"Празникът" в МГТ "Зад канала"
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Стефан Н. Щерев Смаляване
Театралната акомодация на Дейвид Елдридж по киносценария на Томас Винтерберг, Могенс Руков и Бо Хансен за един от емблематичните датски филми на кинематографичното придвижване " Догма 95 " - " Празникът " (реж. Т. Винтерберг, 1998), се появи премиерно и у нас към края на предишния сезон на сцената на МГТ " Зад канала ". До този миг представлението продължава да бъде едно от най-силните събития в столицата (получи премия " Аскеер " за музика и две номинации – за основна мъжка роля на Иван Бърнев и за най-хубаво представление) и да провокира разнообразни реакции.
В положение съм да схвана всеки, който се почувства отхвърлен или шокиран от бруталната фамилна история и от мизантропичния, черен комизъм, по този начин както разбирам всеки, който не може да изтърпи филмите на Ларс декор Триер. Това обаче не ми пречи да смятам, че като сценичен факт " Празникът " тежи на своето място. В него изпъкват прецизният и изкусен до подробност като с око на кинокамера мизансцен (реж. Явор Гърдев), внушителната сценография (Свила Величкова и Елица Рангелова), тежкият пулс на музиката (Калин Николов) и най-много единният актьорски отбор, формиран от голям брой ярки епизодични наличия, кулминиращи в централния двубой сред бащата и сина, където преобладаващият патриарх на богата фамилия с четири деца и проспериращ бизнес Хелгар (Иван Бърнев) рухва под офанзивите на своя максимален наследник, отчужденият и сомнамбулно затворен в себе си Кристиян (великолепно осъществяване на Бойко Кръстанов!).
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Когато Кристиян се връща в родния дом във връзка 50-ия празник на татко си (във кино лентата е 60-ия), той не е напълно самичък. Около него обезпокоително кръжи като незабележим ангел неговата самоубила се преди шест месеца сестра близначка Линда. Двамата дружно ексхумират дълго крита фамилна загадка. Тя се явява като признание за иден апокалипсис. От една страна, не желая да издавам сюжета, а от друга, допускам, че за мнозина той е прочут от кино лентата, по тази причина тук ще кажа единствено, че силата на театралния вид е, че в него е подсилено универсалното значение. В " Празникът " е уловена и драматизирана архетипна човешка обстановка, която не е серпантина да тревожи съзнанието и е подхващана циклично в международната драматургия. " Орестия " на Есхил, " Хамлет " на Шекспир, пиесите на Ибсен и Стриндберг, сюжетите на Бергман - общото сред тях е, че разпростират фамилната басня до галактически измерения. " Празникът " (особено в своя сценичен вариант) също не е единствено реалистична и правдоподобна история за мръсните секрети в едно семейство, а и страховита приказка за конфликта с непознатото, с мистерията на ероса и табуто на гибелта. Главният въпрос, който един от героите ще насочи към различен, обезпокоително остава без явен отговор: " Така и не можах да схвана за какво тъкмо го направи "
Мястото на деяние от кино лентата – грамадното имение на Хелгар – е стилизирано върху театралната сцена като тъмно пространство, разграничено на няколко равнища и рамкирано от строгите очертания на тъмни порти и прозирни паравани. Най-отдолу е трапезарията, показана от дълга маса, към която всички са дружно, а най-отгоре са независимите стаи, които членовете на семейството населяват поотделно. Това са мислени стаи, оградени от невидими стени. Зрителят вижда единствено голямо общо легло, върху което актьорите сядат и лягат по едно и също време от разнообразни страни, само че се държат като че ли са сами и тези до тях ги няма: превъзходна образна метафора за половата клаустрофобия във всяко семейство и нейните невидими кръвосмесителни забрани. Леглото е покрито с чаршафи и гладката им белота напряко свети в черното – толкоз е стерилна и чиста, като че ли приканва да бъде изцапана.
Увеличаване
Автор: Стефан Н. Щерев Смаляване
Театралната акомодация на Дейвид Елдридж по киносценария на Томас Винтерберг, Могенс Руков и Бо Хансен за един от емблематичните датски филми на кинематографичното придвижване " Догма 95 " - " Празникът " (реж. Т. Винтерберг, 1998), се появи премиерно и у нас към края на предишния сезон на сцената на МГТ " Зад канала ". До този миг представлението продължава да бъде едно от най-силните събития в столицата (получи премия " Аскеер " за музика и две номинации – за основна мъжка роля на Иван Бърнев и за най-хубаво представление) и да провокира разнообразни реакции.
В положение съм да схвана всеки, който се почувства отхвърлен или шокиран от бруталната фамилна история и от мизантропичния, черен комизъм, по този начин както разбирам всеки, който не може да изтърпи филмите на Ларс декор Триер. Това обаче не ми пречи да смятам, че като сценичен факт " Празникът " тежи на своето място. В него изпъкват прецизният и изкусен до подробност като с око на кинокамера мизансцен (реж. Явор Гърдев), внушителната сценография (Свила Величкова и Елица Рангелова), тежкият пулс на музиката (Калин Николов) и най-много единният актьорски отбор, формиран от голям брой ярки епизодични наличия, кулминиращи в централния двубой сред бащата и сина, където преобладаващият патриарх на богата фамилия с четири деца и проспериращ бизнес Хелгар (Иван Бърнев) рухва под офанзивите на своя максимален наследник, отчужденият и сомнамбулно затворен в себе си Кристиян (великолепно осъществяване на Бойко Кръстанов!).
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Когато Кристиян се връща в родния дом във връзка 50-ия празник на татко си (във кино лентата е 60-ия), той не е напълно самичък. Около него обезпокоително кръжи като незабележим ангел неговата самоубила се преди шест месеца сестра близначка Линда. Двамата дружно ексхумират дълго крита фамилна загадка. Тя се явява като признание за иден апокалипсис. От една страна, не желая да издавам сюжета, а от друга, допускам, че за мнозина той е прочут от кино лентата, по тази причина тук ще кажа единствено, че силата на театралния вид е, че в него е подсилено универсалното значение. В " Празникът " е уловена и драматизирана архетипна човешка обстановка, която не е серпантина да тревожи съзнанието и е подхващана циклично в международната драматургия. " Орестия " на Есхил, " Хамлет " на Шекспир, пиесите на Ибсен и Стриндберг, сюжетите на Бергман - общото сред тях е, че разпростират фамилната басня до галактически измерения. " Празникът " (особено в своя сценичен вариант) също не е единствено реалистична и правдоподобна история за мръсните секрети в едно семейство, а и страховита приказка за конфликта с непознатото, с мистерията на ероса и табуто на гибелта. Главният въпрос, който един от героите ще насочи към различен, обезпокоително остава без явен отговор: " Така и не можах да схвана за какво тъкмо го направи "
Мястото на деяние от кино лентата – грамадното имение на Хелгар – е стилизирано върху театралната сцена като тъмно пространство, разграничено на няколко равнища и рамкирано от строгите очертания на тъмни порти и прозирни паравани. Най-отдолу е трапезарията, показана от дълга маса, към която всички са дружно, а най-отгоре са независимите стаи, които членовете на семейството населяват поотделно. Това са мислени стаи, оградени от невидими стени. Зрителят вижда единствено голямо общо легло, върху което актьорите сядат и лягат по едно и също време от разнообразни страни, само че се държат като че ли са сами и тези до тях ги няма: превъзходна образна метафора за половата клаустрофобия във всяко семейство и нейните невидими кръвосмесителни забрани. Леглото е покрито с чаршафи и гладката им белота напряко свети в черното – толкоз е стерилна и чиста, като че ли приканва да бъде изцапана.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ