Йордан Биков: Щангист №1 за всички времена е Нурайр Нурикян
Големият състезател Йордан Биков гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Той е първият българин с огромен шлем във повдигането на тежести след успех с олимпийска, международна и европейска купа! Негова фотография от олимпиадата в Мюнхен обиколи света и остана в историята на родния спорт. На нея той е скочил доста високо над щангата в ликуването си след своя шампионски опит на игрите. Освен олимпийската купа през 1972 година, той отвоюва също и европейско злато в Констанца. И като венец на триумфите е коронясан за Спортист номер едно на годината в България. За страдание нелепа травма по време на подготвителен лагер поставя прекомерно рано завършек на неговата кариера. Следва интервал на треньорство, само че и на бунтарство против методите на подготовка, както и какви ли не житейски завършения, измежду които и интервал в политиката.
- Здравейте, господин Биков! Благодарим ви, че се съгласихте да говорите за „ Код Спорт “, тъй като знаем, че не обичате шумотевицата. Как сте?
- Благодаря, усещам се добре. Здравословно от спорта остана „ пъшкане “, само че в общи линии се държа.
- Споменахме шумотевицата, само че да ви попитам и за шума. Истина ли е, че сте развили алергия към шума и то поради грохота на желязото в залата по щанги?
- Да, има нещо такова. Като играч прекарах 10-11 години в залата, по-късно 10 години бях треньор в спортното учебно заведение. Наистина получих едно главоболие от шума и от разправията с децата.
- През далечната 1972 година ваша фотография обиколи света – скочил високо над щангата след надвит опит на олимпиадата. Пазите ли си този емблематичен за родния спорт фотос?
- Да, видях плаката на разходка в Мюнхен, наред с други плакати на разнообразни спортове с първенци и изявени спортисти. Купих си два плаката. Единият остана в София да го преснимат вашите сътрудници публицисти и по този начин и не ми го върнаха. Но другият още си го вардя малко опърпан и омачкан, тъй като тогава доста се преснимаше. Но за наслада най-после ми го върнаха.
- Вярно ли е, че Симеон Сакскобургготски ви е доверил, че като български монарх в заточение ви е гледал скрито на игрите в Мюнхен?
- Имах удоволствието да се срещна с него персонално на една колекция в НДК, дружно с други мои сътрудници първенци. Тогава той ми сподели, че ме е гледал и доста се е вълнувал.
- Няколко дни сте спал със златния олимпийски орден под възглавницата – за какво?
- Ами в случай че ми го откраднат? Радостта от медала в първата нощ след надпреварата не беше толкоз огромна. Но по-късно малко повече се вълнувах. Не единствено първата, само че и идващите нощи си го държах компактно в ръката.
- Очаквахте ли да спечелите злато на тази олимпиада?
- Подготовката за олимпиадата беше много сериозна и целенасочена. Иван Абаджиев доста държеше на това. Аз в действителност доста съществено погледнах. Единствената ми цел беше да отида на тази олимпиада и да си осъществявам труда. Хубавото беше, че бай Иван ме пусна. То в моята категория и нямаше и кого различен, нямаше мощна конкуренция. Постиженията ми на международните бяха върхове в придвижванията и в трибоя. Задачата ми беше да реализира 485 кг – международен връх в трибоя, което направих. Единствено се веселя, че бай Иван ме пусна да вземам участие, тъй като всичко зависеше от него.
- Спомняте ли си какво ви сподели, когато ви показа, че ви пуска на подиума?
- Не е имало подобен миг да ми каже. Чисто и просто завоювах квота на европейското в Констанца като станах първи, въпреки че имах една лека травма на дясната китка. За тренировки се усещах доста добре и на самото съревнование го попитах: „ Ще ме пуснеш ли да вземам участие, другарю Абаджиев? “ Мисли пет минути и ме попита за какво. Казах: „ Да отивам да вардя стаята или да ходя на плажа. Какво да върша? “ Помисли и сподели: „ Добре, участваш. А ръката? “ Отговорих: „ Ще издържи! “
- Имали сте комплицирани връзки с Иван Абаджиев. Вие сте първият, който е желал да му потвърди, че даже и без витамини могат да се подвигат огромни тежести. Скарвате се, помирявате се, работили сте в негов щаб като треньор, след това си тръгвате. Разкажете нещо повече…
- Тези моменти са малко неприятни за мен, тъй като тъкмо тогава излязоха на мода анаболите. Тогава не бяха неразрешени, не бяха в описите за допинг гонене. Когато видех бели хапчета, не желаех да ги пия. Чисто и просто ми подсказаха, че ще ми навредят в следствие на здравето и то от доктор. Както и да е, той това го даваше. Естествено искаше да направи положително, да имам по-добри достижения, само че аз се опасявах да пия тези хапчета. Витамините си ги пиех, без тях не може организмът да възвърне. Това ни е бил единственият спор. На тренировки му доказвах, че може и без тях. Е, в следствие се оказа, че отново са слагали в храната по малко, само че не е било в такива количества, които да увредят младия организъм.
- В последна сметка простихте ли си с Абаджиев?
- Никога не съм бил с неприятни усеща към него. Винаги съм го уважавал, Бог да го елементарни. Няколко пъти е идвал в Пазарджик. Дори и след олимпиадата, когато бях треньор тук, ме е викал на лагери в София. Преди да се откажа, също ме е викал да упражнявам, с цел да се върна на подиума, само че не можех. Имах си травма, която не ми позволяваше да давам по-добри резултати. Добре се е отнасял с мен, не мога да кажа, че съм го мразел или ненавиждал. Човекът си вършеше работата.
- Като легенда се споделя и друга история – след спор с Абаджиев покорявате тежест от 205 кг и той онемява. Принуждава се даже да мери дисковете, съмнявайки се, че някои от тях са по-леки от килограмите, които са написани на тях…
- Бях добър техничар в изтласкването от гърди и това ми разреши до известна степен да го направя. Но беше малко преди олимпиадата.
- Днес следите ли борбите към федерацията по повдигане на тежести? Едни огромни първенци атакуват други такива, трети чакат в засада, с цел да влязат в борбата и по този начин към този момент 20 години. Защо е тази братоубийствена война?
- От много години не се занимавам със спорт, не се интересувам доста от нещата в нашата федерация, не виждам надпревари. Според мен всичко се свежда до пари – кой да вземе „ баницата “ с парите и да има облаги от нея. До известна степен е целесъобразно, тъй като хората във федерацията оказват помощ на клубовете. За страдание нямат задоволително пари, това е мнението и на сътрудниците ми. Няма задоволително пари да се финансират спортните клубове. Общините, които би трябвало да оказват помощ на всички спортове, малко се дистанцират от щангите. Тук-там се пови някой гений, на места блесне някоя единица на последните шампионати. На европейското в Букурещ имаме 15 медала и това е показателно, че федерацията и клубовете работят по-добре. Националният треньор Иван Иванов също очевидно се оправя по-добре. Положението е било толкоз сериозно, че към този момент почват да гледат към посока малко да се оправят нещата, да се закрепят. Иначе спортът ще загине и то е поради това, че няма финансиране, няма помощ отникъде.
- Без пари огромен спорт не може да се прави.
- Разбира се. Плюс това и спортът ни е малко тежък. Новото потомство е по-различно – мързеливи са, всичките гледат да стават ИТ експерти, гледат в компютрите и смарт телефоните или в заниманията. Спортът ни в действителност е тежък, само че желае работа от страна на треньорите – да вървят, да търсят деца, да пропагандират, както аз съм го правил в миналото. По това време имах две групи по 16-18 деца.
- Споменахте за битката за „ баницата “, само че вие не се намесвате в борбите за власт, а стоите отстрани…
- Какъв е смисълът? Поколението, от което аз съм израснал като състезател, е живяло доста непретенциозно. Ние сме привикнали на непретенциозен живот. По-младите от нас видяха смисъла от това да бъдеш огромен състезател, тъй като взимаха повечко пари, имаха повечко облаги.
- Твърди се, че сте могли да имате по-дълга кариера, в случай че не сте направил неточност, подлагайки се на самолечение и това се е оказало съдбовно. Колко истина има в това?
- Получих една нелепа травма, усуках си дясното коляно. Ако се бях оперирал, може би щеше да ми мине коляното. Исках да ме оперират в Австрия, където и мои сътрудници са ходели с много сполучливи интервенции, само че тогава за мен нямаше пари.
- Не е ли неуместно толкоз тежки тренировки, старания, свръхнатоварвания и най-после една паднала инцидентно на крайници ви пудовка принуждава Йордан Биков да каже „ край “?
- Не беше рухване на пудовка върху крайници ми, а хвърляхме пудовка обратно и се усука. Кракът ми беше в пясък и с цел да не падна в бетон, който инцидентно погледнах, че е пред мен, си извъртях цялото тяло, само че кракът ми остана зарит в пясъка и с изправено тяло коляното ми в бетона. Да, в действителност неуместно. Много гадно беше това.
- Доколко се промени отношението към вас в обществото, откакто медиите ви коронясаха за Спортист номер 1 на България за 1972 година?
- Тогава не се появявахме доста сред хората, тъй като непрекъснато бяхме по лагери. Основно си седяхме по места. След олимпиадата се върнах в Пазарджик. Малко преди Нова година ме оповестиха за Спортист номер 1. Тук в Пазарджик беше нещо ужасно, родителите ме посрещнаха, цялото сдружение БСФС, с рейс пристигнаха да ме вземат от аерогарата в София. Празненството беше доста огромно. Хората повече се радваха от мен за тези неща. Спортист на годината за мен не беше нещо изключително, тъй като не ми донесе нищо, с изключение на една кристална купа.
- Малко се знае за треньорската ви кариера. Бил сте на работа за няколко месеца в Китай, също в спортно учебно заведение у нас, в щаба на националния ни тим. Какво пропущаме?
- Аз споделям, че от всяко дърво свирка не става. В националния тим Иван Абаджиев ме викаше да оказвам помощ, защото имаше доста хора и той не можеше да смогне. Тук в спортното учебно заведение от петокласници би трябвало да ги чакаш пет-шест години, с цел да стане нещо от тях. А аз съм привикнал, когато върша нещо, бързо да се вижда. Бях в Китай по сделка сред БСФС и китайската физкултурна организация. Бяха ме поканили за две години, никой не искаше да отиде и бай Иван ме помоли аз да отида. Беше за два месеца и работих с националите. Беше доста прелестно, доста хубави хора в Китай, доста забавно. Имаше 36 деца с шестима треньори. Елементарна работа – техника, техника, техника, а около нея и натоварване. Най-хубавото и удовлетворяващо за мен беше, че всичките станаха майстори на спорта.
- Добре ли се отплати от морална и от материална позиция българската страна към олимпийския, международен и европейски първенец Йордан Биков?
- Абсолютно, въпреки и малко късно. Беше 2003-2004 година, когато ни събраха в НДК съвсем всички първенци и ни подсказаха, че страната желае да ни отпусне по 100 лева награди. Хората, които са били в Левски, в ЦСКА, военизирани, с хубави заплати, споделиха: „ Много добре! Благодарим за вниманието! Това е чест за нас! Парите не са значими! “ Аз бях на първия ред и желаех думата. Казах: „ Не мога да заставам тук да ми се подиграват! Не може 100 лева! Какво са 100 лева? Не можем даже на децата по един чифт обувки да вземем! Да не приказваме за разноски за живота… “ Тогава работехме като треньори за по 170-200 лева, дори рядко заплатата беше 200 лева За мен това беше засегнатост, станах и напуснах. След мен множеството от сътрудниците също си потеглиха и развалихме този спор. След известно време в Народното събрание гласоподаваха предложение за награда от 500 лева и взимахме 400 лева чисто. По това време работех във Вагоноремонтния цех в Септември и взимах 260 лева Децата ми бяха огромни, синът ми към този момент беше студент и трябваха повечко парички. Веднъж ме питаха - по какъв начин го одобри това нещо и споделих: „ Аз в този момент станах олимпийски първенец! “
- Автор сте на една композиция – заменяте „ Волга “-та, полагаща се като награда за олимпийска купа, за „ Москвич “ и с парите, които ви доплащат, си купувате общинско жилище в Пазарджик като „ извънредно нуждаещ се “. В него ли живеете още и това добър ход ли беше?
- Имах малко пари от европейското състезание. „ Волга “-та нямаше да ми отива да я карам на моето финансово състояние. Затова помолих за помощ от БСФС. Тогава шефът на „ Мототехника “ също ми оказа помощ. Взех „ Москвич “ и ми останаха пари. Внесох 6 000 лева за жилище и си чаках реда. Мина известно време и се видях в описите на трето място за „ извънредно нуждаещ се “. Кой го е направил? Да е жив и здрав!
- Ваши другари ни довериха, че имате славата и на човек със „ златни “ ръце, ремонтирате часовници, фотоапарати. Това занимание ли ви е?
- Часовниците ми бяха първото занимание. В свободното време, вместо да вървя по кръчми нагоре-надолу и да бродя, бях у дома и започнах с няколко часовника от нямане какво да се прави. След това минах на по-едра техника – фотоапарати. Доста години, останаха ми два чувала фотоапарати, тъй като като направя на някой нещо, аз пари не взимам. Остават нещо за ремонт, а по-късно споделят, че не им би трябвало и да си го взема. Те са от най-старите техники. Сега имам друго занятие – поправям на старинните оръжия механизмите, кремъчни и капсулни механизми. Помагам на другари, с които вървим по възстановки.
- Имате в биографията си и някои случки. Например шест месеца работите в тухларна в Габон, бил сте и телохранител, както и упоменатият интервал във Вагоноремонтния цех в Септември – какви са спомените ви от тези дни?
- Поради обстоятелството, че от треньорството не можеха да се давят положителни пари, отидох в завода за магнитни дискове в Драгор, където изкарах една година. Засилих се да аплайвам за работа в чужбина, естествено другари от София помагаха. И от 1988 година някъде към шест месеца бяхме в Габон, с опцията да вършим тухли от експандиран полистирол и да вършим къщички, които са топлоизолиращи. За страдание, там работата не потегли, върнахме се без да свършим нищо потребно. Само малко видяхме габонската страна, джунглата и столицата Либревил. След като се върнахме, бяхме разполагаем още година и половина на „ Булгаргеомин “ с опцията да се върнем отново там, само че не се получи. Кандидатствах тук в сдружението като шеф на спортни парцели и прояви. Преди това бях две години, по-късно още две години и 1990 година се разпадна системата. През 1991 година към този момент се обособиха клубовете, всеки си записва клуб и към този момент за мен нямаше работа в сдружението. И къде, къде? Безработен към шест месеца. Хайде във Вагоноремонтния цех и всичко това е благодарение на другари. Ако ги нямаше, напълно щях да съм зле. Вече като бях в завода, пристигна наградата и спокойствието в живота.
- Кой е за вас щангист номер едно за всички времена?
- От България номер 1 е Нурикян. Заедно сме вдигали, дружно сме се занимавали, устоя физически да стане два пъти олимпийски първенец. Жив и здрав да е, веселя се, че в този момент е добре. Андон Николов също, първото потомство си бяхме най-хубавите. Но Нурикян е върхът!
- Какво мислите за към този момент починалия троент олимпийски победител Наим Сюлейманоглу? Правилно ли емигрира в Турция в края на 1986 година?
- Аз не го почитам, Бог да го елементарни и него. Не го почитам по простата причина, че тук стана и тук трябваше да си остане. Политически ли, финансово ли е погледнал на нещата, остави майка си и татко си… Хубаво, реализира задачите си, огромен състезател, само че за мен на основата на химията не е целесъобразно всичко това, въпреки че направи доста пари. Имаше доста другари в България, идвал е на посетители в пазарджишко. Добро момче, само че за мен спортът и политиката не трябва да се мешат, а той го направи.
- Какво желаете от живота през днешния ден и какво си пожелавате?
- Почти нищо не желая към този момент. Искам да имам внуци, имам единствено един, а моят наследник още се ергенува. Да съм жив и здрав, а и да се виждаме по хубави мотиви. Друго не е належащо. Чувствам се спокоен, поради финансовата опция, която ми даде страната. Живея умерено, какво по-хубаво от това? Оставам си олимпийски първенец вечно, тъй като към този момент няма трибой, няма кой да ми бие върховете. Доволен съм от всичко.
- Здравейте, господин Биков! Благодарим ви, че се съгласихте да говорите за „ Код Спорт “, тъй като знаем, че не обичате шумотевицата. Как сте?
- Благодаря, усещам се добре. Здравословно от спорта остана „ пъшкане “, само че в общи линии се държа.
- Споменахме шумотевицата, само че да ви попитам и за шума. Истина ли е, че сте развили алергия към шума и то поради грохота на желязото в залата по щанги?
- Да, има нещо такова. Като играч прекарах 10-11 години в залата, по-късно 10 години бях треньор в спортното учебно заведение. Наистина получих едно главоболие от шума и от разправията с децата.
- През далечната 1972 година ваша фотография обиколи света – скочил високо над щангата след надвит опит на олимпиадата. Пазите ли си този емблематичен за родния спорт фотос?
- Да, видях плаката на разходка в Мюнхен, наред с други плакати на разнообразни спортове с първенци и изявени спортисти. Купих си два плаката. Единият остана в София да го преснимат вашите сътрудници публицисти и по този начин и не ми го върнаха. Но другият още си го вардя малко опърпан и омачкан, тъй като тогава доста се преснимаше. Но за наслада най-после ми го върнаха.
- Вярно ли е, че Симеон Сакскобургготски ви е доверил, че като български монарх в заточение ви е гледал скрито на игрите в Мюнхен?
- Имах удоволствието да се срещна с него персонално на една колекция в НДК, дружно с други мои сътрудници първенци. Тогава той ми сподели, че ме е гледал и доста се е вълнувал.
- Няколко дни сте спал със златния олимпийски орден под възглавницата – за какво?
- Ами в случай че ми го откраднат? Радостта от медала в първата нощ след надпреварата не беше толкоз огромна. Но по-късно малко повече се вълнувах. Не единствено първата, само че и идващите нощи си го държах компактно в ръката.
- Очаквахте ли да спечелите злато на тази олимпиада?
- Подготовката за олимпиадата беше много сериозна и целенасочена. Иван Абаджиев доста държеше на това. Аз в действителност доста съществено погледнах. Единствената ми цел беше да отида на тази олимпиада и да си осъществявам труда. Хубавото беше, че бай Иван ме пусна. То в моята категория и нямаше и кого различен, нямаше мощна конкуренция. Постиженията ми на международните бяха върхове в придвижванията и в трибоя. Задачата ми беше да реализира 485 кг – международен връх в трибоя, което направих. Единствено се веселя, че бай Иван ме пусна да вземам участие, тъй като всичко зависеше от него.
- Спомняте ли си какво ви сподели, когато ви показа, че ви пуска на подиума?
- Не е имало подобен миг да ми каже. Чисто и просто завоювах квота на европейското в Констанца като станах първи, въпреки че имах една лека травма на дясната китка. За тренировки се усещах доста добре и на самото съревнование го попитах: „ Ще ме пуснеш ли да вземам участие, другарю Абаджиев? “ Мисли пет минути и ме попита за какво. Казах: „ Да отивам да вардя стаята или да ходя на плажа. Какво да върша? “ Помисли и сподели: „ Добре, участваш. А ръката? “ Отговорих: „ Ще издържи! “
- Имали сте комплицирани връзки с Иван Абаджиев. Вие сте първият, който е желал да му потвърди, че даже и без витамини могат да се подвигат огромни тежести. Скарвате се, помирявате се, работили сте в негов щаб като треньор, след това си тръгвате. Разкажете нещо повече…
- Тези моменти са малко неприятни за мен, тъй като тъкмо тогава излязоха на мода анаболите. Тогава не бяха неразрешени, не бяха в описите за допинг гонене. Когато видех бели хапчета, не желаех да ги пия. Чисто и просто ми подсказаха, че ще ми навредят в следствие на здравето и то от доктор. Както и да е, той това го даваше. Естествено искаше да направи положително, да имам по-добри достижения, само че аз се опасявах да пия тези хапчета. Витамините си ги пиех, без тях не може организмът да възвърне. Това ни е бил единственият спор. На тренировки му доказвах, че може и без тях. Е, в следствие се оказа, че отново са слагали в храната по малко, само че не е било в такива количества, които да увредят младия организъм.
- В последна сметка простихте ли си с Абаджиев?
- Никога не съм бил с неприятни усеща към него. Винаги съм го уважавал, Бог да го елементарни. Няколко пъти е идвал в Пазарджик. Дори и след олимпиадата, когато бях треньор тук, ме е викал на лагери в София. Преди да се откажа, също ме е викал да упражнявам, с цел да се върна на подиума, само че не можех. Имах си травма, която не ми позволяваше да давам по-добри резултати. Добре се е отнасял с мен, не мога да кажа, че съм го мразел или ненавиждал. Човекът си вършеше работата.
- Като легенда се споделя и друга история – след спор с Абаджиев покорявате тежест от 205 кг и той онемява. Принуждава се даже да мери дисковете, съмнявайки се, че някои от тях са по-леки от килограмите, които са написани на тях…
- Бях добър техничар в изтласкването от гърди и това ми разреши до известна степен да го направя. Но беше малко преди олимпиадата.
- Днес следите ли борбите към федерацията по повдигане на тежести? Едни огромни първенци атакуват други такива, трети чакат в засада, с цел да влязат в борбата и по този начин към този момент 20 години. Защо е тази братоубийствена война?
- От много години не се занимавам със спорт, не се интересувам доста от нещата в нашата федерация, не виждам надпревари. Според мен всичко се свежда до пари – кой да вземе „ баницата “ с парите и да има облаги от нея. До известна степен е целесъобразно, тъй като хората във федерацията оказват помощ на клубовете. За страдание нямат задоволително пари, това е мнението и на сътрудниците ми. Няма задоволително пари да се финансират спортните клубове. Общините, които би трябвало да оказват помощ на всички спортове, малко се дистанцират от щангите. Тук-там се пови някой гений, на места блесне някоя единица на последните шампионати. На европейското в Букурещ имаме 15 медала и това е показателно, че федерацията и клубовете работят по-добре. Националният треньор Иван Иванов също очевидно се оправя по-добре. Положението е било толкоз сериозно, че към този момент почват да гледат към посока малко да се оправят нещата, да се закрепят. Иначе спортът ще загине и то е поради това, че няма финансиране, няма помощ отникъде.
- Без пари огромен спорт не може да се прави.
- Разбира се. Плюс това и спортът ни е малко тежък. Новото потомство е по-различно – мързеливи са, всичките гледат да стават ИТ експерти, гледат в компютрите и смарт телефоните или в заниманията. Спортът ни в действителност е тежък, само че желае работа от страна на треньорите – да вървят, да търсят деца, да пропагандират, както аз съм го правил в миналото. По това време имах две групи по 16-18 деца.
- Споменахте за битката за „ баницата “, само че вие не се намесвате в борбите за власт, а стоите отстрани…
- Какъв е смисълът? Поколението, от което аз съм израснал като състезател, е живяло доста непретенциозно. Ние сме привикнали на непретенциозен живот. По-младите от нас видяха смисъла от това да бъдеш огромен състезател, тъй като взимаха повечко пари, имаха повечко облаги.
- Твърди се, че сте могли да имате по-дълга кариера, в случай че не сте направил неточност, подлагайки се на самолечение и това се е оказало съдбовно. Колко истина има в това?
- Получих една нелепа травма, усуках си дясното коляно. Ако се бях оперирал, може би щеше да ми мине коляното. Исках да ме оперират в Австрия, където и мои сътрудници са ходели с много сполучливи интервенции, само че тогава за мен нямаше пари.
- Не е ли неуместно толкоз тежки тренировки, старания, свръхнатоварвания и най-после една паднала инцидентно на крайници ви пудовка принуждава Йордан Биков да каже „ край “?
- Не беше рухване на пудовка върху крайници ми, а хвърляхме пудовка обратно и се усука. Кракът ми беше в пясък и с цел да не падна в бетон, който инцидентно погледнах, че е пред мен, си извъртях цялото тяло, само че кракът ми остана зарит в пясъка и с изправено тяло коляното ми в бетона. Да, в действителност неуместно. Много гадно беше това.
- Доколко се промени отношението към вас в обществото, откакто медиите ви коронясаха за Спортист номер 1 на България за 1972 година?
- Тогава не се появявахме доста сред хората, тъй като непрекъснато бяхме по лагери. Основно си седяхме по места. След олимпиадата се върнах в Пазарджик. Малко преди Нова година ме оповестиха за Спортист номер 1. Тук в Пазарджик беше нещо ужасно, родителите ме посрещнаха, цялото сдружение БСФС, с рейс пристигнаха да ме вземат от аерогарата в София. Празненството беше доста огромно. Хората повече се радваха от мен за тези неща. Спортист на годината за мен не беше нещо изключително, тъй като не ми донесе нищо, с изключение на една кристална купа.
- Малко се знае за треньорската ви кариера. Бил сте на работа за няколко месеца в Китай, също в спортно учебно заведение у нас, в щаба на националния ни тим. Какво пропущаме?
- Аз споделям, че от всяко дърво свирка не става. В националния тим Иван Абаджиев ме викаше да оказвам помощ, защото имаше доста хора и той не можеше да смогне. Тук в спортното учебно заведение от петокласници би трябвало да ги чакаш пет-шест години, с цел да стане нещо от тях. А аз съм привикнал, когато върша нещо, бързо да се вижда. Бях в Китай по сделка сред БСФС и китайската физкултурна организация. Бяха ме поканили за две години, никой не искаше да отиде и бай Иван ме помоли аз да отида. Беше за два месеца и работих с националите. Беше доста прелестно, доста хубави хора в Китай, доста забавно. Имаше 36 деца с шестима треньори. Елементарна работа – техника, техника, техника, а около нея и натоварване. Най-хубавото и удовлетворяващо за мен беше, че всичките станаха майстори на спорта.
- Добре ли се отплати от морална и от материална позиция българската страна към олимпийския, международен и европейски първенец Йордан Биков?
- Абсолютно, въпреки и малко късно. Беше 2003-2004 година, когато ни събраха в НДК съвсем всички първенци и ни подсказаха, че страната желае да ни отпусне по 100 лева награди. Хората, които са били в Левски, в ЦСКА, военизирани, с хубави заплати, споделиха: „ Много добре! Благодарим за вниманието! Това е чест за нас! Парите не са значими! “ Аз бях на първия ред и желаех думата. Казах: „ Не мога да заставам тук да ми се подиграват! Не може 100 лева! Какво са 100 лева? Не можем даже на децата по един чифт обувки да вземем! Да не приказваме за разноски за живота… “ Тогава работехме като треньори за по 170-200 лева, дори рядко заплатата беше 200 лева За мен това беше засегнатост, станах и напуснах. След мен множеството от сътрудниците също си потеглиха и развалихме този спор. След известно време в Народното събрание гласоподаваха предложение за награда от 500 лева и взимахме 400 лева чисто. По това време работех във Вагоноремонтния цех в Септември и взимах 260 лева Децата ми бяха огромни, синът ми към този момент беше студент и трябваха повечко парички. Веднъж ме питаха - по какъв начин го одобри това нещо и споделих: „ Аз в този момент станах олимпийски първенец! “
- Автор сте на една композиция – заменяте „ Волга “-та, полагаща се като награда за олимпийска купа, за „ Москвич “ и с парите, които ви доплащат, си купувате общинско жилище в Пазарджик като „ извънредно нуждаещ се “. В него ли живеете още и това добър ход ли беше?
- Имах малко пари от европейското състезание. „ Волга “-та нямаше да ми отива да я карам на моето финансово състояние. Затова помолих за помощ от БСФС. Тогава шефът на „ Мототехника “ също ми оказа помощ. Взех „ Москвич “ и ми останаха пари. Внесох 6 000 лева за жилище и си чаках реда. Мина известно време и се видях в описите на трето място за „ извънредно нуждаещ се “. Кой го е направил? Да е жив и здрав!
- Ваши другари ни довериха, че имате славата и на човек със „ златни “ ръце, ремонтирате часовници, фотоапарати. Това занимание ли ви е?
- Часовниците ми бяха първото занимание. В свободното време, вместо да вървя по кръчми нагоре-надолу и да бродя, бях у дома и започнах с няколко часовника от нямане какво да се прави. След това минах на по-едра техника – фотоапарати. Доста години, останаха ми два чувала фотоапарати, тъй като като направя на някой нещо, аз пари не взимам. Остават нещо за ремонт, а по-късно споделят, че не им би трябвало и да си го взема. Те са от най-старите техники. Сега имам друго занятие – поправям на старинните оръжия механизмите, кремъчни и капсулни механизми. Помагам на другари, с които вървим по възстановки.
- Имате в биографията си и някои случки. Например шест месеца работите в тухларна в Габон, бил сте и телохранител, както и упоменатият интервал във Вагоноремонтния цех в Септември – какви са спомените ви от тези дни?
- Поради обстоятелството, че от треньорството не можеха да се давят положителни пари, отидох в завода за магнитни дискове в Драгор, където изкарах една година. Засилих се да аплайвам за работа в чужбина, естествено другари от София помагаха. И от 1988 година някъде към шест месеца бяхме в Габон, с опцията да вършим тухли от експандиран полистирол и да вършим къщички, които са топлоизолиращи. За страдание, там работата не потегли, върнахме се без да свършим нищо потребно. Само малко видяхме габонската страна, джунглата и столицата Либревил. След като се върнахме, бяхме разполагаем още година и половина на „ Булгаргеомин “ с опцията да се върнем отново там, само че не се получи. Кандидатствах тук в сдружението като шеф на спортни парцели и прояви. Преди това бях две години, по-късно още две години и 1990 година се разпадна системата. През 1991 година към този момент се обособиха клубовете, всеки си записва клуб и към този момент за мен нямаше работа в сдружението. И къде, къде? Безработен към шест месеца. Хайде във Вагоноремонтния цех и всичко това е благодарение на другари. Ако ги нямаше, напълно щях да съм зле. Вече като бях в завода, пристигна наградата и спокойствието в живота.
- Кой е за вас щангист номер едно за всички времена?
- От България номер 1 е Нурикян. Заедно сме вдигали, дружно сме се занимавали, устоя физически да стане два пъти олимпийски първенец. Жив и здрав да е, веселя се, че в този момент е добре. Андон Николов също, първото потомство си бяхме най-хубавите. Но Нурикян е върхът!
- Какво мислите за към този момент починалия троент олимпийски победител Наим Сюлейманоглу? Правилно ли емигрира в Турция в края на 1986 година?
- Аз не го почитам, Бог да го елементарни и него. Не го почитам по простата причина, че тук стана и тук трябваше да си остане. Политически ли, финансово ли е погледнал на нещата, остави майка си и татко си… Хубаво, реализира задачите си, огромен състезател, само че за мен на основата на химията не е целесъобразно всичко това, въпреки че направи доста пари. Имаше доста другари в България, идвал е на посетители в пазарджишко. Добро момче, само че за мен спортът и политиката не трябва да се мешат, а той го направи.
- Какво желаете от живота през днешния ден и какво си пожелавате?
- Почти нищо не желая към този момент. Искам да имам внуци, имам единствено един, а моят наследник още се ергенува. Да съм жив и здрав, а и да се виждаме по хубави мотиви. Друго не е належащо. Чувствам се спокоен, поради финансовата опция, която ми даде страната. Живея умерено, какво по-хубаво от това? Оставам си олимпийски първенец вечно, тъй като към този момент няма трибой, няма кой да ми бие върховете. Доволен съм от всичко.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ