Свещеник: Постите без изповед в църква са обикновена диета
Истинският християнин е най-хубавото доказателство за истинността на християнството, гласи остаряла поговорка. Отец Павел Милушев, който служи в църквите “Св. Петка ” в гр. Петрич и “Св. Димитър ” - с. Коларово в Неврокопска света митрополия, обаче споделя, че с цел да си набожен, се изисква повече от това да си кръстен и да вървиш на черква по празници. Но пък от ден на ден младежи посещават храмовете и без мотив. Свещеникът се надява огромната посещаемост в църквата да е по религия, а не по традиция. “Не имам вяра някой да не желае да бъде венчан или да кръсти детето си. Смятам, че към 95% от християните минават през тези тайнства ”, споделя отец Павел.
Съдбата му на
духовник е
предначертана още
преди да се роди
Той е обещан на Бог година преди да се появи на този свят. Баща му желае да стане духовник и даже кандидатства и учи в семинарията през 1975 година “Но дали поради финансови аргументи, или участието си в Българска комунистическа партия, не може да приключи ”, споделя отец Павел. Вече татко на 3 девойки и 2 умряли деца (момиче и момче), той дава обет пред Бог, че в случай че му се роди живо и крепко момче, ще го даде на църквата. Така на идната година се появява Павел. “Аз благодаря на моя татко, че в никакъв случай упорито не ми е приказвал за неговия обет ”, споделя попът. Бащата на свещеника се занимава с търговия, с цел да изхранва децата си, а когато Павел става IV клас и пита татко си за каква специалност е мечтал, татко му признава, че е желал да стане духовник. “Тогава като че ли нещо се възпламени в мен и взех решение, че ще стана духовник. Опитвах да се разсея и се питах дали това е за мен, само че в VII клас тръпката се усили и взех решение да отида в семинарията, която тогава беше в Черепиш ”, споделя попът.
Съдбата на татко му обаче като че ли се повтаря и при сина, който също не съумява да приключи образованието си. Завършва междинното си обучение в друго учебно заведение, отслужва военната си работа и по-късно се връща в семинарията (вече в демократично време), с цел да сбъдне своята и бащината си фантазия. През 1998 година се дами, а при започване на 1999 година е ръкоположен за духовник. Сега синът му самоуверено върви по пътя на вярата. Тази година приключва междинното си обучение в семинарията. Още 8-9-годишен казвал, че желае да стане духовник. А след VII клас се явява на изпити. Участва и като клисар в църквата при татко си.
“Аз като татко не мога да кажа, че не съм дал директиви. Човек като родител си споделя тежката дума. Но той изпитваше мощна религия и години преди да тръгне да учи, участваше като клисар в църквата ”. Когато синът му потегля да учи в семинарията, отец Павел дава бащин съвет: “Казах му, че това е доста тежък кръст. Той самият го вижда, тъй като му е пред очите. Да избира, или да е същински свещеник или въобще да не е ”.
“От наблюденията, които имам и посещаемостта в църквата
младите
са вярващи
Христос е във всеки един от нас. В взаимозависимост от това кой какъв брой дава той да се развива и да се демонстрира в делата му ”, споделя свещеникът. Но за вярата се изисква повече.
За да си набожен човек, не е задоволително единствено да си кръстен. Но не може да си набожен и да не си кръстен. Знаем, че вратата на вярата е светото кръщение. Чрез кръщението се привързва ангел пазител на всеки човек, само че би трябвало ние да го усъвършенстваме вътре в себе си и точно делата ни вършат християни. “Църквата го е споделила: “По делата ще ги познаете ”. Без кръщение с трикратно потапяне във вода и миропомазване обаче човек не е набожен, даже и да върви на черква. И единствено да постиш 40 дни не е задоволително, а причастието след дългия пост е под въпрос. Има специфичност и в това.
“Винаги съм приказвал в своите църковни служби и проповеди, че не е наложително да се причестиш, когато постиш. Всъщност,
наложително е
да се изповядаш,
когато постиш
Причастието е огън, който изгаря греховете на хората, само че единствено изповяданите. Ако някой грях не е изповядан, той не се изгаря ”, изяснява свещеникът. И приканва вярващите християни, в случай че не са се изповядали, да не се причестяват. А за тези, които са решили да изповядат греховете си и да изискат помилван за тях, могат да го създадат по време на постите - когато се усещат подготвени да се изповядат, а на първата работа по-късно се прави и причастието, с цел да се изгорят греховете. На процедура пост без изповядване и причестяване е елементарна диета.
По време на постите и в някои дни от църковния календар църквата не разрешава венчания и кръщенета.
Забранени са
и църковните
бракове
отвън храма
Едно време са се венчавали у дома, на полето или в гората, в този момент са съвременни така наречен изнесени церемонии. Това обаче никога не е по християнските правила. За ритуалите по време на пости има решение - единствено в изключителни случаи и единствено епархийският архиерей може да позволи венчание по негово убеждение. У доста родители, чиито деца се раждат на огромен християнски празник, се поражда въпросът дали да кръстят детето си на светеца, чийто ден се отбелязва, или да сложат име, което са избирали преди този момент. Отец Павел не счита, че това е наложително, само че споделя:
“Желателно е,
когато детето
се роди на огромен
празник, да носи
името на светеца,
с цел да се избегнат подозрения и скрупули в бъдеще. Бог основава децата, той ги обгрижва и знаем, че те принадлежат на Бога. На нас се дават, с цел да се възпитават ”. А във връзка промяната на религията и все по-честите бракове сред хора от разнообразни религии, което постанова единият да премине във вярата на другия, свещеникът приканва:
“Да молим Господ да не се случва човек да се отхвърля от християнството, тъй като горко на този, който бяга от Христос. Не бива в никакъв случай да бягаме от него. Господ е един. Ние, индивидите, го разделяме. А това не трябва. Ако човек от друга религия реши да се венчае за християнин, би трябвало да одобри християнството. Вярата не би трябвало да те задължава нищо, ти би трябвало да я почувстваш ”.
В разговорната тирада постоянно използваме думата анатемосване, само че не влагаме верски и набожен смисъл в това. Всъщност анатемосване значи отделяне от църквата заради тежки прегрешения. “Ние не анатемосваме, това е на по-висша инстанция, аз единствено възвеличавам ”, споделя с усмивка свещеникът. Строги канони в християнството обаче няма. В навечерието на Великденските празници свещеникът приканва християните да се обичат и да имат вяра, че Господ не е надалеч от нас. “Той постоянно протяга Неговата милваща ръка. Когато Господ праща тествания, той отново е до нас и ни следва по нашите пътеки. И се сещам за една ария, в която се приказва, че Христос споделил на една жена, че е с нея, а тя отвърнала: Но по пътеките видях единствено едни стъпки. А Господ дава отговор: Да, тъй като аз те носех на ръце! ”. /24chasa.bg
Съдбата му на
духовник е
предначертана още
преди да се роди
Той е обещан на Бог година преди да се появи на този свят. Баща му желае да стане духовник и даже кандидатства и учи в семинарията през 1975 година “Но дали поради финансови аргументи, или участието си в Българска комунистическа партия, не може да приключи ”, споделя отец Павел. Вече татко на 3 девойки и 2 умряли деца (момиче и момче), той дава обет пред Бог, че в случай че му се роди живо и крепко момче, ще го даде на църквата. Така на идната година се появява Павел. “Аз благодаря на моя татко, че в никакъв случай упорито не ми е приказвал за неговия обет ”, споделя попът. Бащата на свещеника се занимава с търговия, с цел да изхранва децата си, а когато Павел става IV клас и пита татко си за каква специалност е мечтал, татко му признава, че е желал да стане духовник. “Тогава като че ли нещо се възпламени в мен и взех решение, че ще стана духовник. Опитвах да се разсея и се питах дали това е за мен, само че в VII клас тръпката се усили и взех решение да отида в семинарията, която тогава беше в Черепиш ”, споделя попът.
Съдбата на татко му обаче като че ли се повтаря и при сина, който също не съумява да приключи образованието си. Завършва междинното си обучение в друго учебно заведение, отслужва военната си работа и по-късно се връща в семинарията (вече в демократично време), с цел да сбъдне своята и бащината си фантазия. През 1998 година се дами, а при започване на 1999 година е ръкоположен за духовник. Сега синът му самоуверено върви по пътя на вярата. Тази година приключва междинното си обучение в семинарията. Още 8-9-годишен казвал, че желае да стане духовник. А след VII клас се явява на изпити. Участва и като клисар в църквата при татко си.
“Аз като татко не мога да кажа, че не съм дал директиви. Човек като родител си споделя тежката дума. Но той изпитваше мощна религия и години преди да тръгне да учи, участваше като клисар в църквата ”. Когато синът му потегля да учи в семинарията, отец Павел дава бащин съвет: “Казах му, че това е доста тежък кръст. Той самият го вижда, тъй като му е пред очите. Да избира, или да е същински свещеник или въобще да не е ”.
“От наблюденията, които имам и посещаемостта в църквата
младите
са вярващи
Христос е във всеки един от нас. В взаимозависимост от това кой какъв брой дава той да се развива и да се демонстрира в делата му ”, споделя свещеникът. Но за вярата се изисква повече.
За да си набожен човек, не е задоволително единствено да си кръстен. Но не може да си набожен и да не си кръстен. Знаем, че вратата на вярата е светото кръщение. Чрез кръщението се привързва ангел пазител на всеки човек, само че би трябвало ние да го усъвършенстваме вътре в себе си и точно делата ни вършат християни. “Църквата го е споделила: “По делата ще ги познаете ”. Без кръщение с трикратно потапяне във вода и миропомазване обаче човек не е набожен, даже и да върви на черква. И единствено да постиш 40 дни не е задоволително, а причастието след дългия пост е под въпрос. Има специфичност и в това.
“Винаги съм приказвал в своите църковни служби и проповеди, че не е наложително да се причестиш, когато постиш. Всъщност,
наложително е
да се изповядаш,
когато постиш
Причастието е огън, който изгаря греховете на хората, само че единствено изповяданите. Ако някой грях не е изповядан, той не се изгаря ”, изяснява свещеникът. И приканва вярващите християни, в случай че не са се изповядали, да не се причестяват. А за тези, които са решили да изповядат греховете си и да изискат помилван за тях, могат да го създадат по време на постите - когато се усещат подготвени да се изповядат, а на първата работа по-късно се прави и причастието, с цел да се изгорят греховете. На процедура пост без изповядване и причестяване е елементарна диета.
По време на постите и в някои дни от църковния календар църквата не разрешава венчания и кръщенета.
Забранени са
и църковните
бракове
отвън храма
Едно време са се венчавали у дома, на полето или в гората, в този момент са съвременни така наречен изнесени церемонии. Това обаче никога не е по християнските правила. За ритуалите по време на пости има решение - единствено в изключителни случаи и единствено епархийският архиерей може да позволи венчание по негово убеждение. У доста родители, чиито деца се раждат на огромен християнски празник, се поражда въпросът дали да кръстят детето си на светеца, чийто ден се отбелязва, или да сложат име, което са избирали преди този момент. Отец Павел не счита, че това е наложително, само че споделя:
“Желателно е,
когато детето
се роди на огромен
празник, да носи
името на светеца,
с цел да се избегнат подозрения и скрупули в бъдеще. Бог основава децата, той ги обгрижва и знаем, че те принадлежат на Бога. На нас се дават, с цел да се възпитават ”. А във връзка промяната на религията и все по-честите бракове сред хора от разнообразни религии, което постанова единият да премине във вярата на другия, свещеникът приканва:
“Да молим Господ да не се случва човек да се отхвърля от християнството, тъй като горко на този, който бяга от Христос. Не бива в никакъв случай да бягаме от него. Господ е един. Ние, индивидите, го разделяме. А това не трябва. Ако човек от друга религия реши да се венчае за християнин, би трябвало да одобри християнството. Вярата не би трябвало да те задължава нищо, ти би трябвало да я почувстваш ”.
В разговорната тирада постоянно използваме думата анатемосване, само че не влагаме верски и набожен смисъл в това. Всъщност анатемосване значи отделяне от църквата заради тежки прегрешения. “Ние не анатемосваме, това е на по-висша инстанция, аз единствено възвеличавам ”, споделя с усмивка свещеникът. Строги канони в християнството обаче няма. В навечерието на Великденските празници свещеникът приканва християните да се обичат и да имат вяра, че Господ не е надалеч от нас. “Той постоянно протяга Неговата милваща ръка. Когато Господ праща тествания, той отново е до нас и ни следва по нашите пътеки. И се сещам за една ария, в която се приказва, че Христос споделил на една жена, че е с нея, а тя отвърнала: Но по пътеките видях единствено едни стъпки. А Господ дава отговор: Да, тъй като аз те носех на ръце! ”. /24chasa.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ