КРАСИМИРА КУБАРЕЛОВА: Една малка България се разпиля по света
Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА
" Казвам се Красимира Кубарелова и съм родена във Варна. Ако има прераждане, бих желала отново и отново да се родя и да пребивавам в този град. Влюбена съм във Варна. Свършила съм значимите неща в този живот. Родих наследник, бях брачна половинка, грижих се за родителите си, сътворих дом, смях се, плаках, беше ми леко, беше ми тежко - живях и засадих розите и дърветата в моята градина. " В тези пет фрази събира живота си дотук авторката на четири романа, най-новият от които - " Верчето, Надежда и Любов ", излезе наскоро с марката на изд. " Сиела ".
Краси има хиляди фенове, тъй като книгите й са такива, че може постоянно да " избягаш " в тях, да ги разлистваш още веднъж и още веднъж - и когато ти е тъжно, и когато ти е радостно. По нейните думи, книгите й са пояснение в обич към българката, която може и заслужава да е героиня на разказ. Приличат на романи за дами, само че е хубаво да се четат от мъже, с цел да схванат най-сетне какво в действителност желаят дамите от тях. Бих добавила: и да осъзнаят, че и самите те се нуждаят от обич и топлота. > - Госпожо Кубарелова, къде се изгубихте? Повече от 10 години Вашите фенове чакат историята на идната мощна жена, която подхранва вярата, че в един миг и те ще срещнат " похлупака за своята тенджерка ".
- Черен гологан не се губи. Ето го моето Верче, което среща " похлупака за своята тенджерка ". И поставя тенджерата на огнището и като за манджичка стартира да смесва усети и аромати за своя нов живот - с доста обич.
Снимки https://kubarelova.com
- Като изригване измежду непредвидената и неестествена обстановка в живота ни поради пандемията от КОВИД-19 ли да одобряваме появяването на " Верчето, Надежда и Любов " или нещо друго Ви провокира да напишете в този момент четвъртия си разказ?
- Честно казано, романа написах някъде през 2011 година. Оставаха ми десетина страници да го довърша и по този начин 11 години... надвивах мързела си. Не скърбя, че не издадох книгата тогава. Сега й е било времето на " Верчето, Надежда и Любов ".
А пандемията ме научи на " муден живот ", сетивата ми се " отвориха ". Пандемията не можа да ме научи на боязън, а на повече дисциплинираност, на приемливост към хората към мен. Още мисля за последствията - не толкоз за хората, които изгубихме, а за тези, които останаха с невидими белези от нея.
- Смятате ли, че връхлетялото ни всеобщо тестване ни отрезви и ни накара да отсеем стойностните неща в живота?
- Сигурна ли сте, че изтрезняхме? Или че отсяхме стойностните неща в живота? Или станахме по-невротични, по-объркани и по-тревожни? И дали и по кое време това тестване ще завърши?
- Защо действието в новия Ви разказ се развива тъкмо в Тотината махала в Еленския Балкан?
- Тотината махала не може да бъде открита в Еленския Балкан. Тя е измислена. И къщата е измислена. Но Тотината махала е посоката, която героите избират, с цел да потърсят и намерят щастието си. Наско и Верчето случват любовта си, тъй като са зрели да я преживеят. Можеше и да не се случи най-хубавото нещо в живота им. Но те слушат душата си, смели и мъдри са и чудото става.
- Тотината махала и къщата са измислени, само че разказът на основната героиня за мястото, на което попада, припомня гледки, които всички сме виждали из България. Смълчани селца и махали, порутени къщи и учебни заведения, обрасли врати и пътеките пред тях. А в предишното там е кипял живот...
- Надявам се животът да се завърне в тези призрачни селца и махали, където на всяка врата има некролог. Надявам се селските учебни заведения да се изпълнят с детска шум. Надявам се да се разчистят портите, обраснали с бръшлян. Болно ми е за българското село.
На премиерата на " Верчето, Надежда и Любов " в Градската художествена изложба " Борис Георгиев " във Варна
Единственият плюс на пандемията е това, че свободата, която дава животът на село, излезе на мода. Много млади фамилии съживяват изоставени селски къщи и откриват прелестите на извънградския живот. Покрай опцията за работа от отдалеченост виждам вяра за възобновление на българските села.
- В книгата Ви се визира и сензитивната тематика за осиновяването. Един важен и доблестен жест, който обръща към положително живота на доста хора, само че от време на време води до драми, които огорчават и засенчват откровените планове, с които е осъществен. Може би би трябвало да се вслушаме във философските разсъждения на Верчето по този въпрос...
- Да, при нас, българите, осиновяването е по-скоро драма, в сравнение с наслада. Чувствителна е тази тематика. Ние не раждаме доста деца и не осиновяваме доста деца. А децата са наслада. Думата " осиновяване " бих заменила с " даряване ". Мисля, че Любов дава детето си в подарък, а не за осиновяване.
- И друга тематика в новата Ви творба ще жегне сърцата на доста читатели: дъщерята на Верчето е отпътувала да учи в чужбина. " София ще остане в Америка, надали ще се върне тук ", си мисли майката. Немалко български фамилии споделят сходна орис, баби и дядовци виждат по скайп по какъв начин порастват внуците им...
- Още по-тъжно е, че баби и дядовци отглеждат внуците си, до момента в който родителите са на гурбет в чужбина. Късат се фамилните връзки. А, кой знае, може по този начин фамилиите да стават още по-сплотени. Дали е вярна приказката " Далеч от очите, надалеч от сърцето "?
На премиерата на " Верчето, Надежда и Любов " в Градската художествена изложба " Борис Георгиев " във Варна
София обаче мисли по различен метод. Тя счита, че когато основава семейство с чужденец, по този начин животът на децата им ще е по-богат. Те ще са възпитани от две култури, ще бъдат обогатени.
Времето ще покаже къде ще се резервира българщината. Дали ще е в дребното останали българи в България или в разпилените по света българи? Още не знам.
Имам доста читатели в чужбина. Една дребна България се разпиля по света - хора борбени, решителни, смели, мислещи и четящи. И освен моите книги четат българите в чужбина. Те четат доста български създатели. Милеят за Родината.
Ако бях властник, щях да намеря метод да запазя българския дух. Но аз имам вяра, че българските дами и майки, където и да са по света, радеят за българщината.
- Вашите героини са откровени, женствени и всяка има своето ъгълче болежка в душата, само че не излъчват самосъжаление, в противен случай, даже гледат с комизъм и самоирония на своите неволи и копнежи.
- Какво друго ни остава, когато болката ни задушава, с изключение на сами да си дадем кураж? Когато й се присмеем, ще я омаловажим, тя ще се смали и по-лесно ще продължим напред, макар тази към този момент дребна и смешна болчица.
- И Карамфила от " Розов цвят и сладко от смокини ", и Калинка от " Стари шлагери и крем брюле ", и Кръстина от " Кръстина и райските ябълки ", и Верчето от " Верчето, Надежда и Любов " са варненки, работещи дами, които извършват дълга и всекидневните си отговорности, без да хленчат. Но си имат една фантазия - да бъдат обичани. Всъщност не е ли това най-ценното в живота на всеки човек?
- Само едно е по-важно от това да си обичан - да обичаш. Да, това е най-ценното - да умееш да обичаш.
- Всеки от романите Ви не надвишава 150 страници. А в тях има толкоз вероятни сюжетни линии за насърчаване, че биха могли да набъбнат много. Защо по този начин сбито разказвате забавните си истории?
- Знам ли?.. Случвало ли ви се е в компания да ви приклещят и да ви опишат някоя предълга история? Мен това ме изнервя. В книгите ми се желае героините ми сами да споделят историите си. Да ги чувате, все едно си говорите. Те ще кажат едно, вие - друго. Все едно си разказвате един на различен. Не желая да лишавам думата на събеседниците си.
- Вече имахте първите срещи с читателите на новия Ви разказ - с какво ги е развълнувал, какви въпроси имат към Вас? Споделят ли свои персонални истории?
- Винаги читателите са любопитни да знаят има ли нещо персонално в тези " любовни " романи. Няма, само че поисквам на всички читатели да изживеят една красива обич. Това е благословия! Разказаха ми история за едно действително варненско " Верче ", счетоводителка, която е заживяла с любовта на живота си при сходна среща. Стана ми доста благо.
Но най-сладкият въпрос е от един четец. Той ме помоли да обменим опит във варенето на ракия, съответно в тънкостите на приготвянето на материала. Защо не?! Аз споделям драговолно рецептите си.
- Какво е писането за Вас?
- Отмора, основаване на един различен свят, нещо доста красиво и даващо вяра, което можеш да споделиш и дариш.
Краси Кубарелова със сина си Николай
- Наближават едни от най-уютните и фамилни празници в календара, заредени с религия, че компликациите и неприятното ще останат в остарялата година и с вяра за повече положително и хубост през новата. Вие по какъв начин празнувате и какво си пожелавате в тези светли дни?
- Винаги по един и същи метод. У дома, уют, огън, гърмеж на дърва, миризма на елха, алено и златно, обичам коледни песни, содена питка с късметче, постните манджи - като във всеки български дом.
С Вяра, Надежда и Любов се апелирам за една по-здрава и щастлива година!
>
" Казвам се Красимира Кубарелова и съм родена във Варна. Ако има прераждане, бих желала отново и отново да се родя и да пребивавам в този град. Влюбена съм във Варна. Свършила съм значимите неща в този живот. Родих наследник, бях брачна половинка, грижих се за родителите си, сътворих дом, смях се, плаках, беше ми леко, беше ми тежко - живях и засадих розите и дърветата в моята градина. " В тези пет фрази събира живота си дотук авторката на четири романа, най-новият от които - " Верчето, Надежда и Любов ", излезе наскоро с марката на изд. " Сиела ".
Краси има хиляди фенове, тъй като книгите й са такива, че може постоянно да " избягаш " в тях, да ги разлистваш още веднъж и още веднъж - и когато ти е тъжно, и когато ти е радостно. По нейните думи, книгите й са пояснение в обич към българката, която може и заслужава да е героиня на разказ. Приличат на романи за дами, само че е хубаво да се четат от мъже, с цел да схванат най-сетне какво в действителност желаят дамите от тях. Бих добавила: и да осъзнаят, че и самите те се нуждаят от обич и топлота. > - Госпожо Кубарелова, къде се изгубихте? Повече от 10 години Вашите фенове чакат историята на идната мощна жена, която подхранва вярата, че в един миг и те ще срещнат " похлупака за своята тенджерка ".
- Черен гологан не се губи. Ето го моето Верче, което среща " похлупака за своята тенджерка ". И поставя тенджерата на огнището и като за манджичка стартира да смесва усети и аромати за своя нов живот - с доста обич.
Снимки https://kubarelova.com
- Като изригване измежду непредвидената и неестествена обстановка в живота ни поради пандемията от КОВИД-19 ли да одобряваме появяването на " Верчето, Надежда и Любов " или нещо друго Ви провокира да напишете в този момент четвъртия си разказ?
- Честно казано, романа написах някъде през 2011 година. Оставаха ми десетина страници да го довърша и по този начин 11 години... надвивах мързела си. Не скърбя, че не издадох книгата тогава. Сега й е било времето на " Верчето, Надежда и Любов ".
А пандемията ме научи на " муден живот ", сетивата ми се " отвориха ". Пандемията не можа да ме научи на боязън, а на повече дисциплинираност, на приемливост към хората към мен. Още мисля за последствията - не толкоз за хората, които изгубихме, а за тези, които останаха с невидими белези от нея.
- Смятате ли, че връхлетялото ни всеобщо тестване ни отрезви и ни накара да отсеем стойностните неща в живота?
- Сигурна ли сте, че изтрезняхме? Или че отсяхме стойностните неща в живота? Или станахме по-невротични, по-объркани и по-тревожни? И дали и по кое време това тестване ще завърши?
- Защо действието в новия Ви разказ се развива тъкмо в Тотината махала в Еленския Балкан?
- Тотината махала не може да бъде открита в Еленския Балкан. Тя е измислена. И къщата е измислена. Но Тотината махала е посоката, която героите избират, с цел да потърсят и намерят щастието си. Наско и Верчето случват любовта си, тъй като са зрели да я преживеят. Можеше и да не се случи най-хубавото нещо в живота им. Но те слушат душата си, смели и мъдри са и чудото става.
- Тотината махала и къщата са измислени, само че разказът на основната героиня за мястото, на което попада, припомня гледки, които всички сме виждали из България. Смълчани селца и махали, порутени къщи и учебни заведения, обрасли врати и пътеките пред тях. А в предишното там е кипял живот...
- Надявам се животът да се завърне в тези призрачни селца и махали, където на всяка врата има некролог. Надявам се селските учебни заведения да се изпълнят с детска шум. Надявам се да се разчистят портите, обраснали с бръшлян. Болно ми е за българското село.
На премиерата на " Верчето, Надежда и Любов " в Градската художествена изложба " Борис Георгиев " във Варна
Единственият плюс на пандемията е това, че свободата, която дава животът на село, излезе на мода. Много млади фамилии съживяват изоставени селски къщи и откриват прелестите на извънградския живот. Покрай опцията за работа от отдалеченост виждам вяра за възобновление на българските села.
- В книгата Ви се визира и сензитивната тематика за осиновяването. Един важен и доблестен жест, който обръща към положително живота на доста хора, само че от време на време води до драми, които огорчават и засенчват откровените планове, с които е осъществен. Може би би трябвало да се вслушаме във философските разсъждения на Верчето по този въпрос...
- Да, при нас, българите, осиновяването е по-скоро драма, в сравнение с наслада. Чувствителна е тази тематика. Ние не раждаме доста деца и не осиновяваме доста деца. А децата са наслада. Думата " осиновяване " бих заменила с " даряване ". Мисля, че Любов дава детето си в подарък, а не за осиновяване.
- И друга тематика в новата Ви творба ще жегне сърцата на доста читатели: дъщерята на Верчето е отпътувала да учи в чужбина. " София ще остане в Америка, надали ще се върне тук ", си мисли майката. Немалко български фамилии споделят сходна орис, баби и дядовци виждат по скайп по какъв начин порастват внуците им...
- Още по-тъжно е, че баби и дядовци отглеждат внуците си, до момента в който родителите са на гурбет в чужбина. Късат се фамилните връзки. А, кой знае, може по този начин фамилиите да стават още по-сплотени. Дали е вярна приказката " Далеч от очите, надалеч от сърцето "?
На премиерата на " Верчето, Надежда и Любов " в Градската художествена изложба " Борис Георгиев " във Варна
София обаче мисли по различен метод. Тя счита, че когато основава семейство с чужденец, по този начин животът на децата им ще е по-богат. Те ще са възпитани от две култури, ще бъдат обогатени.
Времето ще покаже къде ще се резервира българщината. Дали ще е в дребното останали българи в България или в разпилените по света българи? Още не знам.
Имам доста читатели в чужбина. Една дребна България се разпиля по света - хора борбени, решителни, смели, мислещи и четящи. И освен моите книги четат българите в чужбина. Те четат доста български създатели. Милеят за Родината.
Ако бях властник, щях да намеря метод да запазя българския дух. Но аз имам вяра, че българските дами и майки, където и да са по света, радеят за българщината.
- Вашите героини са откровени, женствени и всяка има своето ъгълче болежка в душата, само че не излъчват самосъжаление, в противен случай, даже гледат с комизъм и самоирония на своите неволи и копнежи.
- Какво друго ни остава, когато болката ни задушава, с изключение на сами да си дадем кураж? Когато й се присмеем, ще я омаловажим, тя ще се смали и по-лесно ще продължим напред, макар тази към този момент дребна и смешна болчица.
- И Карамфила от " Розов цвят и сладко от смокини ", и Калинка от " Стари шлагери и крем брюле ", и Кръстина от " Кръстина и райските ябълки ", и Верчето от " Верчето, Надежда и Любов " са варненки, работещи дами, които извършват дълга и всекидневните си отговорности, без да хленчат. Но си имат една фантазия - да бъдат обичани. Всъщност не е ли това най-ценното в живота на всеки човек?
- Само едно е по-важно от това да си обичан - да обичаш. Да, това е най-ценното - да умееш да обичаш.
- Всеки от романите Ви не надвишава 150 страници. А в тях има толкоз вероятни сюжетни линии за насърчаване, че биха могли да набъбнат много. Защо по този начин сбито разказвате забавните си истории?
- Знам ли?.. Случвало ли ви се е в компания да ви приклещят и да ви опишат някоя предълга история? Мен това ме изнервя. В книгите ми се желае героините ми сами да споделят историите си. Да ги чувате, все едно си говорите. Те ще кажат едно, вие - друго. Все едно си разказвате един на различен. Не желая да лишавам думата на събеседниците си.
- Вече имахте първите срещи с читателите на новия Ви разказ - с какво ги е развълнувал, какви въпроси имат към Вас? Споделят ли свои персонални истории?
- Винаги читателите са любопитни да знаят има ли нещо персонално в тези " любовни " романи. Няма, само че поисквам на всички читатели да изживеят една красива обич. Това е благословия! Разказаха ми история за едно действително варненско " Верче ", счетоводителка, която е заживяла с любовта на живота си при сходна среща. Стана ми доста благо.
Но най-сладкият въпрос е от един четец. Той ме помоли да обменим опит във варенето на ракия, съответно в тънкостите на приготвянето на материала. Защо не?! Аз споделям драговолно рецептите си.
- Какво е писането за Вас?
- Отмора, основаване на един различен свят, нещо доста красиво и даващо вяра, което можеш да споделиш и дариш.
Краси Кубарелова със сина си Николай
- Наближават едни от най-уютните и фамилни празници в календара, заредени с религия, че компликациите и неприятното ще останат в остарялата година и с вяра за повече положително и хубост през новата. Вие по какъв начин празнувате и какво си пожелавате в тези светли дни?
- Винаги по един и същи метод. У дома, уют, огън, гърмеж на дърва, миризма на елха, алено и златно, обичам коледни песни, содена питка с късметче, постните манджи - като във всеки български дом.
С Вяра, Надежда и Любов се апелирам за една по-здрава и щастлива година!
>
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ