Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

В началото на XIX век, Османската империя съставлява една изправена на прага на колапса страна. Голяма част от нея се ръководи от самоволните и непокорни аяни – локални първенци, които не признават централната власт и работят като независими владетели в своите околии. В тяхна работа или действайки сами за себе си, в другите елементи на империята безчинстват разбойнически групи, които нападат села и градове и събират данъци от локалното население. В историографията, тази ера е известна като Кърджалийските времена.

. Българските земи в днешна Северна Македония не вършат изключение. Богатите села по поречието на р. Струма има с какво да изкушат грабителите. В едно от тях, Берово, локалното население е проведено от селският духовник – поп Георги, който се бори против разбойниците. Разбира се, османските управляващи не гледат с положително око на сходни самоорганизирали се отряди и четата на Георги работи незаконно, сражавайки се в региона на Малашевската планина.

При едно стълкновение с бандити при село Пастух, поп Георги е погубен. Кога се случва това историята мълчи, това, което знаем, е че след себе си той оставя наследник – Марко Попгеоргиев. За разлика от своя татко, Марко бил елементарен гражданин на Берово – занимавал се със земеделие. Скромното си имущество завещал на двамата си синове – Ильо и Станко. Запазените локални предания разказват Станко като радостен и жизнеспособен, до момента в който брат му – Ильо бил висок, плещест, мургав, постоянно безмълвен, както го е описал Антон Страшимиров.

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „ Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev “ (Мерсия Макдермот, „ Свобода или гибел: Биография на Гоце Делчев “, Издателство „ Наука и изкуство “, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5248683

Ильо бил роден на 28-ми май, 1805 година, точно в разгара на Кърджалийските времена. Дали дядо му поп Георги, от който наследил своите качества бил жив по това време не е ясно. Верен на фамилната чест, Ильо се опълчва на турчина и съдейки по обстоятелството че бързо отпътува за Рилския манастир, евентуално го е наранил съществено.

През идващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир. Пандурите били мъже със специфичен статут, които имали право да носят оръжие и работили като легална защита на църковните средища. Названието означавало също и специфична категория стражари, охраняващи пътищата, само че към 1830 година, османските управляващи се заели да отстранен привилегированите категории от християнското население, тъй че пандурите останали единствено като обособени чиновници в манастирската защита.

През 1848 година, евентуално след гибелта на татко си, 43-годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово. Като завещание на своята работа, той резервира оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно. Въпреки това, след 18 години работа и значително конфликти с разбойници и дерибеи, Ильо взема решение да окачи пушката на стената, да се задоми и да сътвори семейство. Жени се за локалната хубавица Цона, от която му се раждат три деца – щерка Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.). За страдание, ориста е решила друго за Ильо Марков.

През 1850 година, през лятото, Ильо се спречква с локалния турски дерибей Мехмед Байрактар. Отмъстителният турчин му устройва засада. Това което следва е епизод, предаден по друг метод от откривателите. Според известната версия, турски патрон ранява брат му Станко и Ильо преследва Мехмед Байрактар и неговия съизвършител и ги убива. Според версията, предадена от Антон Страшимиров в „ Македонските воеводи “, патронът убива невръстният наследник на Ильо – Никола, а брат му Станко е погубен при последвалото сдърпване с турците. Каквото и да се случва тъкмо, Мехмед Байрактар е погубен, а Ильо е заставен да се скрие в Малашевската планина, в която преди се подвизава дядо му поп Георги. Заедно с него потегля и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата, която събира.

През идващите три години, към него се основава чета, която доближава до 70 души и раздава правораздаване на локалните турци съгласно заслугите им. Към нея се причисляват освен доброволци, само че и други хайдути, натрупали опит в битка против управляващите. Ильо Марков се постанова като неоспорим пълководец. Четата става известна на османските управляващи и те се пробват да я обезвреждат само че без никакъв триумф. От свои хора в града, Ильо челник научава за проекта на управляващите и изпраща известие до турските първенци, че ще изравни тяхната махала със земята в случай че понечат да приведат проектите си в деяние. Разколебани, турците приключват подготовката си, обезпокоени и от размера на Ильовата чета. До края на войната, опитите на управляващите да заловят Ильо минават без всевъзможен триумф.

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

През 1856 година, в Париж е подписан мирният контракт, поставил завършек на Кримската война (1853-56г.). Подкрепата на Англия, Австрия и Франция за Османската империя не оставя никакво подозрение, че Портата ще получи цялостна независимост за справяне с хайдутите в България, които директно или индиректно са съдействали на съветската войска. Макар и необразован, Ильо е човек, талантлив с избистрен разум и ясна преценка. Когато в същата година османските управляващи му оферират да разпусне четата в подмяна на помилван, той вярно преценя, че за в бъдеще поддържането на огромен отряд като неговия ще е невероятно.

Въпреки това, Ильо добре познава нравите на локалните османски сановници и изчаква до момента в който най-накрая чак от Истанбул не е се изпраща формален указ, подписан от държавното управление, с който се дава помилван за Ильо челник. За този указ значима роля изиграва застъпничеството на кюстендилският митрополит Авксентий Велешки. Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се сдобряват с управляващите, а Ильо получава право да резервира оръжието си. Но и този път не му било писано да прекара остатъка от дните си в мир.

Скоро откакто се прибрал при фамилията си в Берово, против него е проведен скрит план от другари на убития Мехмед Байрактар. Ильо и неговият приятел Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което още веднъж хващат планината. Османските управляващи ги погват, а 12 от старите му четници са изловени, макар обещанията за помилван. Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил. Кога тъкмо се случват тези събития не е напълно ясно, само че евентуално става дума за 1859 година, три години след завръщането на Ильо челник в Берово.

След като не съумяват да заловят именитият бунтовник, османските управляващи разграбват и събарят къщата му и изселват жена му и децата му в Кюстендил, където ги държат под строго наблюдаване, с концепцията че той ще се върне да ги потърси. Вместо това, Ильо, още веднъж следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца. След това още веднъж потегля на север, събира част от остарялата си чета и през 1860 година се трансферира в Сърбия.

Тук той е посрещнат задушевно от Георги Раковски, който занапред провежда своята Първа българска легия благодарение на сръбските управляващи. Ильо челник се включва в делото, става заместител на Раковски и стартира да дава отговор за военната подготовка на „ легионерите “. През 1862г., по време на краткотрайния спор сред Сърбия и Османската империя в подтекста на Херцеговското въстание (1852-1862г.), българската Легия взе участие интензивно във военните дейности против османския гарнизон в Белград.

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

Ильо челник се популяризира по време на щурма на Калемегдан. През идващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац, а през 1864/5 година, той се връща в Белград, където за заслугите си е награден с медал за смелост и пожизнена пенсия от сръбския княз Михаил Обренович. По същото време, фамилията му е интернирано в Скопие от османските управляващи, научили за дейностите му в Сърбия. От тежката им орис ги избавя намесата на Найден Геров, тогава съветски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 година Вече 71-годишен, той се включва интензивно в почналата Сръбско-турска война (1876г.) Организира нова чета и я повежда в региона на Кула. Според някои откриватели, четата му наброява 300 души. Тя води дейни боеве с османците, а съгласно някои източници, в нея вземат участие и синовете на Ильо – Никола и Иван. Тази версия обаче е допустима единствено при положение, че отхвърлим написаното от Антон Страшимиров. В. В самия завършек на войната, край Делиград, Ильо челник, именуван тогава с почитание от останалите български доброволци Дядо Ильо, се спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите. Куршумът визира тежко гръдния му панер и сковава дясната му ръка. В опит да потулят случая, сръбските управляващи му обезпечават лекуване и му дават втори медал за смелост.

Още не излекуван от получената рана, напролет на 1877 година, Дядо Ильо челник събира нова чета и се включва в Освободителната война, като част от многочислените четнически отряди, подпомагащи напредването на съветските войски. Лично Гурко го награждава с медал за смелост „ Св. Георги “ и го зачислява към един улански полк, изпратен след успехите при София да освободи Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на огромна съветска армия. Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници, след което в града фактически идват и съветски елементи. Следва нахлуване на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г., Ильо челник се оправя с локалните башибозушки банди и спомага за назначение на селски препоръки в селищата южно от Кюстендил, които да се самоуправляват до окончателното пробутване на границите.

В средата на февруари, (нов жанр началото на м. март), Ильо Войвода идва в Сан Стефано като един от представителите на българския народ. Тук е почетен с нов орен за смелост. Ильо Войвода и фамилията му най-накрая се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (дн. къща-музей). Седемдесет и три годишният деец заживява със своята скромна сръбска пенсия. Ала ориста още не е изрекла последната си дума.

През 1885 година, България и източна Румелия афишират своето Съединение. Еуфорията бързо е сменена от изумлението пред оповестената от Сърбия война. Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае. Осемдесет годишен, той събира нова чета, от към 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски елементи в региона на Брезник. Заедно с отряда, четниците се борят поредно при Брезник, Сливница и Враня. В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се бори против тях, сърбите му лишават пенсията, изплащана дотогава.

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „ Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev “ (Мерсия Макдермот, „ Свобода или гибел: Биография на Гоце Делчев “, Издателство „ Наука и изкуство “, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5488431

През 1886 година, по гледище на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласоподава пенсия от 200 лв., с която да се устоя. Престарелият Ильо Войвода продължава да поучава младите революционери, които идват при него и сме счита за подстрекател на ВМОРО. През 1896 година, след рухването на Стамболов, българският Парламент прави едно позорно дело, предадено най-ясно посредством думите на самия Дядо Ильо (запазен истинския текст):

„ Господине председателю!

Господа народни представители!

Като че ли дългогодишните ми битки, страдания и премеждия, съпроводени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили. Като че ли и след Освобождението на благото ми родно място, за свободата на което толкоз доста съм се борил и толкоз доста съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст, с разрушено от вражески патрони и ятагани тело и със сакати ръце или, по-добре казано, без ръце, с смутено здраве, а освен това и със остаряла, болна, немощна, телесно смутена и схваната, на едно место лежаща брачна половинка, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше задоволително, та от 1 юли 1896 година Пенсионната комисия ми лиши половината от кървавата ми 200 лв. месечна пенсия!

„ Господин председателю!

Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога задоволително да се начудя и да схвана за какво става това нещо? Защо ми се лишава кървавият залък от устата, залък, половината от които аз използвах да изхранвам нещастната си брачна половинка! Може би това се прави за спестовност?! Не, следователно не уже ли моето благо родно място е достигнало до такова мизерно състояние, щото без друго, с цел да се поддържа от моята кървава пенсия, требва да се откъсне, та да излезне от това състояние?

Ако е по този начин, тогава проклети да бъдат дружно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това родно място, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно състояние – до банкрутство. Това е срам! Ако ли пък по злощастие фактически страната ни е достигнала до сходно безизходно състояние, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавиме отечеството от бездна. Ето где е спасението!

Това е хиляди пъти предпочително и похвално, а освен това и патриотично, в сравнение с да се лишават кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните през днешния ден некогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.

Пред тип на това подписаний се обръщам към година г. народни представители и ги апелирам най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лв., в случай че не и да ми я усилят, с цел да мога да прекарам останалите дни от моя трагичен живот, с още по-нещастната ми брачна половинка.

Уверен, господине председателю, че молбата ми ще да се почете, оставам с цялостна вяра за задоволство.

С уважение – Илия (Илю) Марков, Стар челник “

Две години по-късно, на 17-ти април, 1898 година, Дядо Ильо челник умира в Кюстендил, ненавършил 93 години. По мотив кончината му, Централното поборническо опълченско сдружение разгласява във вестник „ Юнак “, в броя от 18 април 1898 година „ Скръбно уведомление “. В него се показва следното: „ С неизказана душевна тъга и с надълбоко съкрушено сърце оповестяваме на всички родственици, другари, познайници и приятели по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил остарелият и общоизвестен герой за българската независимост, бранителя на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода. “ Погребан е с почести и е изпроводен от множеството към сетния си път.