а преподавам международна история.
Така че това, за което в действителност откровено и надълбоко „ жаля “, е историята като професионално занятие, същностна характерност на което е свободата за избор на проблематика, за достъп до архиви, документи и литература, само че и за издание на изводите, до които е достигнал историкът-изследовател. Без сходна независимост историята освен към този момент не е просвета, само че и не може да извърши главната си обществена функционалност – античните са я описали като „ magistra vitae “ (учителка на живота), тоест да ни помогне да осъзнаем от кое място идваме, къде се намираме и накъде е добре да вървим.
А в този момент за следващия спор за това има ли го или го няма „ комунизмът “ в учебниците по история. За разлика от изказванията, че този интервал е липсвал и надали не чак в този момент влиза в учебниците, това въобще не е правилно. За пръв път по напътствие на МОН в учебниците влиза освен социализмът, само че и преходът през 1995 година При това без ограничавания, благодаряние на което беше създаден доста в детайли, а преходът – с един урок. Отново в програмата на МОН от 2000 година интервалът присъстваше със строго регламентиране на тематиките и термините – тоталитаризъм, репресии и така нататък Пак със прецизна наредба интервалът присъстваше в стратегиите за 6 клас, след това за 7 клас, тъй че в този момент той не е за пръв, а за следващ път в програмата. Твърденията за огромен пробив в МОН са плод или на неведение, или имат политически привкус.
Какво за мен е най-важно? Не повторението на понятията, които съществуват в стратегиите повече от двадесет години, а това, което липсва. И не приказвам единствено за социализма, а за цялата съвременна българска страна – от създадането й вследствие на Руско-турската освободителна война от 1877/78 година За интервала на Третото българско царство липсват термини като прелом, а те не са един и два тогава, липсва авторитаризмът, сменен срамежливо с безпартиен режим, тероризмът е адресиран единствено до комунистическото придвижване, като участва и Трети интернационал, който към този момент е въведен в програмата за IХ клас, липсва и външната политика, в случай че под външна политика не разбираме войните, които също изобилстват в този интервал, тотално липсва съпротивителното придвижване, както и аргументите да има такова, като освен това състояние спасяването на българските евреи увисва във въздуха, тъй като не тава ясно за какво и от какво са избавени.
В тематиката „ България след Втората международна война “ има доста неща, само че все неприятни. Съгласна съм с множеството от тях, само че дали това е всичко? Може би щеше да стане по-ясно, в случай че имаше опит да се изясни по какъв начин се е стигнало до включването на България в руската сфера на влиняние, в случай че терминът лагери беще упоменат там, където те се появяват – в интервала преди 1944 година, в случай че етническите връзки не се свеждаха единствено до „ възродителния развой “, в случай че още веднъж не отсъстваше външната политика, в случай че не сметнем, че тази политика се е свеждала единствено до „ македонския въпрос “, в случай че не липсваше референдумъг за републиката, в каквато живеем и до през днешния ден, в случай че не липсваше общественото развиване на обществото, а стопанската система не се свеждаше до „ софтуерното закъснение на България “.
Обосновка за тези неналичия са документите на разнообразни европейски институции, осъждащи комунизма. Да, по този начин е. Но в случай че ги погледнем, ще прочетем и следното: „ нито една политическа организация или политическа партия не разполага с монопол върху тълкуването на историята и тези организации и партии не могат да претендират за обективност “, „ формалното политическо пояснение на историческите обстоятелства не следва да бъде налагано чрез взети с болшинство решения на парламентите “ и други под. (Декларация на Екологичен потенциал „ Европейската съвест и тоталитаризма “ от 2009 г.)
Както се вижда, даже и откровената политическа задача не е по този начин императивно наложена, както се пробват да ни убедят тези, съдействали за посочените неналичия. Нещо повече, те намерено показват благодарностите си за помощта, оказана им от ръководителя на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов и евродепутата Андрей Ковачев (направиха го както Евелина Келбечева, по този начин и Христо Христов).
При това състояние мога още веднъж да задам въпроса, който с цялостна мощ се отнасяше и за интервала на „ комунизма “: Историята политическа идея ли е? И в случай че да, не би трябвало ли да си напомним и думите на Джордж Оруел от „ 1984 “: „ Който управлява предишното, управлява бъдещето; който управлява сегашното, управлява предишното “.
За да завърша въпреки всичко оптимистично, ще напомня казаното от Хипократ: „ Ars longa, vita brevis “ (Изкуството е постоянно, животът е кратък), която в тази ситуация с историята си разрешавам да тълкувам по този начин: „ Историята е безконечна, политическият императив – краткотраен “. Защото историята е и изкуство, по тази причина античните са й определили и муза – Клио.
Повод за това ми даде следващата стратегия на МОН за това по какъв начин би трябвало да се написа учебникът по история за Х клас, който би трябвало за финален път да запознае младите българи с цялата история на България – от неолита до днешния ден, тоест до Бойко Борисов като негово въплъщение.
Още първоначално ще кажа, че не стачкувам против програмата, нито против написването на нови учебници – това е естествен развой, обвързван с промяната (поредна) в междинното обучение. Не стачкувам и против понятията и акцентите в програмата – те не са нещо ново, имало ги е и в предходните стратегии. Не считам, че МОН е „ изключително консервативна институция “, както бе наречено. Напротив, първите промени настъпиха през 1992 година, когато бяха тотално изменени стратегиите, изтеглени от приложимост всички учебници по история и замянени с небрежно написаните „ Записки по история “ от посочени от МОН (на проф. Николай Василев от държавното управление на Филип Димитров) създатели с изразени благосклонности към Съюз на демократичните сили. След това стратегиите и учебниците са осъществявани неведнъж. Това, което провокира реакцията ми, е по-скоро това, което липсва в програмата, аргументите, заради които са се появили тези неналичия, и интрепретациите им от страна на провокиралите ги.
И с цел да избегна и следващите недоразумения, ще направя още ангажименти. Първата е за моето отношение към интервала на държавния социализъм от руски вид, тоест историята на България от 1944 до 1989 година, наименуван в новата стратегия комунизъм (според мен по неразбирателство, защото този термин в науката има напълно друго съдържание). Не, не „ жаля “ за този исторически интервал, както към този момент бях упрекната. Не го и отхвърлям напълно, само че не мога да си затварям очите за репресиите, за преследването на инакомислещите, за политическите ограничавания, за неналичието на политически плурализъм, за системата от привилегии в мощно несъгласие с концепцията за тъждество. Признавам обаче, че изповядвам концепцията за либерален социализъм, тоест подобен, в който хората освен са равноправни, само че и се уважава тяхното достолепие и се пазят техните права – политически, само че и социално-икономически. Само че това е персоналната ми религия, която не разбърквам с историческите си проучвания – доказателствата за това са многочислени, всеки може да ги потърси в книгите ми (29 самостоятелни и в съавторство на 5 езика, тоест български, британски, френски, немски и гръцки) и в научните ми изявления, които към този момент наброяват 384 и са издадени на 7 езика. Извинявам се за тези персонални данни, само че го върша единствено с цел да оспоря многочислените обвинявания, които постоянно слушам, че съм надали не „ партийна историчка “, макар че в никакъв случай не съм се занимавала с история на Българска комунистическа партия, а преподавам международна история.
Така че това, за което в действителност откровено и надълбоко „ жаля “, е историята като професионално занятие, същностна характерност на което е свободата за избор на проблематика, за достъп до архиви, документи и литература, само че и за издание на изводите, до които е достигнал историкът-изследовател. Без сходна независимост историята освен към този момент не е просвета, само че и не може да извърши главната си обществена функционалност – античните са я описали като „ magistra vitae “ (учителка на живота), тоест да ни помогне да осъзнаем от кое място идваме, къде се намираме и накъде е добре да вървим.
А в този момент за следващия спор за това има ли го или го няма „ комунизмът “ в учебниците по история. За разлика от изказванията, че този интервал е липсвал и надали не чак в този момент влиза в учебниците, това въобще не е правилно. За пръв път по напътствие на МОН в учебниците влиза освен социализмът, само че и преходът през 1995 година При това без ограничавания, благодаряние на което беше създаден доста в детайли, а преходът – с един урок. Отново в програмата на МОН от 2000 година интервалът присъстваше със строго регламентиране на тематиките и термините – тоталитаризъм, репресии и така нататък Пак със прецизна наредба интервалът присъстваше в стратегиите за 6 клас, след това за 7 клас, тъй че в този момент той не е за пръв, а за следващ път в програмата. Твърденията за огромен пробив в МОН са плод или на неведение, или имат политически привкус.
Какво за мен е най-важно? Не повторението на понятията, които съществуват в стратегиите повече от двадесет години, а това, което липсва. И не приказвам единствено за социализма, а за цялата съвременна българска страна – от създадането й вследствие на Руско-турската освободителна война от 1877/78 година За интервала на Третото българско царство липсват термини като прелом, а те не са един и два тогава, липсва авторитаризмът, сменен срамежливо с безпартиен режим, тероризмът е адресиран единствено до комунистическото придвижване, като участва и Трети интернационал, който към този момент е въведен в програмата за IХ клас, липсва и външната политика, в случай че под външна политика не разбираме войните, които също изобилстват в този интервал, тотално липсва съпротивителното придвижване, както и аргументите да има такова, като освен това състояние спасяването на българските евреи увисва във въздуха, тъй като не тава ясно за какво и от какво са избавени.
В тематиката „ България след Втората международна война “ има доста неща, само че все неприятни. Съгласна съм с множеството от тях, само че дали това е всичко? Може би щеше да стане по-ясно, в случай че имаше опит да се изясни по какъв начин се е стигнало до включването на България в руската сфера на влиняние, в случай че терминът лагери беще упоменат там, където те се появяват – в интервала преди 1944 година, в случай че етническите връзки не се свеждаха единствено до „ възродителния развой “, в случай че още веднъж не отсъстваше външната политика, в случай че не сметнем, че тази политика се е свеждала единствено до „ македонския въпрос “, в случай че не липсваше референдумъг за републиката, в каквато живеем и до през днешния ден, в случай че не липсваше общественото развиване на обществото, а стопанската система не се свеждаше до „ софтуерното закъснение на България “.
Обосновка за тези неналичия са документите на разнообразни европейски институции, осъждащи комунизма. Да, по този начин е. Но в случай че ги погледнем, ще прочетем и следното: „ нито една политическа организация или политическа партия не разполага с монопол върху тълкуването на историята и тези организации и партии не могат да претендират за обективност “, „ формалното политическо пояснение на историческите обстоятелства не следва да бъде налагано чрез взети с болшинство решения на парламентите “ и други под. (Декларация на Екологичен потенциал „ Европейската съвест и тоталитаризма “ от 2009 г.)
Както се вижда, даже и откровената политическа задача не е по този начин императивно наложена, както се пробват да ни убедят тези, съдействали за посочените неналичия. Нещо повече, те намерено показват благодарностите си за помощта, оказана им от ръководителя на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов и евродепутата Андрей Ковачев (направиха го както Евелина Келбечева, по този начин и Христо Христов).
При това състояние мога още веднъж да задам въпроса, който с цялостна мощ се отнасяше и за интервала на „ комунизма “: Историята политическа идея ли е? И в случай че да, не би трябвало ли да си напомним и думите на Джордж Оруел от „ 1984 “: „ Който управлява предишното, управлява бъдещето; който управлява сегашното, управлява предишното “.
За да завърша въпреки всичко оптимистично, ще напомня казаното от Хипократ: „ Ars longa, vita brevis “ (Изкуството е постоянно, животът е кратък), която в тази ситуация с историята си разрешавам да тълкувам по този начин: „ Историята е безконечна, политическият императив – краткотраен “. Защото историята е и изкуство, по тази причина античните са й определили и муза – Клио.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ