От чувала на Хо-хо-хо до кандилницата на Баба между Пирин и Родопа
И ме понася гласът на чановете към баба и дядо, мама и тате, Коледа и огромния бухнал сняг в пиринския градец, който дълго заспиваше с първа стратегия на малкия екран, тъй като тя пристигна чак през 1970 година
Не помня по Коледа да е нямало сняг в града. Ние, децата, правехме голяма пързалка на паветата пред Калапотската махала / от село Калапот в Гърция, откъдето са пристигнали роднините ни бежанци/ и се напреварвахме да демонстрираме иширети по нея без кънки и сноубордове, с шушони и пионерки. Правехме си ски от остарели буренки. С братовчеда Наско Потераша разваляхме старите бъчви на дядо, слагахме по две каишки от скъсани обувки и се спускахме от хълма, който всички назоваха Старото гробе. Понякога успявах да открадна за час-два ските на вуйчо ми, с които и той, и аз се гордеехме. Кой знае от кое място ги беше намерил? Старите немски ски бяха на бойците «диви алпийски кози» от близкият 39 Солунски полк и с тях преди да ги сменят с нови, са се пързаляли в планината най-елитните бойци на поделението. И буренките и огромните ски не бяха супер марката Атомик, само че за мен нямаше по-голямо благополучие от това да нахлузя нозе в каишките, да стегна кандахарите и да стана брат напразно и снега по размекнатите писти над къщите.
Сега чувам, че в други селища, Бъдни към този момент е минавала някак си незабележимо и даже незаконно. В нашата къща това нямаше по какъв начин да се случи. Баба, която ме беше кръстила без знанието на баща ми офицер, държеше на традицията, останала от дедите ни от Драмско пет-шест генерации обратно. Тя поддържаше живо пламъчето на вярата. И кандилничето и светеше през всичките дни на празниците. Поставено да остарялата фотография на Христос в остаряла, опушена рамка.
Всичко започваше с коледарските песни. Събирахме се една дружинка от седем-осем момчета и девойки. Водеха ни Додките – прякор на двете отракани сестри Бойка и Лета, които бяха малко по-големи от нас момчурляците. Те ни проведоха, те бяха нашите менажерки при обикалянето по къщите. А аз, приятеля ми Дочето и Динчо деряхме гласове с двете песни, които знаехме. Задължително започвахме с «Бръкни в джобчето, изкарай левчето, дай го на юнака, да си купи капа...» Бабите и стринките излизаха от затоплените стаи, радваха ни се и пълнеха торбичките ни с колаци, орехи, ябълки и круши. Когато усещахме, че ще има и стотинки, като по сигнал подкарвахме и «Стани нине, господине, врати отвори...» и така нататък Криво-ляво избутвахме два куплета и бързахме към другите къщи – на баба Яна и баба Злата – първи комшийки, на Койковите, на Ласковите, на баба Деля и баба Ванка. Ами те бабите бяха най-хубави и най-радостни, и някак си без да знаем, че ще дойдат други времена, ги уважавахме като дядо Коледа. За три-четири часа успявахме да обиколим всички къщи в махалата, та даже прескачахме и към други улици. Най-много се радвахме, когато ни даваха парички. Един марципан беше две стотинки, една вафла – пет. Мусехме се, когато ни даряваха единствено с колаци и орехи. «Да ви умрат кокошките!...», беше неизменимата детска клетва, когато домакините не ни даваха стотинки. Малки, неориентирани, провинциалистчета, само че разбирахме, че парата прави битката....... Брояме стотинките за боза и тулумби, а сутринта се нареждахме като ламбени шишета в едиствената сладкарница „ Малина” и се облизвахме като котарачета.
Премръзнали се прибирахме по къщите. И там се случваше вълшебството. В бабината кухня миришеше на самун, борина и бук. Първите ми мемоари са, че баба слагаше дървена трапеза на пода и към нея сядахме всички към постните ястия. После станахме съвременни и се нареждахме на огромната маса – баба и дядо, мама и тате, вуйчо и леля, братовчедите, от време на време идваше и съседът дядо Петър. Приказката започваше с молитва някаква, която баба или знаеше наизуст от литургиите на поп Йордан или пък нещо доизмисляше от себе си. Светица си беше тя. И настъпваше най-важният миг. Трябваше да разчупим питата и да си вземем колаци с шанса. Най-напред за къщата, след това по старшинство, до момента в който се стигне до най-малките. На който се паднеше паричката, щеше да има шанс през цялата година. Цялата къща замирисваше на тамян, извън в коридора той димеше дружно с въглени в дребна лопатка. Тръгвахме с баба или с някой от по-големите да кадим по стаите. В спалните си пожелавахме здраве и деца, в детските стаи – здраве и триумф в школото, в кухните... Излизахме и на двора и кадяхме за благодат в градината и под лозницата. Влизахме при спящите кокошки с пожелания за повече яйца, събуждахме прасето Рафаел, коня Вихър, зайците. Не забравяхме и лятната кухничка, където бяха бабините туршии и виното на дядо. Амин!
Връщахме се на трапезата и до момента в който мъжете подвигаха тостове, ние се надпреварвахме да опитваме всичките бабини вкуснотии. Сармите бяха да си оближеш пръстите, бобът бе като агнешко, а ошафът сладостен като мед. Но нищо не можеше да се съпостави с бабината баклава, баница за богове. Тя все намираше отнякъде да ни зарадва с по някой портокал, които в тези времена бяха дефицитни. От петричките села докарваха и нарове, които в нашия край наричахме калинки. За децата имаше и богатство винце. Отделно от дядовата бъчва си слагахме гроздови зърна в малко по-голям буркан и пиехме гроздов сок за червени бузи.
На Бъдни вечер си лягахме късничко с ококорени от усещания и прекарвания очи. В спалните парно и печки нямаше, само че от студа ни спасяваха бабините керемиди под юргана, които тя прозорливо слагаше във фурната на печката, та да се сгреят час преди да си легнем. И заспивахме вгледани в изсушеното грозде по стените. В жълтите дюли с листата към иконатата на Исус Христос, запазили аромата на есен. Тогава мислех, че е приказка описа на баба за дева Мария, Божия наследник и Витлеемската звезда. И не ми е минавало през ъкъла, че традицията на Бъдни вечер ще стане част от мене и че аз ще я предавам като свят бит на своите деца и внуци, където и да се намирам. Че ще им описвам за християнските тайнства, за магията на молитвата и силата на положителното.
На другия ден баба ме хващаше за ръка и тръгвахме към църквата «Света Богородица». Пред нея към този момент ме чакаха батковците и приятелките от махленската тайфа. С Дочето пеехме в хора на поп Йордан и бяхме на особена респект измежду църкварите. Но бяхме преданни и на главатарите на бандата – Чикото и Мегданя. Те ни караха да вършим по пет-шест курса до иконите на Дева Мария и Христос, да лепваме на езиците си я по петдесетачка, я по двадесет стотинки без никой да ни види и да им ги носим. После те си купуваха цигари с божиите пари, а на нас ни вземаха бомбони. За премия ни даваха да бием по един път и камбаната на църквата. Кой ти е мислел, че сме крали от църквата, че сме били дребни разбойници, Пурковци някакви?! Много, доста по-късно си задавахме въпросите за прегрешението и смирението. Амин!
Където и да съм, с който и да съм на Бъдни вечер и Коледа, най-малко за момент, втрещен в искрите на камината или очите на децата, се придвижвам в онази Коледа в града на чановете. Там, където Шаро ще си остане малко кутре с първия сняг, а Пирин продължава да споделя коледни приказки на Места и Родопите.
Калин Неврокопски
Не помня по Коледа да е нямало сняг в града. Ние, децата, правехме голяма пързалка на паветата пред Калапотската махала / от село Калапот в Гърция, откъдето са пристигнали роднините ни бежанци/ и се напреварвахме да демонстрираме иширети по нея без кънки и сноубордове, с шушони и пионерки. Правехме си ски от остарели буренки. С братовчеда Наско Потераша разваляхме старите бъчви на дядо, слагахме по две каишки от скъсани обувки и се спускахме от хълма, който всички назоваха Старото гробе. Понякога успявах да открадна за час-два ските на вуйчо ми, с които и той, и аз се гордеехме. Кой знае от кое място ги беше намерил? Старите немски ски бяха на бойците «диви алпийски кози» от близкият 39 Солунски полк и с тях преди да ги сменят с нови, са се пързаляли в планината най-елитните бойци на поделението. И буренките и огромните ски не бяха супер марката Атомик, само че за мен нямаше по-голямо благополучие от това да нахлузя нозе в каишките, да стегна кандахарите и да стана брат напразно и снега по размекнатите писти над къщите.
Сега чувам, че в други селища, Бъдни към този момент е минавала някак си незабележимо и даже незаконно. В нашата къща това нямаше по какъв начин да се случи. Баба, която ме беше кръстила без знанието на баща ми офицер, държеше на традицията, останала от дедите ни от Драмско пет-шест генерации обратно. Тя поддържаше живо пламъчето на вярата. И кандилничето и светеше през всичките дни на празниците. Поставено да остарялата фотография на Христос в остаряла, опушена рамка.
Всичко започваше с коледарските песни. Събирахме се една дружинка от седем-осем момчета и девойки. Водеха ни Додките – прякор на двете отракани сестри Бойка и Лета, които бяха малко по-големи от нас момчурляците. Те ни проведоха, те бяха нашите менажерки при обикалянето по къщите. А аз, приятеля ми Дочето и Динчо деряхме гласове с двете песни, които знаехме. Задължително започвахме с «Бръкни в джобчето, изкарай левчето, дай го на юнака, да си купи капа...» Бабите и стринките излизаха от затоплените стаи, радваха ни се и пълнеха торбичките ни с колаци, орехи, ябълки и круши. Когато усещахме, че ще има и стотинки, като по сигнал подкарвахме и «Стани нине, господине, врати отвори...» и така нататък Криво-ляво избутвахме два куплета и бързахме към другите къщи – на баба Яна и баба Злата – първи комшийки, на Койковите, на Ласковите, на баба Деля и баба Ванка. Ами те бабите бяха най-хубави и най-радостни, и някак си без да знаем, че ще дойдат други времена, ги уважавахме като дядо Коледа. За три-четири часа успявахме да обиколим всички къщи в махалата, та даже прескачахме и към други улици. Най-много се радвахме, когато ни даваха парички. Един марципан беше две стотинки, една вафла – пет. Мусехме се, когато ни даряваха единствено с колаци и орехи. «Да ви умрат кокошките!...», беше неизменимата детска клетва, когато домакините не ни даваха стотинки. Малки, неориентирани, провинциалистчета, само че разбирахме, че парата прави битката....... Брояме стотинките за боза и тулумби, а сутринта се нареждахме като ламбени шишета в едиствената сладкарница „ Малина” и се облизвахме като котарачета.
Премръзнали се прибирахме по къщите. И там се случваше вълшебството. В бабината кухня миришеше на самун, борина и бук. Първите ми мемоари са, че баба слагаше дървена трапеза на пода и към нея сядахме всички към постните ястия. После станахме съвременни и се нареждахме на огромната маса – баба и дядо, мама и тате, вуйчо и леля, братовчедите, от време на време идваше и съседът дядо Петър. Приказката започваше с молитва някаква, която баба или знаеше наизуст от литургиите на поп Йордан или пък нещо доизмисляше от себе си. Светица си беше тя. И настъпваше най-важният миг. Трябваше да разчупим питата и да си вземем колаци с шанса. Най-напред за къщата, след това по старшинство, до момента в който се стигне до най-малките. На който се паднеше паричката, щеше да има шанс през цялата година. Цялата къща замирисваше на тамян, извън в коридора той димеше дружно с въглени в дребна лопатка. Тръгвахме с баба или с някой от по-големите да кадим по стаите. В спалните си пожелавахме здраве и деца, в детските стаи – здраве и триумф в школото, в кухните... Излизахме и на двора и кадяхме за благодат в градината и под лозницата. Влизахме при спящите кокошки с пожелания за повече яйца, събуждахме прасето Рафаел, коня Вихър, зайците. Не забравяхме и лятната кухничка, където бяха бабините туршии и виното на дядо. Амин!
Връщахме се на трапезата и до момента в който мъжете подвигаха тостове, ние се надпреварвахме да опитваме всичките бабини вкуснотии. Сармите бяха да си оближеш пръстите, бобът бе като агнешко, а ошафът сладостен като мед. Но нищо не можеше да се съпостави с бабината баклава, баница за богове. Тя все намираше отнякъде да ни зарадва с по някой портокал, които в тези времена бяха дефицитни. От петричките села докарваха и нарове, които в нашия край наричахме калинки. За децата имаше и богатство винце. Отделно от дядовата бъчва си слагахме гроздови зърна в малко по-голям буркан и пиехме гроздов сок за червени бузи.
На Бъдни вечер си лягахме късничко с ококорени от усещания и прекарвания очи. В спалните парно и печки нямаше, само че от студа ни спасяваха бабините керемиди под юргана, които тя прозорливо слагаше във фурната на печката, та да се сгреят час преди да си легнем. И заспивахме вгледани в изсушеното грозде по стените. В жълтите дюли с листата към иконатата на Исус Христос, запазили аромата на есен. Тогава мислех, че е приказка описа на баба за дева Мария, Божия наследник и Витлеемската звезда. И не ми е минавало през ъкъла, че традицията на Бъдни вечер ще стане част от мене и че аз ще я предавам като свят бит на своите деца и внуци, където и да се намирам. Че ще им описвам за християнските тайнства, за магията на молитвата и силата на положителното.
На другия ден баба ме хващаше за ръка и тръгвахме към църквата «Света Богородица». Пред нея към този момент ме чакаха батковците и приятелките от махленската тайфа. С Дочето пеехме в хора на поп Йордан и бяхме на особена респект измежду църкварите. Но бяхме преданни и на главатарите на бандата – Чикото и Мегданя. Те ни караха да вършим по пет-шест курса до иконите на Дева Мария и Христос, да лепваме на езиците си я по петдесетачка, я по двадесет стотинки без никой да ни види и да им ги носим. После те си купуваха цигари с божиите пари, а на нас ни вземаха бомбони. За премия ни даваха да бием по един път и камбаната на църквата. Кой ти е мислел, че сме крали от църквата, че сме били дребни разбойници, Пурковци някакви?! Много, доста по-късно си задавахме въпросите за прегрешението и смирението. Амин!
Където и да съм, с който и да съм на Бъдни вечер и Коледа, най-малко за момент, втрещен в искрите на камината или очите на децата, се придвижвам в онази Коледа в града на чановете. Там, където Шаро ще си остане малко кутре с първия сняг, а Пирин продължава да споделя коледни приказки на Места и Родопите.
Калин Неврокопски
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ