Надя Иванова & Йоши Ямазаки - невидимите нишки от Токио до София
Имената им приказват ясно – Надя е българка, Йоши е японец. Фамилиите им, свързани от знака +, образуват името на архитектурното им студио yamazaki+ivanova architects. Повече от 30 години са дружно и по житейските, и по архитектурните пътища и към момента се губят в превода и на думите, и на смеха. Може би това поддържа свежестта на връзките, съпроводени и с познатото, и с изненадата, и с постоянно оставащото неразгадано.Ателието им в центъра на София гледа към покривите и Витоша, а остарялата им къща в Дълбок дол – към прелестната градина с джанки-бонсаи. Има библиотека-мечта в тази къща-изповед. Вижданията им за положителния живот можем да проследим от образователните кабинети по японски език и просвета и проектираните за клиенти японски градини, до идеята им за възобновяване на минералните бани.
Чаят и японските сладки, наподобяващи дребни филигранни бижута, пригласят моя опит да открия забележимите и невидимите влакна, които ги свързват толкоз сполучливо.
След толкоз години дружно на какъв език си говорите?
Йоши: Повече на японски. Надя не го приказва съвършено, за мен от време на време е доста мъчно да дефинирам някоя по-сложна мисъл, тъй че да я разбере.
Надя: Пред мен също стои предизвикването по какъв начин да подбера думите, които знам, с цел да стигне нещо до Йоши по метода, по който желая. Това се случва всекидневно. Но към този момент сме на равнище, на което се разбираме доста добре.
Йоши: Аз към момента постоянно не разбирам за какво се смее Надя.
Надя: Да, с възприятието за комизъм е най-трудно. Това, което нас ни разсмива, Йоши няма по какъв начин да го разбере. И все недоумява: „ Е, за какво в този момент се смееш? “.
Вероятно ти пък не разбираш за какво Йоши се смее?
Надя: Когато живеехме в Япония, постоянно гледахме един смешен сериал от 70-те с Кийоши Ацуми. Много се смеех и всички се чудеха, че разбирам японския комизъм. Но просто той е доста добър артист, даже и да не знаеш думите, може да те разсмее с езика на жестовете и тялото. Не зная дали разбирам тяхното възприятие за комизъм, както те самите. Може да си изобретявам в действителност нещо мое и да се дръзвам на него. Но Йоши не съумява по този начин с българския комизъм, допустимо е той да е по-труден.
Йоши: Много е сложен, нищо не разбирам от време на време. Как стартира тази ваша история на схващане и недоумение?
Надя: Запознахме се през 90-а година. Аз бях студентка в Москва в Архитектурния институт. Имах много другари чужденци към мен – бяхме събрани на един етаж в общежитието, очевидно по този начин можеха да управляват по-добре кой какво прави. И се появи Йоши. Странен, забавен. Не общуваше доста. И това още повече засилваше интереса ми. В България бях имала един преподавател, който доста ни говореше за японската архитектура. Веднъж Йоши рисуваше нещо в коридора, заговорихме се, разбрах, че се приготвя за конкурс. За мен този диалог беше доста забавен, тъй като до тогава възприемах архитектурата главно като нещо материално, изразяващо се във форма, чертежи и сечения, тогава от Йоши чух доста нереални неща, които също са архитектура. И решихте да продължите пътуването дружно – и в живота, и в архитектурата. Извън дълбочината на нереалното мислене на Йоши, с което те е запленил, трябвало е обаче да извършите един доста съответен избор – сред Токио и София…
Надя: Да, първо аз отпътувах за Токио. Там изкарахме към десетина години. 97-а се оженихме в стеснен кръг с родственици и другари, след това направихме празник и за околните в България. Йоши още при започване на 90-те избра да стане православен. Всички мислеха, че аз съм му повлияла, само че той взе решението самичък. В Япония се роди огромният ни наследник Йоани. Там започнахме да вършим забавни планове. Къщата на остров Еношима беше измежду първите…
Изглежда необичайно освен това състояние решението да се преместите в София?
Надя: От дистанцията във времето съзнавам, че да се върнем е било мое сантиментално и малко идеалистично решение. Тогава мислех, че София към този момент е част от Европа, от нейните правила за добър живот. В Токио ме потискаше прекомерно интензивният темп, пренаселеността, това, че се работи без събота и неделя, виждах каква мелачка е по офиси и по компании. Когато Йоани стана 6–7-годишен, си споделих по какъв начин ще хвърлим това дете в тази система. Полека-лека съумях да убедя и Йоши, че в София ще живеем по-спокойно. И ти се съгласи поради любовта, а, Йоши?
Йоши: Любовта е… като грип. (Смее се.) Друго е по-интересно. Човекът е едва създание, непостоянно, изменчиво. Той не може да прави нещата самичък за себе си. Мотивацията постоянно пада, когато правиш нещо единствено за себе си. И назад – когато го правиш за другите, мотивацията се зарежда, става устойчива и витална. След като Надя искаше България и откакто изпитваше носталгия и дори плачеше, когато слушаше българска музика, откакто изпитваше терзание като майка за детето си, аз не можех да не взема решението. Всичко това беше задоволително, с цел да ме стимулира.
А ти изпитваш ли носталгия, Йоши?
Йоши: Носталгия мъчно може да се каже, че изпитвам. Мисля си по-скоро, че майка ми е надалеч и в случай че се случи нещо с нея, би трябвало бързо да купя билет и да отпътува. Аз съм първородният наследник и би трябвало неотложно да поема нещата в мои ръце.
Надя: Ето го възприятието за дълг и подреденост на японското общество. Йоши е първи наследник и е изцяло наясно какво би трябвало да направи. Това е доста хубаво, само че и слага рамки на връзките и на държанието, които за европейците, а и за мен персонално е доста мъчно да приема. Непрекъснато би трябвало да мислиш за тези правила и рамки. Когато се движиш на открито, когато си в превоза. Може би за японците те са нещо естествено, към този момент са част от съзнанието, само че за мен бяха затормозяващи. Все мислех, че не се оправям, не го върша по този начин, както би трябвало. Йоши, приемаш ли София като твоя град? Явно Надя не е приела изцяло Токио.
Йоши: За японците мястото, където живееш, е твоето място. Усещам София като вкъщи. Проектът ви за присъединяване на България в тазгодишното Венецианско биенале се споделяше „ Градината на невидимото “ и беше чиста хармония, мрежа от асоциации – метафизичен, архитектурни, поетически. Разочарова ли ви това, че не завоюва вашият план? Как понасяте сходни обстановки? Как реагира на тях единият и по какъв начин другият?
Надя: Аз първоначално доста се вълнувах. Принтирахме, тръгнахме към Министерството с визуализациите, видях, че са тъмни, изпаднах в суматоха, Йоши почна да ме успокоява. В момента, в който разбрах, че са избрали различен план, просто затворих страницата и започнах да си мисля към този момент за разнообразни, идни неща. Йоши беше доста по-ядосан.
Йоши: За мен това беше опит, или по-скоро тест за българското общество. Важна ми беше реакцията, разбирането, откликването на системата. Тест към архитектурната общественост. Показател за равнището на журито, за самия развой на журирането. Нещата са на равнище „ това ми харесва, това не ми харесва “… Няма същинска, задълбочена полемика. Липсва ми архитектурен език.
Чаят и японските сладки, наподобяващи дребни филигранни бижута, пригласят моя опит да открия забележимите и невидимите влакна, които ги свързват толкоз сполучливо.
След толкоз години дружно на какъв език си говорите?
Йоши: Повече на японски. Надя не го приказва съвършено, за мен от време на време е доста мъчно да дефинирам някоя по-сложна мисъл, тъй че да я разбере.
Надя: Пред мен също стои предизвикването по какъв начин да подбера думите, които знам, с цел да стигне нещо до Йоши по метода, по който желая. Това се случва всекидневно. Но към този момент сме на равнище, на което се разбираме доста добре.
Йоши: Аз към момента постоянно не разбирам за какво се смее Надя.
Надя: Да, с възприятието за комизъм е най-трудно. Това, което нас ни разсмива, Йоши няма по какъв начин да го разбере. И все недоумява: „ Е, за какво в този момент се смееш? “.
Вероятно ти пък не разбираш за какво Йоши се смее? Надя: Когато живеехме в Япония, постоянно гледахме един смешен сериал от 70-те с Кийоши Ацуми. Много се смеех и всички се чудеха, че разбирам японския комизъм. Но просто той е доста добър артист, даже и да не знаеш думите, може да те разсмее с езика на жестовете и тялото. Не зная дали разбирам тяхното възприятие за комизъм, както те самите. Може да си изобретявам в действителност нещо мое и да се дръзвам на него. Но Йоши не съумява по този начин с българския комизъм, допустимо е той да е по-труден.
Йоши: Много е сложен, нищо не разбирам от време на време. Как стартира тази ваша история на схващане и недоумение?
Надя: Запознахме се през 90-а година. Аз бях студентка в Москва в Архитектурния институт. Имах много другари чужденци към мен – бяхме събрани на един етаж в общежитието, очевидно по този начин можеха да управляват по-добре кой какво прави. И се появи Йоши. Странен, забавен. Не общуваше доста. И това още повече засилваше интереса ми. В България бях имала един преподавател, който доста ни говореше за японската архитектура. Веднъж Йоши рисуваше нещо в коридора, заговорихме се, разбрах, че се приготвя за конкурс. За мен този диалог беше доста забавен, тъй като до тогава възприемах архитектурата главно като нещо материално, изразяващо се във форма, чертежи и сечения, тогава от Йоши чух доста нереални неща, които също са архитектура. И решихте да продължите пътуването дружно – и в живота, и в архитектурата. Извън дълбочината на нереалното мислене на Йоши, с което те е запленил, трябвало е обаче да извършите един доста съответен избор – сред Токио и София…
Надя: Да, първо аз отпътувах за Токио. Там изкарахме към десетина години. 97-а се оженихме в стеснен кръг с родственици и другари, след това направихме празник и за околните в България. Йоши още при започване на 90-те избра да стане православен. Всички мислеха, че аз съм му повлияла, само че той взе решението самичък. В Япония се роди огромният ни наследник Йоани. Там започнахме да вършим забавни планове. Къщата на остров Еношима беше измежду първите…
Изглежда необичайно освен това състояние решението да се преместите в София? Надя: От дистанцията във времето съзнавам, че да се върнем е било мое сантиментално и малко идеалистично решение. Тогава мислех, че София към този момент е част от Европа, от нейните правила за добър живот. В Токио ме потискаше прекомерно интензивният темп, пренаселеността, това, че се работи без събота и неделя, виждах каква мелачка е по офиси и по компании. Когато Йоани стана 6–7-годишен, си споделих по какъв начин ще хвърлим това дете в тази система. Полека-лека съумях да убедя и Йоши, че в София ще живеем по-спокойно. И ти се съгласи поради любовта, а, Йоши?
Йоши: Любовта е… като грип. (Смее се.) Друго е по-интересно. Човекът е едва създание, непостоянно, изменчиво. Той не може да прави нещата самичък за себе си. Мотивацията постоянно пада, когато правиш нещо единствено за себе си. И назад – когато го правиш за другите, мотивацията се зарежда, става устойчива и витална. След като Надя искаше България и откакто изпитваше носталгия и дори плачеше, когато слушаше българска музика, откакто изпитваше терзание като майка за детето си, аз не можех да не взема решението. Всичко това беше задоволително, с цел да ме стимулира.
А ти изпитваш ли носталгия, Йоши? Йоши: Носталгия мъчно може да се каже, че изпитвам. Мисля си по-скоро, че майка ми е надалеч и в случай че се случи нещо с нея, би трябвало бързо да купя билет и да отпътува. Аз съм първородният наследник и би трябвало неотложно да поема нещата в мои ръце.
Надя: Ето го възприятието за дълг и подреденост на японското общество. Йоши е първи наследник и е изцяло наясно какво би трябвало да направи. Това е доста хубаво, само че и слага рамки на връзките и на държанието, които за европейците, а и за мен персонално е доста мъчно да приема. Непрекъснато би трябвало да мислиш за тези правила и рамки. Когато се движиш на открито, когато си в превоза. Може би за японците те са нещо естествено, към този момент са част от съзнанието, само че за мен бяха затормозяващи. Все мислех, че не се оправям, не го върша по този начин, както би трябвало. Йоши, приемаш ли София като твоя град? Явно Надя не е приела изцяло Токио.
Йоши: За японците мястото, където живееш, е твоето място. Усещам София като вкъщи. Проектът ви за присъединяване на България в тазгодишното Венецианско биенале се споделяше „ Градината на невидимото “ и беше чиста хармония, мрежа от асоциации – метафизичен, архитектурни, поетически. Разочарова ли ви това, че не завоюва вашият план? Как понасяте сходни обстановки? Как реагира на тях единият и по какъв начин другият?
Надя: Аз първоначално доста се вълнувах. Принтирахме, тръгнахме към Министерството с визуализациите, видях, че са тъмни, изпаднах в суматоха, Йоши почна да ме успокоява. В момента, в който разбрах, че са избрали различен план, просто затворих страницата и започнах да си мисля към този момент за разнообразни, идни неща. Йоши беше доста по-ядосан.
Йоши: За мен това беше опит, или по-скоро тест за българското общество. Важна ми беше реакцията, разбирането, откликването на системата. Тест към архитектурната общественост. Показател за равнището на журито, за самия развой на журирането. Нещата са на равнище „ това ми харесва, това не ми харесва “… Няма същинска, задълбочена полемика. Липсва ми архитектурен език.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ