Поколението на боклука или защо всичко, което купуваме се разваля толкова бързо
Хибридите се скапват след 50 хил.километра, преносимите компютри, трансформирали се в тухли месец след приключването на гаранцията, пералните и сушилните са цялостни отпадъци...
Преди към пет години купих остаряла сокоизстисквачка за седем $ от магазин втора употреба . Беше от тези дребни, старовремски кухненски принадлежности, изглеждащи все едно са направени да устоят на гърмеж или удар с чук. Щом включих мотора с металното копче, задвижващият вал завъртя тежка керамична глава, основана да изкормва вътрешността на разрязани на половина лимони и портокали. Машината работеше прелестно, съвсем като нова, по тази причина погледнах серийния ѝ номер в интернет, с цел да схвана по кое време е създадена, предполагайки, че може да е съвсем на четиридесет години. Грешка. Произведена беше през 40-те години на ХХ век. Упоритото страшилище е на седемдесет и към момента дава задоволство с всяко прилагане.
Не мога да кажа същото за кафемелачките ми. Използвам множествено число, тъй като съм имал доста кафемелачки, всички купени с истинските опаковки и счупени в границите на година. Те би трябвало да са от качествените, с брус не с остриета, само че от дълго време стопираха да извършват функционалностите си, завършвайки дълго странствуване от далечните заводи до безимените гробове на моето локално бунище.
Имам цяла различна кухня на същото бунище и скоро ще ми би трябвало в допълнение място за още. За готиния мини-хладилник, който спря да изстудява след три години и никой не може да поправи. За яката прахосмукачка без торбички, която се запушва, щом мина с нея през килим. За комплекта измерителни чашки, които към този момент нямат цифри и отметки за премерване. За остатъците от пирексовата тенджера, която се счупи, до момента в който я изваждам от фурната, и поръси пода с дребни, остри части, толкоз дребни, че ще ги намеря чак когато се забият в нечий необут крайник.
Има ли потребност да не преставам? Ще го направя. Важно е да стигнем до дълбокомислената, спекулативна част, където разисквам какво значи предметите в нашия живот да ни деморализират посредством стихия от повреди, само че също е значимо – за мен от прочувствена позиция – да погреба читателя в елементи за моите безкрайни материални разочарования. Сладките жълти ръкавици, които жена ми купи от Таргет и се разплетоха на второто носене. Новият куфар, който не желае да стои прав, когато е цялостен. Лаптопите, трансформирали се в тухли месец след приключването на гаранцията. Хибридът на 50 000 благи, който също се трансформира в тухла, до момента в който се движеше със 120 по автомагистралата, с отказали спирачки и волан. Оцелях по знамение, заплашвах със съд и производителят поправи колата гратис. След две седмици, тя се счупи още веднъж.
Същото важи и за дребните неща. Телбод, неможещ да защипе пет листа. Кибрит, който дими, само че не гори. Хартиени пликове, разцепени по ъглите от зле опаковано и течащо прясно мляко. Странно късите кабели на електроуредите. Две нови писалки всяка седмица, тъй като не пускат мастило (поне не непрестанно в линии), и в действителност не са писалки, а просто идейни модели за писалки. Потьомкин писалки, атрибут. И още и още.
Сащисан по какъв начин да измеря спада в качеството на простите предмети от всекидневието – развих тематиката пред моята аудитория в Туитър, където бързо събрах две хиляди отговора, най-дългата ми полемика в обществените мрежи. Оплакванията бяха съответни и оформяха повтарящи се модели. Единият от тях беше ненавист към новите перални и сушилни, тъй като не перат и не сушат добре, след което се чупят. Дрехите, които влизат в тях, също не се харесват. Бивш топ началник от Levi’s се включи, с цел да удостовери, че дънките не са това, което бяха. Любимите ми отговори в Туитър обаче са дребнавите. Например някой означи, че наличието на сок в сока, спада. Друг следил, че разпенващият се течен сапун е естествен течен сапун, само че разводнен.
Много упрекват държавното управление за тези проблеми . Смятат, че то е развалило сума артикули посредством екологичните регулации, довеждайки ги до бърза разруха и до положение на заряд за сметищата. Някои слагат виновността върху комерсиалните ни връзки с Китай и даже върху „ злото на капитализма “. Крехките чипове в предмети, които не ги изискват, също попадат под обстрел на мненията. Един вид метафизичен отговори загатват злокобна обща наклонност към разпад на всичко човешко. „ Има война против същинската стойност, състояща се от три елементи: война против качеството, война против парите, война против живота въобще. “ Високопарна изразителност, само че разбираема. Когато моят де-електрифициран хибрид се трансформира в голям бушуващ камък, в който аз и жена ми сме безпомощно завързани – поради закононарушението, че се опитваме да спестим гориво и провали върху планетата – някак си ми е мъчно да не се усещам излъган, преметнат.
Няколко от моите онлайн събеседници оспориха главната ми теза – че обстановката се утежнява, освен това остро. Представиха стопански причини. Твърдяха, че нещата са по-лоши, тъй като ги желаеме по-евтини, само че в случай че вземем поради инфлацията, качеството е каквото е било постоянно. Не съм склонен. Нашата нова пералня с измитите от знаци врътки и копчета, с изтъркания в ъглите гланц, е най-скъпият модел, който съм купувал. Що се отнася до по-евтините неща – като жълтите ръкавици на жена ми – те не са евтини, те са без стойност. Всъщност, те имат негативна стойност, поради изхабения материал и изхабената сила да отидем да ги купим, надлежно да ги върнем – втора разходка, която просто не си струваше да вършим. Вместо това, поехме загубата. И светът пое загубата. Малка, само че минусите се натрупват.
През 19 век в Англия пишат Джон Ръскин и Уилям Морис, които имат вяра, че качеството на материалните предмети отразява и въздейства на качеството на едно общество, даже на неговия дух. „ Нямайте нищо в дома си “, споделя Морис, бащата на придвижването „ Изкуство и занаяти “, „ което не знаете, да е потребно или не вярвате, че е красиво. “ Това ще е изключително мъчно през днешния ден. Наскоро жена ми имаше потребност от белачка за моркови. Трябваше ѝ незабавно. Тази която купи, единствената в магазина, изглеждаше задоволително добре, пък и разпознахме марката. За страдание, белачката се провали в това да е потребна – не беше задоволително остра, с цел да обели морков. Като моите писалки, които не са писалки, тъй като същинските писалки поставят мастило върху хартия, нейната белачка, която не белеше, е нищожност, симулакрум, изображение на нещо, само че не самото нещо.
Казват ни, светът става цифров, и някой ден ще има цифрово недвижимо имущество, обитаемо от хора с цифрови облекла, пиещи цифров портокалов сок, изстискан от цифрови сокоизстисквачки. Хората ще играят животите, които в миналото са приемали насериозно, животи, които в миналото са имали значение и тежест. Съдържанието на сок в сока ще стане нула, а остарялата ми физическа изстисквачка ще продължава да работи, до момента в който останалата ми кухненска инсталация – няма. Не и по-голямата част от нея.
Аз също може да не устоя. Опасявам се, че няма. Психологическият дан на стоките, които не устояват, е че човек губи религия, че бъдещето въобще ще пристигна. След това губи и интерес бъдещето да пристигна, тъй като му се коства, че малко от това, което употребява или цени, ще бъде с нас да го посрещне.
Започваш да се чудиш – чие излизане от приложимост се възнамерява, на нашите артикули или на нас самите?
Автор: Уолтър Кирн, , превод:
Преди към пет години купих остаряла сокоизстисквачка за седем $ от магазин втора употреба . Беше от тези дребни, старовремски кухненски принадлежности, изглеждащи все едно са направени да устоят на гърмеж или удар с чук. Щом включих мотора с металното копче, задвижващият вал завъртя тежка керамична глава, основана да изкормва вътрешността на разрязани на половина лимони и портокали. Машината работеше прелестно, съвсем като нова, по тази причина погледнах серийния ѝ номер в интернет, с цел да схвана по кое време е създадена, предполагайки, че може да е съвсем на четиридесет години. Грешка. Произведена беше през 40-те години на ХХ век. Упоритото страшилище е на седемдесет и към момента дава задоволство с всяко прилагане.
Не мога да кажа същото за кафемелачките ми. Използвам множествено число, тъй като съм имал доста кафемелачки, всички купени с истинските опаковки и счупени в границите на година. Те би трябвало да са от качествените, с брус не с остриета, само че от дълго време стопираха да извършват функционалностите си, завършвайки дълго странствуване от далечните заводи до безимените гробове на моето локално бунище.
Имам цяла различна кухня на същото бунище и скоро ще ми би трябвало в допълнение място за още. За готиния мини-хладилник, който спря да изстудява след три години и никой не може да поправи. За яката прахосмукачка без торбички, която се запушва, щом мина с нея през килим. За комплекта измерителни чашки, които към този момент нямат цифри и отметки за премерване. За остатъците от пирексовата тенджера, която се счупи, до момента в който я изваждам от фурната, и поръси пода с дребни, остри части, толкоз дребни, че ще ги намеря чак когато се забият в нечий необут крайник.
Има ли потребност да не преставам? Ще го направя. Важно е да стигнем до дълбокомислената, спекулативна част, където разисквам какво значи предметите в нашия живот да ни деморализират посредством стихия от повреди, само че също е значимо – за мен от прочувствена позиция – да погреба читателя в елементи за моите безкрайни материални разочарования. Сладките жълти ръкавици, които жена ми купи от Таргет и се разплетоха на второто носене. Новият куфар, който не желае да стои прав, когато е цялостен. Лаптопите, трансформирали се в тухли месец след приключването на гаранцията. Хибридът на 50 000 благи, който също се трансформира в тухла, до момента в който се движеше със 120 по автомагистралата, с отказали спирачки и волан. Оцелях по знамение, заплашвах със съд и производителят поправи колата гратис. След две седмици, тя се счупи още веднъж.
Същото важи и за дребните неща. Телбод, неможещ да защипе пет листа. Кибрит, който дими, само че не гори. Хартиени пликове, разцепени по ъглите от зле опаковано и течащо прясно мляко. Странно късите кабели на електроуредите. Две нови писалки всяка седмица, тъй като не пускат мастило (поне не непрестанно в линии), и в действителност не са писалки, а просто идейни модели за писалки. Потьомкин писалки, атрибут. И още и още.
Сащисан по какъв начин да измеря спада в качеството на простите предмети от всекидневието – развих тематиката пред моята аудитория в Туитър, където бързо събрах две хиляди отговора, най-дългата ми полемика в обществените мрежи. Оплакванията бяха съответни и оформяха повтарящи се модели. Единият от тях беше ненавист към новите перални и сушилни, тъй като не перат и не сушат добре, след което се чупят. Дрехите, които влизат в тях, също не се харесват. Бивш топ началник от Levi’s се включи, с цел да удостовери, че дънките не са това, което бяха. Любимите ми отговори в Туитър обаче са дребнавите. Например някой означи, че наличието на сок в сока, спада. Друг следил, че разпенващият се течен сапун е естествен течен сапун, само че разводнен.
Много упрекват държавното управление за тези проблеми . Смятат, че то е развалило сума артикули посредством екологичните регулации, довеждайки ги до бърза разруха и до положение на заряд за сметищата. Някои слагат виновността върху комерсиалните ни връзки с Китай и даже върху „ злото на капитализма “. Крехките чипове в предмети, които не ги изискват, също попадат под обстрел на мненията. Един вид метафизичен отговори загатват злокобна обща наклонност към разпад на всичко човешко. „ Има война против същинската стойност, състояща се от три елементи: война против качеството, война против парите, война против живота въобще. “ Високопарна изразителност, само че разбираема. Когато моят де-електрифициран хибрид се трансформира в голям бушуващ камък, в който аз и жена ми сме безпомощно завързани – поради закононарушението, че се опитваме да спестим гориво и провали върху планетата – някак си ми е мъчно да не се усещам излъган, преметнат.
Няколко от моите онлайн събеседници оспориха главната ми теза – че обстановката се утежнява, освен това остро. Представиха стопански причини. Твърдяха, че нещата са по-лоши, тъй като ги желаеме по-евтини, само че в случай че вземем поради инфлацията, качеството е каквото е било постоянно. Не съм склонен. Нашата нова пералня с измитите от знаци врътки и копчета, с изтъркания в ъглите гланц, е най-скъпият модел, който съм купувал. Що се отнася до по-евтините неща – като жълтите ръкавици на жена ми – те не са евтини, те са без стойност. Всъщност, те имат негативна стойност, поради изхабения материал и изхабената сила да отидем да ги купим, надлежно да ги върнем – втора разходка, която просто не си струваше да вършим. Вместо това, поехме загубата. И светът пое загубата. Малка, само че минусите се натрупват.
През 19 век в Англия пишат Джон Ръскин и Уилям Морис, които имат вяра, че качеството на материалните предмети отразява и въздейства на качеството на едно общество, даже на неговия дух. „ Нямайте нищо в дома си “, споделя Морис, бащата на придвижването „ Изкуство и занаяти “, „ което не знаете, да е потребно или не вярвате, че е красиво. “ Това ще е изключително мъчно през днешния ден. Наскоро жена ми имаше потребност от белачка за моркови. Трябваше ѝ незабавно. Тази която купи, единствената в магазина, изглеждаше задоволително добре, пък и разпознахме марката. За страдание, белачката се провали в това да е потребна – не беше задоволително остра, с цел да обели морков. Като моите писалки, които не са писалки, тъй като същинските писалки поставят мастило върху хартия, нейната белачка, която не белеше, е нищожност, симулакрум, изображение на нещо, само че не самото нещо.
Казват ни, светът става цифров, и някой ден ще има цифрово недвижимо имущество, обитаемо от хора с цифрови облекла, пиещи цифров портокалов сок, изстискан от цифрови сокоизстисквачки. Хората ще играят животите, които в миналото са приемали насериозно, животи, които в миналото са имали значение и тежест. Съдържанието на сок в сока ще стане нула, а остарялата ми физическа изстисквачка ще продължава да работи, до момента в който останалата ми кухненска инсталация – няма. Не и по-голямата част от нея.
Аз също може да не устоя. Опасявам се, че няма. Психологическият дан на стоките, които не устояват, е че човек губи религия, че бъдещето въобще ще пристигна. След това губи и интерес бъдещето да пристигна, тъй като му се коства, че малко от това, което употребява или цени, ще бъде с нас да го посрещне.
Започваш да се чудиш – чие излизане от приложимост се възнамерява, на нашите артикули или на нас самите?
Автор: Уолтър Кирн, , превод:
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ