Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Средновековието – ера въодушевила генерации писатели, музиканти и кино дейци. Време на борби, принуждение, набожен фанатизъм и нашествия. Разбира се, тезата за по този начин наречените Тъмни епохи към този момент от дълго време е отхвърлена от сериозната просвета. Повече от ясно е, че Средните епохи не са просто времето сред Античността и Ренесанса, а са жизнерадостен, завладяващ и незабравим стадий от човешкото развиване. Това несъмнено не отстранява частта с насилието, религиозният фанатизъм и нашествията.

Кръстът на Матилда, направен по средновековни техники

В края на XIII век, Европа е на прага на нов стадий от своето развиване. Политическият ред в източните лимити на континента е затрит от монголските нашествия, в Светите земи арабите прогонват дефинитивно кръстоносците, а надалеч на запад, португалците стартират да насочат плахи погледи оттатък хоризонта в търсене на нови земи. В тази бурна конюнктура, на Балканите се води яростна конкуренция за превъзходство. В нея вземат участие няколко съществени сили – възродената през 1264 година Византийска империя, България и Сърбия.

Над тях тегне безконечната монголска опасност, усилването на Унгария и домогванията на Венеция. В тази взирвоопасна конюнктура, България изпада в тежка политическа рецесия след гибелта на великият Йоан Асен II. Въпреки проблемите през 40-те и 50-те години, ръководството на Константин Асен (1257-1277 г.) предлага известна непоклатимост и стабилизиране на границите след понесените тежки териториални загуби. Въпреки това, непрекъснатите татарски нашествия, боричканията за власт сред деспотите, византийските домогвания и неразбориите в столицата предизвикат дълбокото национално неодобрение.

Ногай в борбата при река Терек

След 1270-та година, византийската дипломация съумява да убеди повелителят на ногаите – едно от подразделенията на Златната Орда, да пренасочи офанзивите си към българските земи. Между тези две нашествия не престават и годишни, по-малки по мащаб рейдове. Търпението на популацията в Източна България е изчерпано. Бунтът назрява, въпросът е единствено кой да застане отпред.

Името Ивайло от генерации е знак на битката на елементарния българин против непознатата опасност и вътрешната политическа неправда. Проблемът, първоначално е дали това в действителност е името на този незабравим мъж. Иречек оставя „ Ивайло “ като версията, която остава най-популярна и до в този момент, само че е реалност че това име не участва измежду българите до края на XIX век. Според модерни откриватели, в действителност лидерът на въстанието се наричал Иваил или Въло. Кое от трите версии на името ще се наложи в последна сметка е въпрос на решение на научните институции у нас.

За животът на Ивайло преди 1277 година не се знае безусловно нищо несъмнено. На база на косвени догатки и с оглед хода на неговата акция сред 1277-79 година, учените вършат няколко изводи за вероятният генезис и история на Ивайло. В тази публикация е дефинирана една от тях.

Ивайло бил роден евентуално в първата половина на XIII век, сред 1230 и 1240 година Според Йордан Андреев, центърът на неговото въстани били земите в Източна България и по-специално териториите към Стара Планина. Това навежда на мисълта, че Ивайло бил част от профилираното население, наричано войнуци, които през Средните епохи били ангажирани с защитата на граничните територии.

Тази процедура съществувала в България още от нейното определяне на юг от Дунав през 681 година По време на византийското господство, ромеите запазили планинските специфични поселения с оглед отбрана на проходите от нашествията на степните нации узи, печенези и кумани, идващи от Мизия към Тракия. Те били интегрирани и в системата с тематиките на Византия и по-специално тематиката Паристрион. В хода на Второто Българско царство, тези планинци траяли да охраняват проходите и подстъпите към Мизия, този път от нашественици идващи от юг.

Съгласно средновековното право, жителите на тези селища били освободени от налози и паралелно с това се прехранвали със земеделие, като в подмяна на приходите от парцела си, те трябвало да обезпечават въоръжение и да бъдат подготвени да откликнат на апел за готовност. Успоредно със селското стопанство вървял и войнският поминък, който се предавал от татко на наследник. Отделно, тези селища били обвързани в мощни локални задруги и структури, както всички планинци в онази ера (например Швейцария, Албания, Черна Гора, Шотландия).

Константин Асен и Ирина, изобразени в Боянската църква

През 60-те години на XIII век, Ивайло, към този момент най-малко 20 и няколко годишен, евентуално получава бойното си кръщене по време на походите на Константин Асен против Византия. В тези походи, българите взели участие паралелно с татарите. Така в хода на 60-те и 70-те години, Ивайло получава опция от първа ръка да се запознае с бойните умения на татари и византийци. Към 1276 година, когато той стартира да провежда своите следовници, улегналият към този момент мъж, евентуално в своето четвърто десетилетие, към този момент е твърдо решен да вземе нещата в свои ръце. Византийските извори влизат в съществено несъгласие по отношение на Ивайло.

От една страна те обезверено се пробват да го показват като елементарен селяни, – елементарен, неугледен и некадърен. В следствие отново същите извори описват по какъв начин се качвал на кон, размахвал смело меч, водел цяла войска в борба, бил остроумен и умеел да взема властта. За да разберем този абсурд е значимо да помним, че общественото разслоение в онази ера е доста по-силно от през днешния ден. Такъв човек безспорно трябвало да бъде обезличен и по опция пропуснат с цел да не нарушава с образеца си ясно откритата обществена стратификация.

Реалността подсказва друго. Ивайло бил просветен в четмо и писмо. Познавал Светото писание, което постоянно цитирал и умеел да борави с вярванията на хората, като ги убеждавал че е получил божие божество. За разлика от Жана Д’Арк, подкрепяна от френските висши аристократи, Ивайло се облягал на своя личен престиж и връзки и мъчно може да бъде избран като фигурант, изпълняващ нечии непознати ползи. Бойният опит през 60-те и 70-те години ясно се потвърждава на процедура в хода на военните дейности.

Освен това, Ивайло издига към себе си няколко „ генерали “, които са част от най-приближения му кръг. Това навежда на мисълта, че Ивайло и хората му заемали водещи позиции (на сегашен език офицерски) измежду бойците в Източна България. Именно посредством войнишката поддръжка Ивайло съумява да осъществя първия стадий от своя проект. Победата мигновено изстрелва рейтинга му във висините и под знамената му стартират да се стичат от ден на ден хора, включително и аристократи, припознали в него опция за издигане до висшите ешелони на властта.

Важен въпрос е по какъв начин би трябвало да назоваваме националното придвижване, управлявано от Ивайло. Социалистическата историография го преглежда като класическо антифеодално въстание на угнетения пролетариат. В актуалните тълкования се употребяват термини като „ въстание “ или „ селска война “. Един паралел с придвижването на хуситите в Чехия, разиграло се век и половина по-късно, може да ни предложи по-адекватна формула. Опростяването на протеста като „ селски “ е прекомерно лековат и доверчив метод за интерпретиране на историята.

В реалност, вълната от неодобрение, на чийто гребен застава Ивайло, обгръща всички пластове на популацията на България и съставлява висш израз на насъбраните от повсеместната рецесия обществени и политически проблеми и неодобрение. Движението на Ивайло би следвало да се преглежда като протест, който прераства в революция. Всеки идващ триумф на бунтовниците единствено уголемява спектъра на политическите им претенции, като в последна сметка, тези претенции прерастват в предпочитание за вдишване на цялостен надзор над страната.

През есента на 1277 година, цар Константин Асен се пробва да провежда своите лични сили и да се оправи с бунтовниците. Двете войски се срещат някъде в днешна Шуменска или Разградска област. След кърваво стълкновение, Ивайло съумява да залови и убие „ като жертвено животно “ царя, а остатъкът от армията му (вероятно по-голямата част) се причислява към въстаниците. През междинните епохи, владетелското достолепие се заслужава освен по завещание само че и по правото на оръжието. Правото на наследството на Ивайло е, несъмнено, незначително – въпреки и бележит войнук, той няма никаква или съвсем никаква аристократична кръв в себе си. Правото на оръжието обаче е неоспоримо или както споделят римляните „ законите мълчат когато приказват оръжията “.

Царица Мария

Положението на Ивайло остава обаче нестабилно. Византийският император Михаил VIII се разполага с войските си в Одрин и изчаква развиването на обстановката в България, надявайки се да постави на трона собствен човек – така наречен Йоан Асен III. Междувременно, в Търново към момента господства кралица Мария Палеологина – племенница на василевса. Зимата заварва Ивайло и неговата пъстра войска от бойци, селско опълчение и новозаклели се аристократи под стените на столицата. Ходът шокира владетелите в целия район, а Ивайло се трансформира в първия човек с ниско родословие, окичен с императорска корона от времето на Стария Рим.

За да подсигури тила си, Ивайло изпраща своите доближени войводи Момчил, Куман, Стан, Дамян и Кънчо, които поемат контрола над старопланинските замъци, евентуално отпред на войнишките отряди, които се завръщат по родните си места. Междувременно, царят се насочва на север с цел да пресрещне нова поредност от татарски рейдове, които са разгромени напролет и лятото на 1278 година В този миг, Ивайло е на върха на славата си. Изиграл е картите си вярно, надиграл е всичките си съперници на масата и е на път да обере плодовете на своята брилянтна „ ръка “.

Останал е обаче един състезател, който още не е разкрил картите си – Ногай. Великият татарски военачалник, потомък на Чингиз и в действителност заповедник на Ордата не може повече да позволява един издигнал се от прахта боец да провокира голямата Орда и да громи частите й. Татарите събират своята елитна армия, нахлуват в Добруджа и разрушават силите на Ивайло. Царят съумява да се скрие зад стените на Дръстър, само че политическите му позиции са сринати.

Йоан Асен III

За да избави своето протеже в България, Михаил VIII Палеолог изпраща огромна армия от към 10 000 души, отпред с протовестиарият Мурин. Ромеите навлизат в Котленския проход в средата на юли и се разполагат на лагер край крепостта Девина. Там, Ивайло, който е съумял да укрепи войските си и с един татарски наемнически отряд, воден от Касим бей, нападна изненадващо ромеите, обкръжава ги и избива цялата войска. Месец по-късно, войските му прихващат и унищожават още една войска, в състав 5 000 души, водена от Априн.

В тази обстановка, изтощената от борби бунтовническа войска стартира да се разпада, а Ивайло, който не вижда действителна опция да реализира триумф, е заставен да бяга. Спасява се на най-неочакваното място – в двора на Ногай. Надявал се благодарение на татарския принц да успее да си върне престола. Така приключил животът на най-големият авантюрист в средновековната българска история и единственият човек с нормално родословие, който седнал на императорски престол за цялата Средновековна история на Европа.