Градът, в който живееш. Ти съвсем и не подозираш какво

Градът, в който живееш. Ти напълно и не подозираш какво ти лишава той. Бързаш да се завърнеш в него. Чувствуваш се сигурен измежду познатите улици, които водят от вкъщи до канцеларията и все до същите магазини. Слепешката можеш да се движиш из този добре изследван лабиринт. Удобно се носиш в своя град като във ежедневен, компактно прилегнал към походката и жестовете ти железобетонен кожух. Измъкването от него е съпроводено с неприятно зъзнене, с неудобно чувство за разкриване, за излагане на заплаха, за накърнимост от разнопосочни ветрове. Само вътре в тоя град възприятието ти за ориентировка е безпогрешно. Вървиш из него като кон с наочници, без да се озърташ, право към яхъра. Твоят град е единственото гнездо на твоето лекомислие.

Но не и на твоето самочувствие. Защо ли е тази потисната, смътна несръчност, която гнети раменете ти, когато прекосяваш своя град? Защо, без самичък да съзнаваш това, ти вървиш, втренчен право пред себе си, заобикаляйки да срещнеш очите на здания и минувачи? Дори не познаваш зданията, край които си бранш. Не се заглеждаш в тях. Дали от страх да не би да откриеш по стените им петната и сенките на своето минало, на своите несполуки, отражението на личния си облик?

Градът, който помни твоите първи, наперени стъпки, твоите горделиви погледи през рамо, твоите спъвания и смешни натъртвания – през него ли ще минеш към този момент с високо вдигната глава?

Ден по ден като бръмка по бръмка тук е изплетена мрежата на твоите обвързаности. Ти си риба, хваната крепко в мрежата на своя град. Няма изскубване, няма изопачаване, няма излаз. Усилие след изпитание, неточност след неточност, достижение след достижение, ти тук си обрисувал посоките си. Всяко подскачане настрана от личната посока би събудило смеха и на камъните в твоя град.

А от време на време по този начин ти се желае да станеш различен, да се родиш самичък от себе си отначало, да отречеш целия си доскорошен път и да започнеш изначало. Да опиташ най-малко. Да се напиеш с отлежалото в подсъзнанието ти вино на риска. Да влезеш в нова кожа като в празнична дреха и да се удивиш самичък на себе си.

Не. Тук не можеш да полетиш по-високо от тавана на жилището си. Не можеш да надскочиш себе си. Знаем те кой си и какъв си! Към всички свои дефекти ще прибавиш още един: своенравие. Не можеш да се замахнеш по-нашироко от зидовете, които самичък си построил край себе си. Всяка дръзновена смяна в живота и в държанието ти заплашва не тебе, а устоите на града. Паветата не обичат да бъдат разклащани. Отмъщават си, като те опръскват с тиня. Продължавай да вървиш с един път вечно открития си диаметър крачки. Най-много да ги намаляваш и смиряваш. Инак бордюрите на тротоарите ще се надигнат против тебе да те препънат и повалят.

Твоят град е клопката на твоите комплекси: неуспехи, нелепи напъни, провали, привички, състояние – всичко това е желязната арматура на твоето битие. С динамит би трябвало да вдигнеш във въздуха целия си град, с цел да се откопчеш от тази ръждясала, бетонирана арматура.

Ти обичаш града, в който живееш. Не можеш без него. Не знаеш, че той те изсмуква с пипала на паяк: с познати непропускащи погледи, с одумки, с насмешки, със закани, с принуди, с неумолима памет. Как помнят камините всичките ти криволичения. Не можеш ги накара да ти повярват, че си по-добър. И в действителност тебе, същинския, какъвто би желал да бъдеш, те няма в твоя град. А къде си ти?

Понякога в тебе стартира да вие вълчи апетит по други градове, по други пътища и безпътици. И ти наричаш това скитническа тресчица. А то е човешка носталгия по родния личен облик. И ти тръгваш, събличаш от гърба си града, сраснал с тебе. Боли те, одираш го до кръв с кожата си. И търсиш не пови усещания, както си въобразяваш, а търсиш да възстановиш себе си. И там, измежду неуютните, оголващи ветрове по кръстопътищата на света, ти започваш незабелязано да изправяш глава, да отърсваш от плещите си гнетящия товар на привичките и стеснението, на сковаността и самоунижението. Вдигаш взор и откриваш света. Разглеждаш лицата на зданията и на хората, без да свеждаш взор от техните очи. Крачките ти стават самоуверени и по-широки. Походката ти е барометър за самочувствието ти. Никога през своя град не поемаш с такива жадни, всепоглъщащи стъпки, както през непознатия. Свободен, любопитен, освежен, ти вървиш през непознати улици, които не те опровергават със мемоари. Правиш своеволни завои, които не те сблъскват с невъзможното.

Там, надалеч от твоя обичан град, е вероятността за среща с любовта. Защото там твоите валенции са освободени от възлите на страха и натрапения шаблон. И там, загубвайки възприятието си за ориентировка, ти намираш своите правилни вътрешни направления, по този начин капризни и непредпазливи. Нека те изведат, където щат. Пусни на воля дълго потушаваната си същина. Бързай, до момента в който не си се завърнал в своя град. Той те чака – незаличим от земната кора, неминуем. Твоя орис. И в мига, в който прекрачиш чертата му, ти влизаш в усмирителна риза. Тогава усещаш по какъв начин те стяга, по какъв начин те боде, по какъв начин те задушава бетонната риза. Замахът ти има избран радиус – от едната стена най-вече до отсрещната стена. Можеш запъхтян да тичаш – до трамвайната спирка. Можеш да се вдигнеш на пръсти и да стигнеш горния перваз на вратата. Толкова.

В града, в който живееш, ти не живееш.

Из: „ Отклонение “, Блага Димитрова, изд. Български публицист, 1976 година
Снимка: Фотоархив на ИЛ-БАН, lit.libsofia.bg