„Възхвала на провинцията“ от Ал. Секулов
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ВЪЗХВАЛА НА ПРОВИНЦИЯТА
от Александър Секулов
размер: 152 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2347-2
Книга, която Секулов ще написа цялостен живот
Очаквайте „ Възхвала на провинцията “ на 19 март!
За създателя
Александър Секулов е създател на романите „ Колекционер на любовни фрази “, „ Малката светица и портокалите “, „ Господ слиза в Атина “, „ Островът “, „ Скитникът и синовете “, „ Жена напразно “ и „ Корабът на сирените “. Издал е поетичните книги „ Карти и географии “, „ Възхитително и леко “, „ Море на живите “ и „ Хроники и химни “. Драматург е на Драматичен спектакъл – Пловдив, отличен с премия „ Аскеер “ за пиесите „ Няма ток за електрическия стол “ (2016), „ Дебелянов и ангелите “ (2019) и „ Народът на Вазов “ (2022). Носител на националните награди за лирика „ Христо Фотев “, „ Николай Кънчев “, „ Перото “, „ Иван Николов “.
За книгата
„ Възхвала на провинцията “ е книга, която Александър Секулов ще написа цялостен живот. Тя е събрала негови къси белетристични форми: остроумна есеистична проза; блестящи дребни текстове, създавани по разнообразни поводи; метафизичен прозрения; мемоари, оцветени с комизъм и любов; снайперистки афоризми. Всички тях – по традиция, почнала с Атанас Далчев – може да определим като фрагменти.
Тази книга е правена като сал на корабокрушенец. Само че не корабът на създателя се е разрушил, а светът към него. Александър Секулов взема всичко, което се носи по вълните на действителността и въображението. Салът става все по-голям, все по-нужен, последователно става комфортен, предразполагащ към постепенно осмисляне на живота – от ежедневния и злободневен до въздуха и морето на целия свят.
Ноевият ковчег на Александър Секулов е провинцията, която създателят възхвалява като избавление и озарение.
Цанко Лалев
Откъс
БЪЛГАРИНЪТ САМ е талант. Събрани дружно, най-често попадаме под непознато иго. Българинът е талант на самостоятелната независимост и на груповото иго.
Затова в българската литература няма доста любовни романи. Любовният разказ желае да попаднеш в самостоятелно иго, до момента в който нашият човек се интересува единствено от бялата риза и разветия перчем. Да бъде свободен той, а не всички в близост. Свободен от себе си.
Трагичното е, че въставаме поотделно, а умираме дружно.
БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ се намира в непрекъсната възбуденост. В очакване зле приготвеният черешов топ най-накрая да оплоди националната ни независимост и дух. Живеем като популацията на Бяла църква – със запушени уши и затворени очи в очакване на гърмежа. Спукали сме се от очакване, без да разбирамe, че би трябвало да излезем отдолу под леглата и да работим. Основният ни проблем като нация е войната на Мързела, т.е. Държавата против Работата, сиреч Хората. В момента, когато Държавата дефинитивно победи Хората, което чакам да се случи скоро, тя ще изчезне.
УМНИЯТ ЧОВЕК постоянно знае, че е малцинство, и не страда от това.
ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ценностната система на европейския човек да оцелее след 70 години мир? Да не се окаже, че мирът разгражда, лишава от съпротивителни сили, лишава посоките и обезценява очакванията. Как по време на невиждания мир в Европа ние се залутахме като хора, изгубили фенера си в тъмна гора? Възможно ли е да не сме пригодени за мира? За свободата към този момент се обясни, че не е скроена по мярката на индивида, още по-малко – на цели нации.
БЪЛГАРИТЕ И ГЕРМАНЦИТЕ са преди всичко в Европа по консумация на чист алкохол, оповестиха от Германския институт по проблемите на зависимостта.
Ето за какво, първо, сме били съдружници във всички вероятни войни, и второ, за какво сме ги изгубили.
Започнало се е като другарска среща с брудершафти и парадни маршове, а е свършило като тежък махмурлук с брудершафти и траурни маршове. Незнайно за какво, сметката постоянно я носят руснаците.
От общото ни алкохолно приятелство произлиза фактът, че германците приказват на немски единствено с конете си, а ние приказваме български единствено с немските туристи. Затова българи и немци лежим в тревата на бъдещето като траверси, а върху нас свисти руско-американският трен на необяснимото благополучие.
МИНЕ ВРЕМЕ – и някой прецапва Дунава да ни освобождава. Напоследък нещата се утежниха: всичките ни граници наподобяват на Дунав. А както е писал Салтиков-Шчедрин, българинът се радва еднообразно и когато посреща, и когато изпраща. Било цар, било избавител, било и двете дружно. Пък и към този момент толкоз пъти сме освобождавани, че сме изцяло освободени от възприятие за национална принадлежност. А най-много сме освободени да не мислим за свободата.
Свободата е интелектуална, а не политическа категория. Затова обичаното занятие на българския политик е да подменя местата им.
Да квалифицира интелектуалното противоречие против себе си като политически комплот против демокрацията.
Да бърка свободата с освобождението.
И все не можем да се оправим с понятието „ оттук и оттатък Дунава “.
Отсам живеем като чичовци, оттова се вършим на хъшове. А най-после се давим като власи. В края на реката.
И при започване на свободата.
БЪЛГАРИНЪТ Е като всички хора по света. Страхува се от живота, опасява се от гибелта, опасява се от любовта. Диша с прекъсвания и оцелява в вярата. Сърцето му е безстрашно и малко. Силата му е трева, погледът – облак. Самотата му е смела и дава религия. Само едно си няма българинът и това го прави друг от останалите – памет. Винаги когато дораства до прозрението за своята принадлежност към света, той не помни. После със своята непримиримост на къртица стартира изначало.
СТРАННО по какъв начин народите не съумяват да схванат по какъв начин и по кое време минават от единия тротоар на историята на другия. Това евентуално е обикновено. Народите не вършат нищо друго, с изключение на да минават през улиците на времето. На някои улици има демонстрации, на други – карнавали. Лошо е, в случай че улиците, на които попада твоят народ, са все задръстени от барикади. Човек желае да попадне и на някой триумфално празен бул.. Пък било то и на залеза! Само небосвод да му се мерне в края, а не купчина от камъни. Не грамади и барикади.
Човекът въпреки всичко е единствено елементарен пешеходец, а не професионален, всекидневен бунтовник.
БЪЛГАРИНЪТ СИ СПОМНЯ, както умира.
Без да оставя мемоари, без да остава в мемоари.
Потъва в предишното като в родна пръст. Оставя кости и плът в предходното и се запътва към бъдещето, транспарантен и лек, като че ли в никакъв случай не е бил.
Свежда глава над претърпяното от тъга, а не от наслада, че се е случило.
Българинът се ражда като спомен и изтлява като човек.
БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ Е ЕДНО отсрочено съживяване.
Едно скептично евангелие, претъпкано с разпятия, само че без нито един Христос.
Един географски кръст, върху който е положено българското тяло: без риданията на Магдалена, без измяната на Юда, без трънения венец, без гаврата на стражата, без невярващите очи на тълпата.
И едно небе, към което няма смисъл да извикаш: „ Елои, Елои, лама сабахтани? “.
Оставен на самия себе си, българският Христос придобива чертите на Сизиф. Непрекъснато нагоре по плешивия рид, без да доближи мястото, където страданието се трансформира в морална категория за идващите го.
Чрез гибелта си българският Спасител избавя себе си, само че не и своите възпитаници и почитатели. Някакъв неуместен синкоп прекъсва националната памет на претърпените премеждия. За да ни остави само подлия гъдел от оцеляването.
И може би нашият Великден ще настъпи тогава, когато се научим да възкръсваме, а не да оцеляваме. Когато разберем, че гибелта не е пренебрегнат камък, а положен камък. Че жертви, които да вградим в основите, има доста, само че майсторите са малко. Че преди да проливаме кръв, би трябвало да имаме проект и отвес за ъглите.
И тогава жертвените черти в облика на българския Христос ще изтлеят, с цел да се види спокойното лице на Майстора, за който заварката на камъните е по-важна от самите камъни.
п редставя
ВЪЗХВАЛА НА ПРОВИНЦИЯТА
от Александър Секулов
размер: 152 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2347-2
Книга, която Секулов ще написа цялостен живот
Очаквайте „ Възхвала на провинцията “ на 19 март!
За създателя
Александър Секулов е създател на романите „ Колекционер на любовни фрази “, „ Малката светица и портокалите “, „ Господ слиза в Атина “, „ Островът “, „ Скитникът и синовете “, „ Жена напразно “ и „ Корабът на сирените “. Издал е поетичните книги „ Карти и географии “, „ Възхитително и леко “, „ Море на живите “ и „ Хроники и химни “. Драматург е на Драматичен спектакъл – Пловдив, отличен с премия „ Аскеер “ за пиесите „ Няма ток за електрическия стол “ (2016), „ Дебелянов и ангелите “ (2019) и „ Народът на Вазов “ (2022). Носител на националните награди за лирика „ Христо Фотев “, „ Николай Кънчев “, „ Перото “, „ Иван Николов “.
За книгата
„ Възхвала на провинцията “ е книга, която Александър Секулов ще написа цялостен живот. Тя е събрала негови къси белетристични форми: остроумна есеистична проза; блестящи дребни текстове, създавани по разнообразни поводи; метафизичен прозрения; мемоари, оцветени с комизъм и любов; снайперистки афоризми. Всички тях – по традиция, почнала с Атанас Далчев – може да определим като фрагменти.
Тази книга е правена като сал на корабокрушенец. Само че не корабът на създателя се е разрушил, а светът към него. Александър Секулов взема всичко, което се носи по вълните на действителността и въображението. Салът става все по-голям, все по-нужен, последователно става комфортен, предразполагащ към постепенно осмисляне на живота – от ежедневния и злободневен до въздуха и морето на целия свят.
Ноевият ковчег на Александър Секулов е провинцията, която създателят възхвалява като избавление и озарение.
Цанко Лалев
Откъс
БЪЛГАРИНЪТ САМ е талант. Събрани дружно, най-често попадаме под непознато иго. Българинът е талант на самостоятелната независимост и на груповото иго.
Затова в българската литература няма доста любовни романи. Любовният разказ желае да попаднеш в самостоятелно иго, до момента в който нашият човек се интересува единствено от бялата риза и разветия перчем. Да бъде свободен той, а не всички в близост. Свободен от себе си.
Трагичното е, че въставаме поотделно, а умираме дружно.
БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ се намира в непрекъсната възбуденост. В очакване зле приготвеният черешов топ най-накрая да оплоди националната ни независимост и дух. Живеем като популацията на Бяла църква – със запушени уши и затворени очи в очакване на гърмежа. Спукали сме се от очакване, без да разбирамe, че би трябвало да излезем отдолу под леглата и да работим. Основният ни проблем като нация е войната на Мързела, т.е. Държавата против Работата, сиреч Хората. В момента, когато Държавата дефинитивно победи Хората, което чакам да се случи скоро, тя ще изчезне.
УМНИЯТ ЧОВЕК постоянно знае, че е малцинство, и не страда от това.
ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ценностната система на европейския човек да оцелее след 70 години мир? Да не се окаже, че мирът разгражда, лишава от съпротивителни сили, лишава посоките и обезценява очакванията. Как по време на невиждания мир в Европа ние се залутахме като хора, изгубили фенера си в тъмна гора? Възможно ли е да не сме пригодени за мира? За свободата към този момент се обясни, че не е скроена по мярката на индивида, още по-малко – на цели нации.
БЪЛГАРИТЕ И ГЕРМАНЦИТЕ са преди всичко в Европа по консумация на чист алкохол, оповестиха от Германския институт по проблемите на зависимостта.
Ето за какво, първо, сме били съдружници във всички вероятни войни, и второ, за какво сме ги изгубили.
Започнало се е като другарска среща с брудершафти и парадни маршове, а е свършило като тежък махмурлук с брудершафти и траурни маршове. Незнайно за какво, сметката постоянно я носят руснаците.
От общото ни алкохолно приятелство произлиза фактът, че германците приказват на немски единствено с конете си, а ние приказваме български единствено с немските туристи. Затова българи и немци лежим в тревата на бъдещето като траверси, а върху нас свисти руско-американският трен на необяснимото благополучие.
МИНЕ ВРЕМЕ – и някой прецапва Дунава да ни освобождава. Напоследък нещата се утежниха: всичките ни граници наподобяват на Дунав. А както е писал Салтиков-Шчедрин, българинът се радва еднообразно и когато посреща, и когато изпраща. Било цар, било избавител, било и двете дружно. Пък и към този момент толкоз пъти сме освобождавани, че сме изцяло освободени от възприятие за национална принадлежност. А най-много сме освободени да не мислим за свободата.
Свободата е интелектуална, а не политическа категория. Затова обичаното занятие на българския политик е да подменя местата им.
Да квалифицира интелектуалното противоречие против себе си като политически комплот против демокрацията.
Да бърка свободата с освобождението.
И все не можем да се оправим с понятието „ оттук и оттатък Дунава “.
Отсам живеем като чичовци, оттова се вършим на хъшове. А най-после се давим като власи. В края на реката.
И при започване на свободата.
БЪЛГАРИНЪТ Е като всички хора по света. Страхува се от живота, опасява се от гибелта, опасява се от любовта. Диша с прекъсвания и оцелява в вярата. Сърцето му е безстрашно и малко. Силата му е трева, погледът – облак. Самотата му е смела и дава религия. Само едно си няма българинът и това го прави друг от останалите – памет. Винаги когато дораства до прозрението за своята принадлежност към света, той не помни. После със своята непримиримост на къртица стартира изначало.
СТРАННО по какъв начин народите не съумяват да схванат по какъв начин и по кое време минават от единия тротоар на историята на другия. Това евентуално е обикновено. Народите не вършат нищо друго, с изключение на да минават през улиците на времето. На някои улици има демонстрации, на други – карнавали. Лошо е, в случай че улиците, на които попада твоят народ, са все задръстени от барикади. Човек желае да попадне и на някой триумфално празен бул.. Пък било то и на залеза! Само небосвод да му се мерне в края, а не купчина от камъни. Не грамади и барикади.
Човекът въпреки всичко е единствено елементарен пешеходец, а не професионален, всекидневен бунтовник.
БЪЛГАРИНЪТ СИ СПОМНЯ, както умира.
Без да оставя мемоари, без да остава в мемоари.
Потъва в предишното като в родна пръст. Оставя кости и плът в предходното и се запътва към бъдещето, транспарантен и лек, като че ли в никакъв случай не е бил.
Свежда глава над претърпяното от тъга, а не от наслада, че се е случило.
Българинът се ражда като спомен и изтлява като човек.
БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ Е ЕДНО отсрочено съживяване.
Едно скептично евангелие, претъпкано с разпятия, само че без нито един Христос.
Един географски кръст, върху който е положено българското тяло: без риданията на Магдалена, без измяната на Юда, без трънения венец, без гаврата на стражата, без невярващите очи на тълпата.
И едно небе, към което няма смисъл да извикаш: „ Елои, Елои, лама сабахтани? “.
Оставен на самия себе си, българският Христос придобива чертите на Сизиф. Непрекъснато нагоре по плешивия рид, без да доближи мястото, където страданието се трансформира в морална категория за идващите го.
Чрез гибелта си българският Спасител избавя себе си, само че не и своите възпитаници и почитатели. Някакъв неуместен синкоп прекъсва националната памет на претърпените премеждия. За да ни остави само подлия гъдел от оцеляването.
И може би нашият Великден ще настъпи тогава, когато се научим да възкръсваме, а не да оцеляваме. Когато разберем, че гибелта не е пренебрегнат камък, а положен камък. Че жертви, които да вградим в основите, има доста, само че майсторите са малко. Че преди да проливаме кръв, би трябвало да имаме проект и отвес за ъглите.
И тогава жертвените черти в облика на българския Христос ще изтлеят, с цел да се види спокойното лице на Майстора, за който заварката на камъните е по-важна от самите камъни.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ