Владимир Зарев: Младея, защото помислите, сърцето и умът ми са чисти
- Г-н Зарев, продължавате в собствен дух - 4 години след “Орлов мост” написахте разказ за старостта - “Чудовището”, а вие пък изглеждате отлично. Е, по какъв начин става това?
- Докато бях относително млад, на “жизненото занятие в средата”, изглеждах по-възрастен от годините си. Сега на 72 всички настояват, че младея. Това вероятно е по този начин, тъй като не преставам да работя и най-важното, тъй като помислите, сърцето и мозъкът ми са чисти.
“Чудовището” не е разказ за старостта, а за величието на старостта, за духовната независимост, с която ни изпълва старостта, и за една трагична обич. Любовта на писателя Симеон Станимиров е съвършена, тъй като е неосъществена и непостижима. Ако любовта му се беше случила, тя сигурно щеше да затъне в неговата физическа беззащитност или в бита, в събитията, които щяха да я създадат банална и неправдоподобно подправена.
Още с появяването на основната героиня, на Ния, ние към този момент предусещаме, че най-вероятно възрастният публицист ще бъде понесен от нейното обаяние, само че че той няма късмет, че е изгубил играта, преди тя да е почнала. В края на романа обаче ние разбираме, че Ния също не е безразлична към интелигентността и умората на неговата толкоз спорна персона.
- Защо “Чудовището”?
- На доста места в романа се загатва за “чудовищата”, които обитават, преследват и изтезават актуалния човек. Всеки от нас е ангел, само че е обраснал, носи в себе си по-малки, незначителни и по-пакостливи, по-съдбовни чудовища. Ако се замислите, персоналният ни нарцисизъм е страшилище, човешката лакомия, бездуховността, страховете ни, битовото и общественото принуждение са самобитни чудовища, за които не си даваме сметка.
Миналото, а също и бъдещето могат да бъдат чудовищата, които ни тормозят, старостта също е неотвратимо страшилище, което се впива в нас, обзема ни, изпълва живота ни с болежка и с драматизъм и последователно ни лишава. Но има задоволително “чудовища” и отвън нас... в фамилията, в службата, в правосъдната система, в Народното събрание и в ръководството на страната.
- Как си обяснявате изгубването на полезностите в нашия живот през последните 30 години?
- В предходния си отговор загатнах и за “чудовищата” отвън нас. В 30-годишния ни несвършващ и непосилен преход мога да ги подредя по тяхната социална значителност. Ще стартира с умишления срив на държавността, с разпадането и корумпирането имунната система на всяка държавност, на правосъдната система и полицията. Във времето това докара до всеобщата, всепроникваща, ненаказуема корупция, която ни трансформира в най-бедната страна в Европейския съюз.
По-сетне нахалното плячкосване, пладнешката кражба на насъбраното с десетилетия национално благосъстояние, безжалостното съсипване и похабяване на стотици съвременни, перспективни предприятия и най-ужасното, обезсмислянето труда на няколко генерации българи.
Ще продължа с подмяната на всички духовни и нравствени полезности, с ненаситния блян към парите, с превръщането на егоизма, в действителност на парите, в най-значима, постоянно единствена човешка полезност.
Когато е опустошен публичният контракт, когато разпоредбите и законите не важат за всички, тогава демокрацията като форма на ръководство най-лесно минава в безредица. Аз настоявам, че в целия наш мъчителен преход ние живеем в една съзнателно провокирана и обгрижвана от олигарсите и корумпираната ни, некачествена политическа класа безредица.
Бедността също е едно от най-угнетяващите “чудовища” в нашия живот, смазващата духа беднотия, която натика огромна част от българите в най-ниските трептения на бита, в непрекъснатата битка за оцеляване, в несвършващото оцеляване, в безжалостното принуждение на всекидневието.
- Винаги сте били с будна съвест. Май множеството от нас я караме ден за ден...? Все отново за какво написахте “Чудовището”?
- Ще ви дам още един слисващ образец за “чудовището”, което от ден на ден обзема нашия живот. В романа аз споделям своето разбиране, че Антихристът към този момент е слязъл на земята, че той може да не е съответна персона, а да бъде нещо друго, някакво събитие.
За мен Антихристът е интернет във всичките му безкрайни, всепроникващи и най-много завладяващи форми. Влезте в метрото, в рейса, в трамвая и ще се убедите, че хората не се виждат между тях, а са се вторачили в своите мобилни телефони и пишат. Те не желаят да се познават, най-вероятно се опасяват от другите, те желаят да си пишат бързи и безсмислени нелепости.
Същото е на улицата, в киното, в ресторанта, в домовете, на женитба, даже на заравяне. Няколко генерации българи от деца живеят в един фиктивен, недействителен, и още по-страшно - в един видимо претъпкан, само че в действителност празен, необитаем виртуален свят. Те не четат, а си пишат, не усещат, а си пишат, срещат се, като си пишат, тъй като по този начин е по-лесно да отблъснеш, да отхвърлиш другия и е по-безболезнено, в случай че самичък бъдеш отритнат от другия.
Те не поддържат връзка, а се забавляват. Задавам си въпроса допустимо ли е човек да има 100, двеста, петстотин другари? Та другарството е като любовта, то е комплициран прочувствен избор. Аз мога да почитам хиляди хора, само че сред тях приятелите ми са петима, шестима, постепенно и търпеливо отличени от мен сродни души, с които ме свързва прочувствена и духовна непосредственост.
Ще прибавя още, че някои области на това безбрежно и хищно виртуално пространство подстрекават егоизма, омразата и насилието, дават път на воайорството, на порнографията и всевъзможни човешки извращения, самото знание в интернет не е духовно прекарване. По своята същина познанието не е обвързвано единствено с мозъка, то съдържа и прочувствената наслада от откритието.
В пространството на интернет познанието не е форма на персонално изобретение и съпричастност, а е информация. Сдъвкана, лесна, комфортна, само че скучна информация. Виртуалният свят и информацията са сурогат на всичко.
Ще споделя дълбокото си разбиране, че доста скоро, след няколко десетилетия, виртуалният свят и тоталната безлична информация ще бъдат проблем не по-малко същностен и заплашителен от стоварващите се над човечеството климатични промени. И най-накрая, през целия ми живот и в цялото ми творчество мен ме занимават най-важните човешки екзистенциални проблеми... казусът за властта и казусът за страха ни от гибелта.
Преди да се захвана с новия си разказ “Чудовището”, аз ненадейно проумях, че копнежът, непреодолимото предпочитание да господстваме над някого или над нещо и потиснатият, само че непрекъснат боязън от гибелта са действително едно и също. Колкото и да звучи измислено, те се подменят, преливат се едно в друго съгласно житейските условия. Това просветление, ще си разреша да го нарека по този начин, освети напъните ми и ми даде куража да напиша “Чудовището”.
- Какво е вашето отношение към парите, а на татко ви? Всъщност кажете няколко думи за него, най-малко вие не сте го не запомнили?
- Баща ми беше извънредно непретенциозен и заслужен човек. Той беше характерен кабинетен академик, високодуховна персона, която се прекланяше пред художественото Слово, обичаше значимите български писатели и по-голяма част от времето си прекарваше измежду книгите.
Имаше стоманен режим - заран ставаше в шест часа, работеше ежедневно до обяд, а след това отиваше в университета. Редактираше текстовете си неуморно, изрязваше страниците и подлепяше поправките с лепило от брашно.
В кабинета му постоянно фино ухаеше на разпадаща се хартия, на изпаряваща се нематериалност. За разлика от мама, която беше прелестна, топла майка, татко ми беше недопечен с нас, от него лъчеше необикновен студ, само че той безрезервно ни обичаше. Подобно на невидима светлина, усещах непрекъснато неговата обич към мен, а когато повярва, че мога да стана публицист - и към моите книги.
Що се отнася до парите, те са нещо значимо в човешкия живот, те носят чувството за сигурност, а огромните, вълнуващи със своята мащабност пари основават илюзията за необозрима независимост и необозрима власт. Парите са ме интересували, мога да настоявам същото и за татко ми, доколкото са в положение да ми основат естествени условия за живот и да запазят, да опазят човешкото ми достолепие.
Апостол Павел е споделил: “Никой от вас нищо няма да отнесе от този свят, тъй като никой от вас нищо не е донесъл на него”. Мога да попитам и друго... какво може да купи човек с безбройните си надиплени в банките пари в последния момент от живота си?
- Знам, че казусът с демографската рецесия и вас съществено ви тревожи. Какво е решението?
- Това е един отблъскващ, шокиращ въображението ми проблем. Българският народ, а то значи и езикът ни, се топи, той е напът да изчезне, нещо, което не се е случило даже през петвековното ни иго. Два милиона българи, най-много младите, умните и образованите, бяха прогонени от своята татковина, и то освен по стопански аргументи, само че и тъй като животът в България е лишен от вероятност и правдивост.
Елементарна правдивост! Повярвайте, всяка заран се апелирам на свети Иван Рилски, той е светецът на българския народ, да го избави, да помогне в неговото оцеляване. А има едно-единствено просто решение - да се спре с деморализиращото принуждение на корупцията, с ужасяващото всепроникване и всевластие на корупцията.
- Често задавате въпроса допустимо ли е човек да има 100-500 другари, както е в интернет. Вие какъв брой другари имате? И какъв е смисълът на другарството?
- Донякъде отговорих на този въпрос, другарството в действителност е като любовта, то е интимно възприятие на сърдечен, на съдбоносен избор. Познавам стотици хора, които одобрявам, към които изпитвам откровено почитание, към някои от тях даже поклонение, само че те не са мои другари. В живота ми същинските мои другари са били десетина души, някои от тях ме напуснаха вечно и аз неимоверно обеднях.
Препоръчвам на всички да чуят прелестната и безутешна ария на Михаил Белчев, написана за приятелите - “По-близо до ангела”. В нея има подобен стих: “... ще се срещаме в стаята, в същия час, все по-близо до ангела, който всякога тихичко ще взима един от нас”.
- Вече половин век пишете. Какво ви е занимавало постоянно, най ви е на сърцето и какво още желаете да напишете? Страхувате ли се, че няма да ви стигне времето?
- В момента възнамерявам нов разказ за исихазма, в действителност за духовното съвършенство. По своята същина съвършенството е невероятно, то е като хоризонта... колкото повече го приближаваме, толкоз то се отдалечава от нас. Това е драмата на всяка себеотдадена персона, която посредством поклонение, посредством служене и посредством аскеза се пробва да реализира Бог.
Романът, несъмнено, ще бъде доста по-сложен и в случай че Бог в действителност ми даде време и сили, ще се опитам да го напиша в идните години.
- Имате три дъщери. Как се развиват те и каква е връзката ви с тях? А брачната половинка ви Мирела по какъв начин приема написаното от вас, имате ли бит да обсъждате този или оня проблем? Двама пишещи в една къща - май, май би трябвало огромна обич? Как е?
- Аз съм богат и благополучен човек... имам три прелестни дъщери и забележете, пет внука, все момчета. Най-голямата ми щерка Неда живее със брачна половинка си в Разград, той е на висока позиция в американския цех за дълбинна преправка на царевица, а тя е “айчар” в сериозна американска компания.
Средната ми щерка Яна и брачният партньор й неотдавна се върнаха от многогодишно престояване в Китай, той приключи влиятелния университет за авто дизайн в Сан Франциско, а тя китайска медицина също в Съединени американски щати. Най-малката ми щерка Зорница се готви да отбрани бакалавър в Нов български университет със компетентност логика на психиката и когнитивна просвета и ще би трябвало да направи магистратура.
Що се отнася до Мирела, ние имаме благополучен и повече от съразмерен брак, почитаме креативните старания на другия, освен това - откровено се радваме на триумфите на другия. Мирела не обича да демонстрира нещата си, до момента в който не е уверена в тяхната дефинитивна комплектност, а аз противоположното, незабавно й давам написаното, последните си страници, с цел да чуя сериозното й, от време на време нелицеприятно мнение.
Продължаваме да работим, тя е драматург в Народния спектакъл, аз към момента съм основен редактор на съдбовното за мен списание “Съвременник”, остаряваме дружно, само че най-важното, продължаваме да се обичаме и да пишем.
Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55 "/
- Докато бях относително млад, на “жизненото занятие в средата”, изглеждах по-възрастен от годините си. Сега на 72 всички настояват, че младея. Това вероятно е по този начин, тъй като не преставам да работя и най-важното, тъй като помислите, сърцето и мозъкът ми са чисти.
“Чудовището” не е разказ за старостта, а за величието на старостта, за духовната независимост, с която ни изпълва старостта, и за една трагична обич. Любовта на писателя Симеон Станимиров е съвършена, тъй като е неосъществена и непостижима. Ако любовта му се беше случила, тя сигурно щеше да затъне в неговата физическа беззащитност или в бита, в събитията, които щяха да я създадат банална и неправдоподобно подправена.
Още с появяването на основната героиня, на Ния, ние към този момент предусещаме, че най-вероятно възрастният публицист ще бъде понесен от нейното обаяние, само че че той няма късмет, че е изгубил играта, преди тя да е почнала. В края на романа обаче ние разбираме, че Ния също не е безразлична към интелигентността и умората на неговата толкоз спорна персона.
- Защо “Чудовището”?
- На доста места в романа се загатва за “чудовищата”, които обитават, преследват и изтезават актуалния човек. Всеки от нас е ангел, само че е обраснал, носи в себе си по-малки, незначителни и по-пакостливи, по-съдбовни чудовища. Ако се замислите, персоналният ни нарцисизъм е страшилище, човешката лакомия, бездуховността, страховете ни, битовото и общественото принуждение са самобитни чудовища, за които не си даваме сметка.
Миналото, а също и бъдещето могат да бъдат чудовищата, които ни тормозят, старостта също е неотвратимо страшилище, което се впива в нас, обзема ни, изпълва живота ни с болежка и с драматизъм и последователно ни лишава. Но има задоволително “чудовища” и отвън нас... в фамилията, в службата, в правосъдната система, в Народното събрание и в ръководството на страната.
- Как си обяснявате изгубването на полезностите в нашия живот през последните 30 години?
- В предходния си отговор загатнах и за “чудовищата” отвън нас. В 30-годишния ни несвършващ и непосилен преход мога да ги подредя по тяхната социална значителност. Ще стартира с умишления срив на държавността, с разпадането и корумпирането имунната система на всяка държавност, на правосъдната система и полицията. Във времето това докара до всеобщата, всепроникваща, ненаказуема корупция, която ни трансформира в най-бедната страна в Европейския съюз.
По-сетне нахалното плячкосване, пладнешката кражба на насъбраното с десетилетия национално благосъстояние, безжалостното съсипване и похабяване на стотици съвременни, перспективни предприятия и най-ужасното, обезсмислянето труда на няколко генерации българи.
Ще продължа с подмяната на всички духовни и нравствени полезности, с ненаситния блян към парите, с превръщането на егоизма, в действителност на парите, в най-значима, постоянно единствена човешка полезност.
Когато е опустошен публичният контракт, когато разпоредбите и законите не важат за всички, тогава демокрацията като форма на ръководство най-лесно минава в безредица. Аз настоявам, че в целия наш мъчителен преход ние живеем в една съзнателно провокирана и обгрижвана от олигарсите и корумпираната ни, некачествена политическа класа безредица.
Бедността също е едно от най-угнетяващите “чудовища” в нашия живот, смазващата духа беднотия, която натика огромна част от българите в най-ниските трептения на бита, в непрекъснатата битка за оцеляване, в несвършващото оцеляване, в безжалостното принуждение на всекидневието.
- Винаги сте били с будна съвест. Май множеството от нас я караме ден за ден...? Все отново за какво написахте “Чудовището”?
- Ще ви дам още един слисващ образец за “чудовището”, което от ден на ден обзема нашия живот. В романа аз споделям своето разбиране, че Антихристът към този момент е слязъл на земята, че той може да не е съответна персона, а да бъде нещо друго, някакво събитие.
За мен Антихристът е интернет във всичките му безкрайни, всепроникващи и най-много завладяващи форми. Влезте в метрото, в рейса, в трамвая и ще се убедите, че хората не се виждат между тях, а са се вторачили в своите мобилни телефони и пишат. Те не желаят да се познават, най-вероятно се опасяват от другите, те желаят да си пишат бързи и безсмислени нелепости.
Същото е на улицата, в киното, в ресторанта, в домовете, на женитба, даже на заравяне. Няколко генерации българи от деца живеят в един фиктивен, недействителен, и още по-страшно - в един видимо претъпкан, само че в действителност празен, необитаем виртуален свят. Те не четат, а си пишат, не усещат, а си пишат, срещат се, като си пишат, тъй като по този начин е по-лесно да отблъснеш, да отхвърлиш другия и е по-безболезнено, в случай че самичък бъдеш отритнат от другия.
Те не поддържат връзка, а се забавляват. Задавам си въпроса допустимо ли е човек да има 100, двеста, петстотин другари? Та другарството е като любовта, то е комплициран прочувствен избор. Аз мога да почитам хиляди хора, само че сред тях приятелите ми са петима, шестима, постепенно и търпеливо отличени от мен сродни души, с които ме свързва прочувствена и духовна непосредственост.
Ще прибавя още, че някои области на това безбрежно и хищно виртуално пространство подстрекават егоизма, омразата и насилието, дават път на воайорството, на порнографията и всевъзможни човешки извращения, самото знание в интернет не е духовно прекарване. По своята същина познанието не е обвързвано единствено с мозъка, то съдържа и прочувствената наслада от откритието.
В пространството на интернет познанието не е форма на персонално изобретение и съпричастност, а е информация. Сдъвкана, лесна, комфортна, само че скучна информация. Виртуалният свят и информацията са сурогат на всичко.
Ще споделя дълбокото си разбиране, че доста скоро, след няколко десетилетия, виртуалният свят и тоталната безлична информация ще бъдат проблем не по-малко същностен и заплашителен от стоварващите се над човечеството климатични промени. И най-накрая, през целия ми живот и в цялото ми творчество мен ме занимават най-важните човешки екзистенциални проблеми... казусът за властта и казусът за страха ни от гибелта.
Преди да се захвана с новия си разказ “Чудовището”, аз ненадейно проумях, че копнежът, непреодолимото предпочитание да господстваме над някого или над нещо и потиснатият, само че непрекъснат боязън от гибелта са действително едно и също. Колкото и да звучи измислено, те се подменят, преливат се едно в друго съгласно житейските условия. Това просветление, ще си разреша да го нарека по този начин, освети напъните ми и ми даде куража да напиша “Чудовището”.
- Какво е вашето отношение към парите, а на татко ви? Всъщност кажете няколко думи за него, най-малко вие не сте го не запомнили?
- Баща ми беше извънредно непретенциозен и заслужен човек. Той беше характерен кабинетен академик, високодуховна персона, която се прекланяше пред художественото Слово, обичаше значимите български писатели и по-голяма част от времето си прекарваше измежду книгите.
Имаше стоманен режим - заран ставаше в шест часа, работеше ежедневно до обяд, а след това отиваше в университета. Редактираше текстовете си неуморно, изрязваше страниците и подлепяше поправките с лепило от брашно.
В кабинета му постоянно фино ухаеше на разпадаща се хартия, на изпаряваща се нематериалност. За разлика от мама, която беше прелестна, топла майка, татко ми беше недопечен с нас, от него лъчеше необикновен студ, само че той безрезервно ни обичаше. Подобно на невидима светлина, усещах непрекъснато неговата обич към мен, а когато повярва, че мога да стана публицист - и към моите книги.
Що се отнася до парите, те са нещо значимо в човешкия живот, те носят чувството за сигурност, а огромните, вълнуващи със своята мащабност пари основават илюзията за необозрима независимост и необозрима власт. Парите са ме интересували, мога да настоявам същото и за татко ми, доколкото са в положение да ми основат естествени условия за живот и да запазят, да опазят човешкото ми достолепие.
Апостол Павел е споделил: “Никой от вас нищо няма да отнесе от този свят, тъй като никой от вас нищо не е донесъл на него”. Мога да попитам и друго... какво може да купи човек с безбройните си надиплени в банките пари в последния момент от живота си?
- Знам, че казусът с демографската рецесия и вас съществено ви тревожи. Какво е решението?
- Това е един отблъскващ, шокиращ въображението ми проблем. Българският народ, а то значи и езикът ни, се топи, той е напът да изчезне, нещо, което не се е случило даже през петвековното ни иго. Два милиона българи, най-много младите, умните и образованите, бяха прогонени от своята татковина, и то освен по стопански аргументи, само че и тъй като животът в България е лишен от вероятност и правдивост.
Елементарна правдивост! Повярвайте, всяка заран се апелирам на свети Иван Рилски, той е светецът на българския народ, да го избави, да помогне в неговото оцеляване. А има едно-единствено просто решение - да се спре с деморализиращото принуждение на корупцията, с ужасяващото всепроникване и всевластие на корупцията.
- Често задавате въпроса допустимо ли е човек да има 100-500 другари, както е в интернет. Вие какъв брой другари имате? И какъв е смисълът на другарството?
- Донякъде отговорих на този въпрос, другарството в действителност е като любовта, то е интимно възприятие на сърдечен, на съдбоносен избор. Познавам стотици хора, които одобрявам, към които изпитвам откровено почитание, към някои от тях даже поклонение, само че те не са мои другари. В живота ми същинските мои другари са били десетина души, някои от тях ме напуснаха вечно и аз неимоверно обеднях.
Препоръчвам на всички да чуят прелестната и безутешна ария на Михаил Белчев, написана за приятелите - “По-близо до ангела”. В нея има подобен стих: “... ще се срещаме в стаята, в същия час, все по-близо до ангела, който всякога тихичко ще взима един от нас”.
- Вече половин век пишете. Какво ви е занимавало постоянно, най ви е на сърцето и какво още желаете да напишете? Страхувате ли се, че няма да ви стигне времето?
- В момента възнамерявам нов разказ за исихазма, в действителност за духовното съвършенство. По своята същина съвършенството е невероятно, то е като хоризонта... колкото повече го приближаваме, толкоз то се отдалечава от нас. Това е драмата на всяка себеотдадена персона, която посредством поклонение, посредством служене и посредством аскеза се пробва да реализира Бог.
Романът, несъмнено, ще бъде доста по-сложен и в случай че Бог в действителност ми даде време и сили, ще се опитам да го напиша в идните години.
- Имате три дъщери. Как се развиват те и каква е връзката ви с тях? А брачната половинка ви Мирела по какъв начин приема написаното от вас, имате ли бит да обсъждате този или оня проблем? Двама пишещи в една къща - май, май би трябвало огромна обич? Как е?
- Аз съм богат и благополучен човек... имам три прелестни дъщери и забележете, пет внука, все момчета. Най-голямата ми щерка Неда живее със брачна половинка си в Разград, той е на висока позиция в американския цех за дълбинна преправка на царевица, а тя е “айчар” в сериозна американска компания.
Средната ми щерка Яна и брачният партньор й неотдавна се върнаха от многогодишно престояване в Китай, той приключи влиятелния университет за авто дизайн в Сан Франциско, а тя китайска медицина също в Съединени американски щати. Най-малката ми щерка Зорница се готви да отбрани бакалавър в Нов български университет със компетентност логика на психиката и когнитивна просвета и ще би трябвало да направи магистратура.
Що се отнася до Мирела, ние имаме благополучен и повече от съразмерен брак, почитаме креативните старания на другия, освен това - откровено се радваме на триумфите на другия. Мирела не обича да демонстрира нещата си, до момента в който не е уверена в тяхната дефинитивна комплектност, а аз противоположното, незабавно й давам написаното, последните си страници, с цел да чуя сериозното й, от време на време нелицеприятно мнение.
Продължаваме да работим, тя е драматург в Народния спектакъл, аз към момента съм основен редактор на съдбовното за мен списание “Съвременник”, остаряваме дружно, само че най-важното, продължаваме да се обичаме и да пишем.
Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ