Ренесансът на майките
Гледането на малко дете е изтощително, изключително в случай че децата са повече от едно. Факт е, че главната и най-енергоемката част от това се пада на майката и това няма по какъв начин да се промени, най-малко през първата година-година и половина от живота на децата. Майчинството е може би най-голямата смяна в живота на дамата, тъй като тя скъсва с досегашния си метод на жена без задължения отвън себе си и своята воля. Сега тя се подчинява на различен. Някой, който не познава, някой хем беззащитен, хем непрекъснато изискващ. Някой, който не я оставя да спи, да се храни добре и да е физически дейна, който лимитира контактите й, персоналното й време. Така стоят нещата за тези дами, които одобряват развъждането на детето си като приоритет номер 1.
“И когато този факт е безвъзвратен, стартира същинската чуденка? Приемаме ситуацията, посвещаваме се, добре, а след това какво? ”
После, майки, е време за подем, за пробуждане, за припомняне кои бяхме преди децата. За свързване още веднъж на остарялото аз с новото аз, на остарелия живот, с помощта на който сме това, което сме през днешния ден, с новия - на майка, на родител. Трябва да разберем, че в онази недоспала и изнервена жена се крие артистичната, забавната, жизнерадостна студентка, младши-сътрудник, управител, фризьорка или учителка. Това сме ние същите, да, нещо се е трансформирало, да то ни е трансформирало, само че някак извътре, надълбоко. Може да не се върнем към специалността си преди майчинството, може да сменим град или дом, само че нашата същина ни чака, чака нашия подем.
Ренесансът стартира с:
Решимостта, че не трябва да губим връзка с живота си през бременността и даже да е мъчно, само че да не изоставаме от него в първата година от майчинството. Понякога е дразнещо да гледаме какъв брой изпускаме, по какъв начин се развиват приятелките и сътрудниците ни, само че това не значи, че би трябвало да се затваряме за тях. Не бива да стопираме да следим ползите и заниманията си, да се борим с нокти и зъби за всяка прочетена страница, епизод от сериал (защото цялостен филм е към този момент лукс). За всяко вървене на кафе и коафьор. Трябва, налага се, детето да остава и с татко си. Не би трябвало да изпитваме виновност да оставим детето и на доверена съседка или непосредствен родственик, стиига режимът да разрешава. Дори 30 минути до магазина за козметика от време на време избавят душeвността ни.
Решимостта, че различен може да поеме грижата за детето. Дали ще е ясла или градина, дали ще е кооператив, детегледачка, баба, на която можем да разчитаме. Има време, когато е здравословно за детето да се отдели, да поеме малко другарство отвън нас. Да се скара с друго дете за играчка, да тренира имунната си система, да откри свои приятелчета. Това е преломният миг и той бележи границата. Една жена не трябва да се усеща отговорна, че оставя детето си на градина. Тя би трябвало да е наясно, че то ще боледува, че ще има спорове с другите деца, че госпожата може да направи забележка. Това е част от порастването.
Решимостта, че майчинството е единствено част от нашата комплицирана персона и да отстояваме тази персона пред обсебването, в което майчинството от време на време ни подчинява. Ние сме работещи дами, стоящи у дома дами, учащи и грижещи се за родителите си, ние сме нечии приятелки, обичани, колежки. И във всеки миг влизаме в разнообразни функции, в които сме еднообразно себе си. Да, майчинството ни кара да се разделяме с някои другари, да разпределяме друго времето си сред разнообразни цели, само че ние би трябвало да продължим да разпростирам и развиваме капацитета си.
Решимостта, че няма да се поддаваме на виновност, паника и непотребна драма. С майчинството това стават новите ни най-хубави приятелки. Вина, че си пуснала детето на ясла, а то още е малко. Сутрин плаче, а ти се чудиш какво ли прави там, по какъв начин се държат с него, какво ли яде. Вина, че нямаш време за него и за по-лесно го слагаш да погледа детско. Вина, че не му четеш задоволително, че не си играеш задоволително, че не го храниш задоволително здравословно. Тревогите са ужасяващи, когато децата порастват - че ще ги блъсне кола, че някой ще ги удари непоправимо, че някой го тормози в учебно заведение...но знаете ли, това върви с всичкото хубаво. Това е поради любовта и щастието. И да, с виновността и с паниката би трябвало да се живее до края. Затова би трябвало да свикнем да ги държим под надзор. Да не разрешаваме да лишават от насладата на майчинството.
Така че, в случай че ви е тежко - ще мине. Зъбите ще поникнат, детето ще проходи и ще проговори. Ще спи цяла нощ и ще го отбиете. Ще свикне да върви на гърне и да дава играчки. Рано или късно. Въпросът е да не изпуснете своя подем в това време.
“И когато този факт е безвъзвратен, стартира същинската чуденка? Приемаме ситуацията, посвещаваме се, добре, а след това какво? ”
После, майки, е време за подем, за пробуждане, за припомняне кои бяхме преди децата. За свързване още веднъж на остарялото аз с новото аз, на остарелия живот, с помощта на който сме това, което сме през днешния ден, с новия - на майка, на родител. Трябва да разберем, че в онази недоспала и изнервена жена се крие артистичната, забавната, жизнерадостна студентка, младши-сътрудник, управител, фризьорка или учителка. Това сме ние същите, да, нещо се е трансформирало, да то ни е трансформирало, само че някак извътре, надълбоко. Може да не се върнем към специалността си преди майчинството, може да сменим град или дом, само че нашата същина ни чака, чака нашия подем.
Ренесансът стартира с:
Решимостта, че не трябва да губим връзка с живота си през бременността и даже да е мъчно, само че да не изоставаме от него в първата година от майчинството. Понякога е дразнещо да гледаме какъв брой изпускаме, по какъв начин се развиват приятелките и сътрудниците ни, само че това не значи, че би трябвало да се затваряме за тях. Не бива да стопираме да следим ползите и заниманията си, да се борим с нокти и зъби за всяка прочетена страница, епизод от сериал (защото цялостен филм е към този момент лукс). За всяко вървене на кафе и коафьор. Трябва, налага се, детето да остава и с татко си. Не би трябвало да изпитваме виновност да оставим детето и на доверена съседка или непосредствен родственик, стиига режимът да разрешава. Дори 30 минути до магазина за козметика от време на време избавят душeвността ни.
Решимостта, че различен може да поеме грижата за детето. Дали ще е ясла или градина, дали ще е кооператив, детегледачка, баба, на която можем да разчитаме. Има време, когато е здравословно за детето да се отдели, да поеме малко другарство отвън нас. Да се скара с друго дете за играчка, да тренира имунната си система, да откри свои приятелчета. Това е преломният миг и той бележи границата. Една жена не трябва да се усеща отговорна, че оставя детето си на градина. Тя би трябвало да е наясно, че то ще боледува, че ще има спорове с другите деца, че госпожата може да направи забележка. Това е част от порастването.
Решимостта, че майчинството е единствено част от нашата комплицирана персона и да отстояваме тази персона пред обсебването, в което майчинството от време на време ни подчинява. Ние сме работещи дами, стоящи у дома дами, учащи и грижещи се за родителите си, ние сме нечии приятелки, обичани, колежки. И във всеки миг влизаме в разнообразни функции, в които сме еднообразно себе си. Да, майчинството ни кара да се разделяме с някои другари, да разпределяме друго времето си сред разнообразни цели, само че ние би трябвало да продължим да разпростирам и развиваме капацитета си.
Решимостта, че няма да се поддаваме на виновност, паника и непотребна драма. С майчинството това стават новите ни най-хубави приятелки. Вина, че си пуснала детето на ясла, а то още е малко. Сутрин плаче, а ти се чудиш какво ли прави там, по какъв начин се държат с него, какво ли яде. Вина, че нямаш време за него и за по-лесно го слагаш да погледа детско. Вина, че не му четеш задоволително, че не си играеш задоволително, че не го храниш задоволително здравословно. Тревогите са ужасяващи, когато децата порастват - че ще ги блъсне кола, че някой ще ги удари непоправимо, че някой го тормози в учебно заведение...но знаете ли, това върви с всичкото хубаво. Това е поради любовта и щастието. И да, с виновността и с паниката би трябвало да се живее до края. Затова би трябвало да свикнем да ги държим под надзор. Да не разрешаваме да лишават от насладата на майчинството.
Така че, в случай че ви е тежко - ще мине. Зъбите ще поникнат, детето ще проходи и ще проговори. Ще спи цяла нощ и ще го отбиете. Ще свикне да върви на гърне и да дава играчки. Рано или късно. Въпросът е да не изпуснете своя подем в това време.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ