Гледах този филм преди известно време, но просто нямах сили

Гледах този филм преди известно време, само че просто нямах сили да пиша за него. След прожекцията аз и мъжът ми не можахме да спим от жалост и, а синът ни остана изцяло спокоен – за него видяното бе безспорна фантастика.

На фотографията е осемгодишната Зин Ми, за която споделя историята в " Под слънцето " и която скоро ще встъпи в редиците на детския съюз на Северна Корея – еквивалент на тогавашните пионерчета. По време на целия филм личицето на Зин Ми е тъкмо такова – съществено, концентрирано и безусловно недетско. И най-бегла диря от усмивка няма нито измежду децата, нито измежду облечените в скромни тъмни облекла възрастни по улиците. Впрочем подиуми на улицата има напълно малко. Живеенето безшумно, покорно и безнадеждно въобще не е патент на Северна Корея, а операциите на политическата класа не са ни непознати. Режисьорът Виталий Мански се договаря с управляващите на Северна Корея в продължение на години и получава позволение да снима, при изискване че следва сюжет, който му е даден авансово. Филмът му би трябвало да покаже идеалните хора в идеалната страна. По време на целия снимачен развой фрагментите се предават на управляващите за утвърждение, а втората скрита камера на оператора снима протичащото се зад кадър – вездесъщите " режисьори " от Държавна сигурност, които подават реплики и припомнят строго, че би трябвало да се пляска по-силно, да се танцува по-патриотично и да се пее по-бодро. Мански не съумява да снима действителната бедност в страната, за която всички сме чували, само че даже единствено фрагментът по какъв начин жителите с измъчени лица покорно бутат остарелия рейс на градския превоз е задоволителен.

Всичко в този филм е неистина – фамилията на Зин Ми живее в безусловно празен, чисто нов апартамент, явно даден им за фотосите. Храната се носи подготвена, професионално аранжирана и по метода, по който родителите на момиченцето не ядат, с цел да има повече за детето, си личат хората, които гладуват. Сцените с хранене са измежду най-страшните за мен. Зин Ми върви на учебно заведение в голяма, чисто нова, явно неизползвана и неотоплявана постройка. Сред студената и снежна зима дечицата седяха умерено по чиновете, до момента в който снимачният екип признава, че е бил с шапки и ръкавици.  В края на кино лентата Мински споделя, че съгласно него цялата история със фамилното живеене е небивалица – в страната на победилия социализъм децата евентуално живеят в учебните заведения като в интернат, а родителите им живеят във фабриките.

А слънцето – слънцето са вождовете на Корея – мъртви и живи, облиците им са на всички места, плашещо големи.

Няма нищо по-хубаво от това синът ми да счита, че е невероятно да има такава страна. Но живеенето безшумно, покорно и въобще не е патент на Северна Корея, а операциите на политическата класа не са ни непознати, в това число тези, които се пробват да пренапишат и предишното, и сегашното. Потресаващ филм, който би трябвало да бъде показан не на фестивал, а по малкия екран преди изборите – в деня за.